толкова малка. И Хелаун с неговите трима тромави братя, и Никилон, и дребничкия Гиснет, и вруна с очи като маниста, дето продаваше захаросани корени от гхумба, и Конфалюм джебчията, и старите сестри гхайроги, които всичко живо тук — но не и Хисун — смяташе за променящи се. И кого ли не още… И в очите на всички се четеше един и същи мълчалив въпрос: „Защо се надуваш толкова, Хисун, защо си се издокарал като големец? Какви са тая пищност и великолепие?“
Той вървеше през площада и с отчаяние си мислеше, че пиршеството започва всеки момент, а на него тепърва му предстои да извърви огромно разстояние. А и всичките му познати се бяха изтъпанили на пътя му и го зяпаха.
— Къде си тръгнал, Хисун? На маскен бал? — пръв нададе вик Ванимун.
— Отива на острова, да прави вятър на Господарката!
— Не, на лов за морски дракони с понтифекса!
— Оставете ме на мира — кротко помоли Хисун, защото те вече напираха да завардят пътя му.
— На мира го оставете! На мира! — в един глас подигравателно извикаха те, но не се поместиха.
— Откъде имаш тия скъпи парцали? — попита Гиснет.
— Наел ги е — каза Хелаун.
— Сиреч ги е откраднал — вметна един от тримата му братя.
— Намерил е някой пиян рицар в една от алеите и го е съблякъл!
— Махнете се от пътя ми — каза Хисун, като едва сдържаше гнева си. — Имам важна работа.
— Важна работа! Важна работа!
— Отива при понтифекса!
— Понтифексът ще го прави херцог!
— Херцог Хисун! Принц Хисун!
— Защо не и лорд?
— Лорд Хисун, лорд Хисун!
Гласовете им вече грозно грачеха. И около дузина го обкръжиха като лешояди, защото явно ги гризеше негодувание и завист. Пищната премяна, всички тия финтифлюшки — вериги, еполети — всичко това им дойде твърде много, беше арогантно изтъкване на бездната, зейнала помежду им. Още миг — и сбогом на робата, на веригата и всичко останало. Хисун усети как го обзема паника. Опитите да вразумява тълпата си бяха чиста лудост, а дваж по-голяма — да се мъчи да си пробие път. И, то се знае, нямаше капка надежда имперските стражи да патрулират в квартал като този. Предоставен бе на произвола на съдбата.
Към рамото му се пресегна застаналия най-близо Ванимун, май за да го блъсне. Хисун успя да отстъпи, ала върху светлозеления плат на мантията му се мъдреше мръсна диря. Усети внезапно пристъп на ярост.
— Не ме докосвай! — изрева Хисун и гневно стори знака на морския дракон. — Никой да не ме докосва!
С подигравателен смях Ванимун отново се пресегна. Хисун светкавично сграбчи китката му и я стисна с все сила.
— Ох! Пусни ме! — изгрухтя Ванимун.
Вместо това Хисун грубо изви ръката му и го завъртя. Предпочиташе да се осланя на бързина и съобразителност, защото бе прекалено дребен и малък, за да се изживява като голям боец — но това не му пречеше да бъде страшен в гнева си. Също като сега.
— Ще ти строша ръчичката, Ванимун. Не искам нито ти, нито друг да ме докосва — изръмжа той.
— Боли!
— Ще стоиш ли далеч от мен?
— Ти не разбираш от шеги…
Хисун изви ръката му още по-жестоко.
— Ще я изтръгна, ако трябва.
— Пусни… ме…
— Ако не припарваш до мен.
— Добре! Добре!
Хисун го пусна и си пое дъх. Сърцето му блъскаше, станал бе вир-вода. Кой знае на какво прилича. Да го беше видяла сега придирчивата Айлимур!
Ванимун пристъпи назад и навъсено разтри китката си.
— Шубелдиса се да не измърлям шикозните ти парцали! Не щеш да те цапа простолюдието.
— Точно така. А сега се пръждосвайте. Достатъчно закъснях.
— За пиршеството на коронала, така ли?
— Именно.
Ванимун и останалите го зяпнаха с изражения, реещи се по средата между подигравката и страхопочитанието. Хисун си проби път и решително закрачи по площада.
И си помисли, че вечерта започва повече от зле.
3
Един ден в разгара на лятото, когато слънцето бе увиснало почти като заковано над Замъка Връхни, короналът яздеше весело сред грейналите от цветя поляни до южното крило на замъка.
Лорд Валънтайн бе излязъл съвсем сам, дори без лейди Карабела, своята съпруга. Неговите съветници силно се противяха той да ходи където и да било без охрана, дори в замъка, а за скитосване извън обширните кралски владения не можеше да става и дума. Когато бе повдигнат този въпрос, Елидат удари с юмрук дланта си, Тунигорн се изопна, сякаш за да заварди пътя на Валънтайн със собственото си тяло, а дребният Слийт поморавя от гняв и подсети коронала, че неговите неприятелит веднъж вече бяха успели да го детронират и нищо не им пречи да се пробват пак.
— Положително нищо не ме грози в пределите на замъка Връхни! — продължи да настоява Валънтайн.
Но както винаги досега те се наложиха с довода, че безопасността на коронала на Маджипур била над всичко. Ето защо когато владетелят излизаше на езда, Елидат и Тунигорн, понякога и Стазилейн, неотлъчно яздеха редом с него, също като едно време, а отзад се прокрадваха на почтително разстояние половин дузина гвардейци на коронала.
Ала този път Валънтайн някак ги беше избегнал всичките. Сам не знаеше как. Когато късно сутринта усети мощен порив да поязди, той просто закрачи към оборите, метна се на оседлания си жребец без да вика на помощ коняря и пое по зелените порцеланови павета на странно пустия площад Дизмаул, бързо подмина голямата арка и се озова сред прелестните ливади, наобиколили пътя. Никой не го спря. Никой не го повика. Сякаш някаква магия го бе направила невидим.
Свободен, макар и само за час-два! Короналът отметна глава и се засмя, както не се беше смял отдавна. Потупа коня си по хълбока и така бързо препусна през поляните, че копитата на едрото му пурпурно добиче едва докосваха мириадите цветчета.
Ех, това бе живот!
Той погледна през рамо. Фантастичната смущаваща грамада на замъка бързо се смаляваше, макар да изглеждаше огромна и от разстояние, изопнала се на половината хоризонт — чудато гигантско съоръжение с около четиридесет хиляди стаи, здраво сграбчило като огромен звяр билото на Върха. Не помнеше след възстановяването си на трона да е излизал от замъка без охрана. Нито веднъж.
Е, сега беше навън. Погледна наляво, където високият около петдесет километра чукар, наречен замъка Връхни, се издигаше под зашеметяващ ъгъл, и видя да сияе под него Града на удоволствията на Високи Морпин — тази паяжина от въздушни златни нишки. Да отиде долу и цял ден да се забавлява? Защо не? Той беше свободен! Или да отиде по-нататък, ако му се нрави, и да поброди из градините край Толингар, сред халатингите, танигалите и ситърилите, и да се върне с жълт цвят на алабандина на шапката си като кокарда? Защо не? Денят бе негов. Да стигне до Фурибъл тъкмо навреме за храненето на каменните птици, да прескочи до Стий и да пийне златно вино на върха на кулата Тимин, да отиде до Бомбифейл, или Перитол, или Бангълкод…
Никое от тези разстояния не би се опряло на коня му, който препускаше час подир час неуморно. След
