Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се оказа на воля
1
На този земен кораб взие попадна съвсем случайно. В плановете му не влизаше посещението на такава неприятна планета като Земята. Намираше се във фазата метаморф, бе изтърпял периода на неуправляемите изменения, който започва с настъпването на зимата и бе видим само в тази част на спектъра, недостъпна за възможностите на хората. Разбира се, един внимателен наблюдател би могъл да забележи избухванията отвреме навреме на едва забележима виолетова светлина, но затова би трябвало да знае, къде и кога да гледа. Отговорникът по товаренето не би могъл и да си представи, че на контейнера спи нещо невидимо. Той просто премина по целия ред, включи двигателите и с леко блъсване насочваше контейнерите по гравитационната лента към отворения люк.
Петия контейнер бе този, на който си почиваше взие. Астронавтът не би могъл да знае, че отправя в свободен полет към Земята неканен и чуждороден организъм. Не се досещаше за това и взието, докато люкът не се затвори и в трюма със съскане не нахлу смес от кислород и азот. Пришълецът не бе дишал досега подобни газове, но в стадия метаморф бе способен бързо и ефективно да се приспособява към отровните пари, проникващи в метаболиращите клетки.
Първото нещо, което направи, бе да изучи околното пространство с чувствителните си към всички области на спектъра възприемащи органи. Няколко минути по-късно взие знаеше:
… че се намира в обширно тъмно пространство, запълнено с наредени сандъци, които съдържат различни минерални и растителни продукти от родната му планета; главно клонки на дърветата „зелен огън“, а също и други предмети, без стойност за самия взие…
… че това пространство се ограничава от стени, метални и огънати…
… че веднага зад стените започва безвъздушно пространство, подобно на това, което се простира между планетите…
… че цялата тази затворена система изпитва ускорение…
… че това, следователно е космически кораб, който стремително се отдалечава от планетата на взие, че пропастта пустота вече е станала десет диаметра на планетата и с нарастваща скорост се разширява…
… че вече е невъзможно, дори и за едно взие във фаза метаморф, да напусне кораба…
… че ако той не помоли екипажа да се върне обратно, ще бъде принуден да извърши едно дълго и унило пътешествие до непозната и най-вероятно отвратителна планета, животът на която, в най-добрия случай, е съпроводен с неудобства, а възможно и с опасности. Той е откъснат от своята цивилизация. Той ще пропусне Фестивала на Промените. Той ще пропусне Светото Затъмнение. Той няма да вземе участие в пролетния Морски Прилив. И още какво ли ще трябва да изтърпи?
На кораба се намираха шест човешки същество. Като извади напред сетивата си взие се опита да проникне в мозъка им. Макар и хората да не идваха за първи път на родната му планета, той никога не бе се опитвал да влезе в контакт с тях и още никога не ми беше така трудно. Той плъзна мъглявото пипало на мисълта и тръгна по коридорите, като търсеше следи на човешкия разум. Май тук? Светенето на електрическата активност вътре в костеното кълбо подсказваше: тук има мозък, мозък, работещ мозък. Но защо е обкръжен със стена? Взие се опита да я пробие и неочаквано за него бе отхвърлен назад. Това така го порази, че го извади от релси. Какви са тези същества, щом мозъкът им е затворен за обикновен контакт?
Взие продължи пътя си. Натъкна се на нов мозък. И отново — закрит. И още един. И още един. Започна да се страхува. Мантията му се разтрепера. Енергията на излъчване свали честотата си до тази на видимия спектър, а после нервно подскочи нагоре към късите вълни. Дори самото му тяло, за негово най-голямо объркване, бе претърпяло поредица бързи и непроизволни метаморфози. От кълбовидно бе станало кубично, вътрешно хаотично, като се бе превърнало в клетка от тънки нишки, свързани единствено с пулсиращата сила на собственото му „аз“. И нищо не можеше да направи. С усилие преодоля режещата болка и отново се застави да приеме кълбовидната форма, като продължи да изследва кораба, но мрачно отбеляза, че сега от родната му планета го дели растояние от половин звездна единица. Изгуби всякаква надежда, но продължи опитите си да проникне в съзнанието на екипажа, само и само да довърши докрай работата си.
Дори и да успее да установи контакт, как ще им обясни бедственото си положение, а дори и да обясни, то защо хората ще са длъжни да му помогнат? Въпреки това продължи да броди по кораба. Когато…
Най-после! Отворен мозък. И никаква стена. Просто чудо! Взие се нахвърли на него, преодолявайки в движение радостта и удивлението си и изливаше мъката си.
— Чуйте ме, моля ви. Едно нещастно нехуманоидно същество е попаднало случайно на кораба по време на товаренето. То не е приспособено и по обмяната на веществата и по психиката си за продължителен престой на Земята. Моли да го извините за нанесеното безпокойство, моли да го върнете на планетата му, от която преди малко стартирахте, съжалява за нарушаването на разписанието, но се надява, че неговата смирена молба може да бъде изпълнена. Вие разбрахте ли ме? Едно нещастно нехуманоидно същество е попаднало случайно…
2
Лейтенант Фалкърк трябваше да спи веднага след старта. Това си беше в реда на нещата. Той се бе изморил докато, товареше контейнерите, включваше двигателите, попълваше декларациите за товарите… Сега можеше да си позволи почивка — корабът излезе в космоса — и нека другите довършат останалото. Затова веднага се обтегна на леглото, щом взеха курс към Земята. Полагаха му се шест часа сън.
А долу се въртяха инерционните поглъщачи, изсмукваха енергията, увеличаваха ускорението и корабът се носеше през пространството със скорост, която ще достигне галактическата величина, още преди да се събуди. Налегна го дрямка. Досега нещата вървяха добре: дървесината на „зеления огън“ бе достатъчно, имаше и цяла купчина интересни растения, а и различните минерали, които… Фалкърк заспа. Скоро засънува нещо приятно, душата му се освободи от грижите и тялото се отпусна…
И тогава в мозъка се размърда черна топка.
Мрачно и горещо свети пурпорното слънце. Нещо леко допира главата му. Лежи на голяма бяла плоча сред пламтяща пустиня. Не може да мръдне. Трудно му е да диша. Гравитацията като ужасна преса натиска, чупи и сплесква костите му. Наоколо стоят фигури с качулки на главата и само очите им се виждат през прорезите. Те го сочат с пръсти, смеят се, разменят си нечленоразделни звуци на непознат език. Кожата му се топи и придобива нов строеж. В тялото се зараждат бодли и през всяка поричка си пробиват път навън. Той е в огнени клещи. Една тънка и червеникава ръка с изсъхнали пръсти като лапи на краб се размахва пред лицето му. И го драска, драска, драска. Потича кръв, гъста и провлачена. Обхващат го тръпки, опитва се да седне… повдига ръце и на плочата остават парчета потръпваща плът… сяда…
Събуди се с вик, като трепереше с цялото си тяло.
Ехото на вопъла му още звучеше в собствените му уши, докато зрението свикне със светлината. Лейтенантът, командира на кораба, го разтърсваше за рамото.
— Какво ти става?
Фалкърк се опита да отговори, но думите не се откъсваха от езика му. Разбра, че е изпаднал в шок с халюцинации, но в същото време едната половина на мозъка убеждаваше другата, че сънят е свършил. Спомни си какво трябва да прави при такива кризи и започна да брои бързо числата в обратен ред. Успокои се, макар душевното сътресение да не мина съвсем.
— Кошмари — каза той дрезгаво. — Ама че работа. Никога досега не съм имал такива ярки сънища.
Командирът Родригес въздъхна с облегчение. Ясно бе, че не бива да се разстройва от такова нещо.
— Да ти дам ли успокоително?
Фалкърк поклати отрицателно глава.
— Благодаря. Ще се справя и така.
Но в душата остана нещо от съня. Мина повече от час преди да затвори очи, но лекото дремене, при което мозъкът стоеше като на стража и го пазеше от завръщането на вледеняващите кръвта фантазии, не му обещаваше почивка и възстановяване. Около час преди определеното време за събуждане, той подскочи от дивия вопъл, който се разнесе от другата страна на каютата.
Лейтенант Родригес сънуваше кошмари.
