насочило се е в централната част и се е вмъквало в черепите на хората тук… тук… и тук. Било е от десет до единадесет часа сутринта. Следващите час и десет минути не са наблюдавани халюцинации. Но после става онзи неприятен случай в операционната на третия етаж, а после… — Мукерджи за миг присви залепващите се очи; точките и пунктирите започнаха да се премрежват пред него. Той се застави да продължи, като показваше остатъка на пътя на тайнственото същество на докторите на болницата и офицерите от охраната. Накрая завърши. — Това е. Предполагам, че съществото сега се намира между пети и осми етаж. Придвижва се значително по-бавно, най-вероятно заради загуба на енергия. Какво трябва да правим? Преди всичко да държим заключени всички врати и така да го затрудним при придвижването му, като се постараем да стесним полето на търсенето.
Един офицер от охраната запита леко смутено:
— Докторе, но как ние ще открием едно невидимо същество?
Мукерджи с труд сдържа раздразнението си, преди да отвърне:
— Видимият спектър не е единствения род електромагнитно излъчване във Вселената. Ако това същество е живо, то трябва нещо да излъчва. Ние имаме под ръка компютър с милиони чувствителни изводи към различни датчици из цялата сграда. Нима не можем да го открием по преместването на источник от инфрачервено или ултравиолетово излъчване? Може дори да бъде рентгеново. Та ние не знаем, господи боже, какво излъчва то. Защо не и гама лъчи? Разбира те ли, нещо страшно се е измъкнало на свобода и се крие в болницата. Човек не може да го намери, но компютърът — да. Нека поработи.
Доктор Бейли каза:
— Възможно, енергията, по която да го открием, да е… телепатична… колега?
Мукерджи повдигна плещи:
— Доколкото зная, телепатичните сигнали нямат отношение към електромагнитното излъчване. Но вие несъмнено сте прави, аз бих могъл да открия нещо такова и съм съгласен да изследвам всеки етаж, веднага след завършването на нашето заседание — той се обърна към Накадаи. — Ри, какво ще кажеш за онези астронавти?
— И четиримата проспаха осем часа без ни най-малък намек на кошмари. Сънували са, но това си е в реда. През последните два часа разговарях с тях по телефона и ги свързах с някои пациенти, които също са имали кошмари. Те се съгласиха, че сънищата им по време на полета и тези на пациентите, са еднакви по структура и обща интензивност на ужаса. Основна тема на всички е било разпадане на тъкани и непознати пейзажи в съчетание с подавящо и почти нетърпимо чувство на изолираност, самота и откъснатост от своите.
— Това се съгласува добре с хипотезата за другопранетно същество — каза психолога Мартинсън. — То скита наоколо, старае се да се свърже с нас, иска да ни каже, че тук съвсем не му харесва. Този разказ стига до човешкия мозък единствено във формата на ужасни кошмари…
— Но защо се обръще само към спящи хора? — запита някакъв студент.
— Изглежда, само с тях може да се свързва. Възможно е, будният мозък да не е възприемчив към сигналите му — предположи Мукерджи.
— Струва ми се — намеси се един офицер от охраната, — че вие трупате предположение на предположение, за които нямате никакво основание. Вдигате шум около някакъв невидим телепат, който нашепва на ушите на хората всякакви гадости. А е възможно, в главите да прониква зараза или нещо от храната, или…
Мукерджи отвърна:
— Хипотезите, които изказвате, вече са проверени и отхвърлени. Ние разработваме тази версия, защото тя свързва в едно цяло всичко, макар и да звучи фантастично. Така или иначе, тя е всичко, което имаме. С ваше позволение, аз тръгвам да изследвам сградата за наличието на телепатично излъчване — той излезе, като стискаше с длани пръскащата се от болки глава.
14
Сатина Ренс се размърда обтегна и затихна. Погледна нагоре и видя изумителното сияние на пръстените на Сатурн, което проникваше през купола на огромната зала. В живота си не бе виждала нищо по- прекрасно. От това растояние, само стотина хиляди километри, ясно различаваше зоните на пръстените, всеки със своята скорост и чернотата на космоса надзъртаща в пролуките между тях. А самият Сатурн господстваше в небето огромен и ярък…
Но какъв е този тътнещ звук? Гръмотевица? Това не може да бъде тук, на Титан. Отново грохот. Почвата се тресе. Пукнатини в купола! Не, не, не! Усеща въздуха да излиза навън. Гледайте, отвън влиза зеленикава мъгла… наоколо падат хора… какво става, какво става? Нима Сатурн пада на главите ни? И този отвратителен вкус в устата… а… а…
Сатина завика. И продължи да вика, без да спира, като падаше в мрак и безсъзнателно се увиваше в мекото одеяло, трепереше и благодареше на съдбата си, че има къде да се скрие.
15
Мукерджи със свита от трима офицери и двойка студенти обиколи цялото здание. Влезе в отделения, за които дори не подозираше, че съществуват. Изследва мазетата, после мазетата под мазетата и мазетата под мазетата под мазетата; мина през лабораториите и компютерните зали, палатите и приемните. През цялото време бе в пълна телепатична възприемчивост, но не забеляза нищо, нито един проблясък на ментопоток. Кой знае защо, това не го учуди. Зората настъпваше и той искаше само едно: да спи. Поне шестнадесет часа и да не го будят. И плюе на кошмарите. Просто беше безкрайно уморен.
А ужасното същество продължаваше да бъде на свобода и да всява кошмари. През нощта станаха три инцидента с интервали по деветдесет минути: двама пациенти на петия етаж и един на шестия се събудиха обхванати от ужас. Бързо успяха да ги успокоят, но сега странникът бе близо до палатата на Мукерджи и го обезпокои мисълта, че неговите душевно неуравновесени пациенти могат да бъдат подложени на подобно въздействие.
През това време компютърният център бе препрограмирал така мониторните системи по леглата на болните, че да разпознават първите признаци на кошмарите — хормонални изменения, биене в електроенцефалограмите, честота на дишане и т.н. — с надеждата да се събуди жертвата преди да настъпи максимума. Все пак Мукерджи предпочиташе да види тази твар хваната и махната от болницата преди да се захване с неговите болни.
Но как да го направи?
Изкачваше се на шестия етаж и едва не падаше от умора, но въпреки това премисляше всичко, което се бе казало на среднощното съвещание: броди из болницата, опитва се да се свърже с хората, така каза Мартинсън. Неговите повиквания в човешкия мозък се превръщат на вледеняващи кръвта сигнали. Изглежда будният мозък не възприема повикванията. Дори и мозъкът на телепат. Мукерджи си помисли, дали не следва специално да заспи с надеждата пришълецът да се промъкне в него, а после той ще се опита да го обърка, да го примами в някакъв капан — но не, не бива. Като спящ, по нищо не се отличава от другите хора. Заспи ли и пришълецът влезе в контакт, той просто ще види същите тези дяволски кошмари и ще се събуди. До нищо няма да стигне. Това не е изход от положението. Ако можеше да установи контакт чрез мозък на някоя жертва на кошмарите… човек, който да използува като телепатичен високоговорител… човек, който няма да скача от леглото…
Сатина!
Възможно, възможно. Разбира се, трябва да е сигурен, че момичето ще бъде защитено и няма да й се причини никаква вреда. И без това в главата й е пълно с всякакви ужаси. Но ако й даде от силата си, отблъсне отровата на кошмарите, приеме върху себе си удара и като се възползува от телепатичната връзка, се окаже способен да устои и при това да разговаря с чуждия мозък — това може да свърши работа. Може…
Той влезе в стаята й. Стисна ръката й в своята.
— Сатина!
— Утрото ли е вече?
