— Прекалено е рано, Сатина. Но днес всичко не е по нормите. Нужна ни е твоята помощ. Ти не си задължена да се съгласяваш, ако не искаш, но мисля, че можеш да ни укажеш неоценима услуга. А може и на себе си. Изслушай ме внимателно и обмисли всичко, преди да отговориш с „да“ или „не“.
„Боже, помогни ми, ако нещо не е наред“ — помисли Мукерджи, но вече на ниво, което се намираше много по-ниско от нивото на телепатичния контакт.
16
Взие от няколко часа не се опитваше да встъпва в контакт. Намираше се на границата на умствено разтройство. Трепереше от безсилие и безнадеждност на положението си. Беше така самотен. Защо да се опитва отново? Резултатите бяха едни и същи. Безполезно си изразходваше силите и пренасянето на безпокойството си на хората не даваше резултат.
Слънцето изгря. Взие започна да се замисля, дали да не излезе извън сградата под лъчите на жълтото слънце и да снеме защитата си. Това би била една бърза смърт, край на всички нещастия и надежди. Той е бил просто един глупак, мечтаейки да види отново родната си планета.
Но какво е това?
Зов. Ясен, осмислен. Ела при мен! Открития мозък някъде на този етаж, не говореше на езика на хората, нито на езика на взие, но използуваше тези безсловесни общодостъпни понятия, които възникват всеки път, когато си общуват пряко мозък с мозък. Ела при мен. Разкажи ми за себе си. Как да ти помогна?
Взие бе обхванат от възбуда, плъзна се по целия спектър, пусна инфрачервено пламване, бодящ ултравиолетов лъч, пролетно сияние на видимата светлина и едва тогава успя да се овладее. Той бързо засече посоката на повикването. Не е толкова далече: по коридора, ще трябва да се пъхне под онази врата, а сега по този проход. Ела при мене. Да. Да. Като протегна телепатичното си сетиво и така напипваше верния път, взие тичаше към зова.
17
Мукерджи, който бе съединен с мозъка на Сатина, неочаквано получи съкрушителен удар на навлизащ кошмар. Дори отслабен този ефект си запазваше зашеметяващата сила. Той усети поразителното въздействие на мозък над собствения си мозък. А през това време във възприемащия мозък на Сатина се завъртя…
Стената бе по-висока от Еверест. Сатина се опитва да се добере до върха, драска по повърхността с нокти по бялата повърхност и се опитва да открие и най дребните вдлъбнатинки. На два метра нагоре, се връща един. Долу — смътно се вижда яма, от която се изстрелват езици на пламъци, придружавани от вонящи газове. А уродливи чудовища с ости като игли зъби, чакат да падне. Стената става все по-висока. Въздух почти няма — задушава се, в очите й — мъгла, а изцапана ръка стиска сърцето й, усеща как кръвоносните съдове се отделят от тялото и започват да изглеждат като проводници измъкнати от изпочупен таван. Силата на притеглянето непрекъснато нараства… боли я, гръкляна се пречупва, лицето й отвратително увисва… и реката на страха стремително изпълва съзнанието…
— Това не е истинско, Сатина. Илюзии са. В действителност няма нищо.
— Да, знам — каза тя, но Мукерджи ясно долавя страха й.
Мускулите на момичето затрептяват, по лицето й се плъзва червенина, придружени с капчици пот, а очите се размърдват под стиснатите вежди. Сънят продължава. Колко ли ще издържи още?
— Дай ми го — казва Мукерджи. — Дай ми съня.
Не го разбира. Нищо. Мукерджи знае как да го направи. Толкова е уморен, че престана да мисли за умората. Някъде в задколапсната област намира неочаквана сила, която му помага да влезе във вцепенената от ужас душа и да измести като паяжина настрана халюцинацията. Сега образите се нахвърлиха на него. Този път непосредствено, а не през мозъка на Сатина и тези фантоми си играят в черепа му. Усеща Сатина да се отпуска и едновременно сам напряга сили и се съпротивлява на яростния натиск на ужаса, който сам извика при себе си. Бори се. Маха от момичето ирационалността и запълва своето съзнание с него, приспособява се, и привиква да мисли успоредно на потока ужасяващи видения.
Дели със Сатина това, което е предназначено само за нея. Заедно ще могат да понесат товара. Поема по-голямата част, но и момичето е достатъчно натоварена и никой от тях не е омагьосан от тези страшилища. Те могат да се смеят над чудовищата на съня; дори да изпадат във възторг от тях — каква буйна фантазия ги създава! Ето това същество със стоте глави, сплетено кълбо живи проводници, хапещи се дракони, остри зъби… нима може да се страхува от нещо, което не съществува?
Мукерджи изпраща през бърканицата причудливи видения своя свързана мисъл, прокарва я през мозъка на Сатина в мозъка на неизвестното същество.
— Можеш ли да махнеш тези кошмари?
— Не — отвърна то. — Те са във вас, а не в мен. Само им давам първоначален тласък. Вие сами си създавате виденията.
— Добре. Кой си ти и какво ти е нужно тук?
— Аз съм взие.
— Какво?
— Форма на живот от планетата, откъдето взимате клонките на „зеления огън“. Попаднах на вашата планета поради разсеяност.
Разказът се съпровождаше с чувство на мъка, което ту се усилваше, ту отслабваше. Имаше и патос и жал към самия себе си за несигурността и изтощението на всички сили. Над това още се носи вълната кошмари, но тя вече няма значение.
Взие продължаваше да разказва:
— Искам само да се върна в къщи. Тук не ми харесва.
„И това е нашето другопланетно чудовище — помисли Мукерджи. — Нашето страшно, разпиляващо кошмари същество от звездите!“
— Защо насочваш халюцинации?
— Не става по моя воля. Просто се опитвам да извърша ментоконтакт. Има май някаква грешка в сетивната система на човека. Не знам. Не знам. Така съм уморен. Ти мошеш ли да ми помогнеш?
— Ние ще те изпратим в къщи — обеща Мукерджи. — Къде си? Можеш ли да се покажеш? Кажи ми как да те намеря и ще се свържа с началника на космодрума. Той ще организира връщането ти в къщи с първия отиващ там кораб…
Съмнение. Мълчание. Контактът отслабва и изглежда ще се прекъсне.
— Е? — попита Мукерджи след малко. — Какво става? Нещо случи ли се?
Взие не отговори веднага.
— Как мога да ти вярвам? Може ти просто да искаш да ме унищожиш? Аз ще се открия…
Мукерджи като прехапа устни скри обхваналата го бяс. Запасите от телепатична енергия почти се изчерпаха. Той напълно можеше да загуби въобще контакта. Ако сега не намери начин да уговори това мнително същество, той може да се изчерпа, преди да уреди всичко. Положението изисква отчаяни мерки.
— Чуй ме, взие. Нито аз, нито момичето, което използувам, имаме повече сили да продължаваме разговора. Каня те в главата си. Ще премахна всички бариери и ти ще видиш кой съм аз, ще ме огледаш както се следва и ще решиш, дали ще ми си довериш или не. В края на краищата това е нужно на тебе. Ще ти помогна да се върнеш в къщи, но само когато те видя.
Той отвори широко мозъка си. И остана ментално беззащитен.
Взие нахлу в мозъка на Мукерджи.
18
Някаква ръка докосна Мукерджи за рамото. Той недоволно измърмори нещо и замълча, като се постара да събере мислите си. До него стоеше Ри Накадаи. Те се намираха… къде?… в палатата на Сатина Ренс.
