— Не чак толкова. Пусни ме.
Лизамон го свали на земята така предпазливо, сякаш Валънтайн бе на деветстотин години. Внезапно зашеметен, сякаш от връхлитаща вълна, той залитна и протегна ръце, за да се опре на жената-грамада, която покровителствено се суетеше наоколо. Зъбите му тракаха, а одеждите, залепнали за мократа му лепкава плът, тежаха като мраморен саван. Боеше се, че ако само за миг затвори очи, пак ще го погълне блатото на мрака. Със сетни усилия се посъвзе — не биваше да го виждат зашеметен и слаб, въпреки бушуващите в мозъка му ирационални вихри.
След малко се поуспокои и намери сили да се огледа. Вече бяха извън голямата зала, в някакъв ярко осветен коридор, по чиито стени се мъдреха плетеници и релефи от безчет емблеми на понтифекса — тези разфокусиращи погледа символи на Лабиринта, които се повтаряха пак и пак. Съпровождаше го уплашена, обзета от тревога тълпа: неговите придворни Тунигорн, Слийт, Хисун и Шанамир, и някои от приближените на понтифекса — Хорнкаст, старият Дилифон и още неколцина с жълти маски.
— Къде съм? — попита Валънтайн.
— След малко ще бъдете в покоите си, ваша светлост — каза Слийт.
— Дълго ли бях в несвяст?
— Само две-три минути. Залитнахте, когато подзехте речта. Ала Хисун успя да ви подкрепи, заедно с Лизамон.
— От виното е — каза Валънтайн. — Май прекалих…
— Сега сте напълно трезвен — отбеляза Делиамбър. — А оттогава са минали само няколко минути.
— Остави ме да си мисля, че е заради виното — каза Валънтайн. — Още малко поне. — Коридорът зави наляво и той зърна голяма резбована врата със златни инкрустации на звездната емблема, върху която бе гравиран личният му монограм.
— Тизана къде е? — попита той.
— Тук съм, милорд — обади се от някъде съногадателката.
— Добре. Искам и ти да дойдеш с мен. А също Делиамбър и Слийт. И никой друг. Ясно ли е?
— Може ли и аз да ви придружа? — попита един мършав мъж с тънки устни и странен пепеляв цвят на кожата от свитата на Тиеверас — Валънтайн разпозна в него Сепултроув, личният лекар на понтифекса, и поклати глава.
— Признателен съм ти за грижата, но смятам, че не се нуждая от услугите ти.
— Един толкова внезапен пристъп, милорд… Необходимо е да се постави диагноза.
— Прав е — спокойно отбеляза Тунигорн.
— По-късно, драги ми Сепултроув — каза Валънтайн, като сви рамене. — Първо нека поговоря със съветниците си. А после и ти заповядай. Хайде елате — Тизана, Делиамбър…
Той събра сетни сили, за да изимитира царско достолепие и влезе в покоите си, като изпита огромно облекчение когато тежката врата се затръшна пред суетливата навалица в коридора. Въздъхна и се отпусна върху разкошния диван с тапицерия от брокат.
— Ваша светлост? — меко промълви Слийт.
— Почакай малко.
Валънтайн разтърка очите си и пулсиращите слепоочия. Скъпо плащаше за преструвките в коридора, че тутакси се е съвзел от случилото се в банкетната зала. Но лека-полека си възвръщаше истинската сила. Погледна към съногадателката. От тази старица с налято тяло лъхаше успокоение, което изглеждаше пълно.
— Ела, седни до мен, Тизана — каза Валънтайн.
Тя се настани до него и плъзна ръка по раменете му. Да, помисли си той. О, да, добре! В застиналата му душа отново нахлу топлина и мракът се отдръпна. Усети как у него се надига мощна вълна на обич — жизнена, надеждна и мъдра, Тизана първа го бе нарекла открито лорд в дните на неговото заточение, когато той предпочиташе да бъде Валънтайн жонгльора. Колко пъти в годините на възстановеното му владичество тя бе пила заедно с него упойващото вино на съногадателите и го беше прегръщала, за да измъкне от него тайните на бурните му нощни видения! Колко пъти бе облекчавала бремето на властта!
— Уплаши ме с това падане, лорд Валънтайн, а знаеш, че не съм от страхливите. Казваш, че е от виното, така ли?
— Така казах навън.
— Но според мен не това е причината.
— Не е. Според Делиамбър е магия.
— Но чия? — попита Тизана.
— А ти какво ще кажеш? — попита Валънтайн вруна.
Делиамбър излъчваше напрежение, почти несвойствено на това малко създание — пипалата му се гърчеха и сплитаха, в големите му жълти очи имаше странен блясък.
— Не намирам отговор — рече накрая Делиамбър. — Просто както не всички сънища са послания, така и не всички магии са правени от някого, може би.
— Някои магии се забъркват сами, така ли? — попита Валънтайн.
— Не съвсем. Ала има магии, дето възникват спонтанно — отвътре, милорд. Те са вътре в човека, породени от празнотите на душата.
— Какво говориш? Нима съм се омагьосал сам, Делиамбър?
— Сънищата и магиите са едно и също, лорд Валънтайн — кротко каза Тизана. — Някои предсказания стават известни чрез теб самия. Знаменията стават видими. Бурите се сбират и това са ранни предизвестия.
— Толкова бързо ли го видя? Точно преди пиршеството имах объркан сън и повече от сигурно е, че той беше изпълен с буреносни предзнаменования, поличби и предизвестия. Но освен ако не съм бълнувал, още нищо не съм ти споменавал за него, нали?
— Мисля, че си сънувал хаоса, милорд.
Валънтайн се втренчи смаяно в нея.
— Как успя да го проумееш?
— Защото хаосът все трябва да дойде — рече Тизана и сви рамене. — Ние всички го признаваме. Светът е недоизкусурен и недовършеното плаче за довършване.
— Имаш предвид променящите се — измърмори Валънтайн.
— Не бих си позволила да те съветвам по държавни дела…
— Спести ми заобикалките. Не очаквам от съветниците си куртоазия, а съвети.
— Моето царство е само това на сънищата — отвърна Тизана.
— Сънувах заснежен замъка Връхни и земетръс, който разцепи света.
— Да ти разтълкувам ли този сън, милорд?
— как ще го разтълкуваш, като още не сме пили упойващо вино?
— Точно сега тълкуването не е добро хрумване — твърдо каза Делиамбър. — Короналът е имал достатъчно видения през нощта и не това е моментът да му се поднася подобна напитка. Спокойно може да се изчака до…
— Няма нужда от вино за този сън — рече Тизана. — И дете може да го изтълкува. Земетръс? Всесветска разруха? Е, това означава да се готвиш за трудни времена, милорд.
— Какво говориш?
Този път се обади Слийт.
— Това са предзнаменования за война, милорд.
Валънтайн светкавично се извърна и впи очи в дребния мъж.
— Война? — извика той. — Война?! Отново ли се налага да водя битки? След осем хилядолетия аз бях първият коронал, който предвожда армията в битка. Нима ще се наложи да го сторя пак?
— Разбира се, вие сте наясно, милорд, че войната за възстановяване беше само първата схватка от същинското единоборство, подготвяно с векове — каза Слийт. — Война, за която вероятно знаете, че е неминовна.
— Няма войни, които да не могат да бъдат избегнати — отвърна Валънтайн.
— Така ли смятате, милорд?
Короналът се намръщи и мрачно изгледа Слийт, но нищо не отвърна. До същия извод вече бе стигнал и
