той, без тяхна помощ, ала не искаше точно това да чуе, но след като това вече се беше случило, изпита страшен смут. Стана и се заразхожда из стаята. В далечния й край имаше огромна, зловеща скулптура — грандиозна конструкция от извити кости на морски дракони, наподобяваща обърнати нагоре чепати длани или може би озъбена демонска уста. Валънтайн постоя замислено пред нея и погали една от лъскавите кости. Недовършеното — така бе казала Тизана. Да, да. Променящите се. Метаморфите, пиуриварите — както искаш ги наречи, но това са истинските жители на Маджипур, същите, от които звездните заселници са откраднали преди четиринайсет хилядолетия този чудесен свят. „Осем години, помисли си Валънтайн. Осем години се борих да проумея от какво се нуждаят те. И все още нищо не знам за тях.“
Извърна се към останалите и каза:
— Когато започвах речта си, мислех за думите, изречени от Хорнкаст, че короналът е светът, а светът е короналът. И внезапно аз се превърнах в Маджипур. През душата ми премина всичко, което ставаше навред из света.
— И преди си изживявал същото — рече Тизана. — В изтълкуваните от мен съновидения. Това, в което видя как от пръстта изникват двайсет милиарда златни нишки, а ти ги държиш до една в десницата си. И съня, в който разпери ръце, прегърна света и…
— Тогава беше друго — каза Валънтайн. — Сега светът се разпадна.
— Как така?
— В буквалния смисъл на думата. Пръсна се. И остана само море от тъма, в което паднах…
— Хорнкаст е прав — промълви Тизана. — Ти си светът, милорд. Тъмните знания намират път към теб, прииждат по въздуха от целия свят наоколо. Това е послание, и то не от Господарката, нито от Краля на сънищата, а от целия свят.
Валънтайн въпросително погледна вруна.
— А ти какво ще кажеш, Делиамбър?
— От половин век познавам Тизана и май досега не съм чувал тя да е казала нещо глупаво.
— Означава ли това, че ще има война?
— Мисля, че войната вече е започнала — отвърна Делиамбър.
2
Хисун нямаше скоро да си прости, че е закъснял за пиршеството. Първото, откакто бе приет в свитата на лорд Валънтайн, и той да не дойде навреме! Непростимо.
Донякъде вината бе и на сестра му Айлимур, която все се навърташе около него, докато той се гласеше за тържеството, и все намираше кусури на туниката му, на лъснатите му до блясък ботуши и на какво ли не още. Изглежда това се дължеше на факта, че Айлимур бе в трудната за девойките възраст — наскоро бе навършила петнайсет — и проявяваше неимоверна властност, своеволие и придирчивост. И в стремежа си към съвършенство Айлимур стана причина той да закъснее за събитието, като изля цялата си загриженост за безупречния му вид на брат си в двайсетминутно търсене на точните милиметри за малкия звезден еполет върху лявото рамо на брат си.
И когато най-после грабна старото си огледалце, тук там петнисто и проядено от ръжда, и го подаде на Хисун, неясното, изкривено отражение му се стори твърде непривично с целия този карнавален блясък и показно великолепие. Видът му беше театрален, неестествен, някак неистински. И осъзна, че благодарение на тези дрехи в душата му се просмуква новото усещане за власт и достойнство. Колко странно, че една кратка проба при шивача на Площада на маските може вмиг да преобрази облика — няма го вече Хисун, дрипавото хлапе от улицата, няма го неуверения в себе си млад сановник. Сега е Хисун контето, натруфения паун, гордия придворен на коронала.
И Хисун неточния. Но ако се позабърза, може и да стигне навреме в голямата зала на понтифекса.
Ала точно тогава се върна от работа майка му Елсином и това бе поредното малко забавяне. Крехката тъмнокоса жена, пребледняла и уморена, влезе в стаята и го загледа с благоговение и възхита, сякаш някой бе пуснал бляскава комета да обикаля из нейното неприветливо жилище. Очите й блестяха, а лицето й сияеше както никога досега.
— Колко си хубав, Хисун! Великолепен си!
Той самодоволно се ухили и се завъртя, за да покаже колко е разкошна премяната му.
— Не е ли странно? Приличам на рицар, току-що слязъл от замъка Връхни!
— Приличаш на принц! Не, на коронал!
— А, да, лорд Хисун. Е, липсват ми хермелиновото наметало, греещия на гърдите звезден знак и още някоя-друга дреболия. Но засега и това не е зле, нали, майко?
И двамата избухнаха в смях. Тя забрави за умората си и изтанцува с него кратък танц.
— Става късно! Трябваше да тръгваш — угрижено каза тя, след като го пусна от прегръдките си.
— Вярно е — съгласи се Хисун и тръгна къв вратата. — Не е ли странно, майко? Аз да седя на една маса с коронала, да живея в Замъка и…
— Странно е, наистина — тихо промълви Елсином.
Последва церемонията на изпращането: Елсином, Айлимур и другата му сестра, малката Мараун, се наредиха до вратата, а Хисун ги целуна една по една. Подаваше им ръка, наместо да ги прегръща, за да опази непокътнат ансамбъла на одеждите си. А те го гледаха с благоговение, сакаш бе богоподобно същество или най-малкото коронал. Сякаш никога не е бил част от това семейство, а е слязъл от небесата, за да озари за малко тези мрачни стаи. И понякога той наистина имаше чувството, че не е прекарал първите си осемнадесет години в тези опърпани кутийки от първия кръг на Лабиринта, а винаги е бил рицар и посветен от Замъка и често се е отбивал в двора, където е познал всички негови радости и съблазни.
„Безумие, лудост. Никога не забравяй кой си и от къде си тръгнал“, каза си Хисун.
Но по време на слизането по безкрайната спирала на стълбата към улицата беше трудно да не мисли за корената промяна в живота на семейството. Някога двамата с майка му припечелваха за насъщния из улиците на Лабиринта: тя просеше крони за гладните си дечурлига от минаващите аристократи, а той припкаше след любознателните посетители и обещаваше за половин роял да им покаже чудесата на подземния град. А сега той беше младо протеже на коронала, а тя разнасяше вино в закусвалнята на Двора на глобусите. И всичко това бе постигнато с късмет, невероятен, луд шанс.
Всъщност дали беше късмет? В ония толкова далечни времена, когато десетгодишен бе предложил услугите си на гид на онзи висок светлокос мъж, наистина му провървя, че бе срещнал не кой да е, а самия детрониран коронал, дошъл в Лабиринта, за да спечели подкрепата на понтифекса и да си върне властта.
Но само по себе си това не означаваше нищо. Хисун често се питаше защо короналът го беше запомнил и го бе издирил след възстановяването, за да го прати в Къщата на летописите, а сетне да го направи свой приближен. Може би се беше впечатлил от дързостта на Хисун? Или от неговите сарказми, студените, небрежни маниери, от това, че не благоговее пред коронали и понтифекси, че още от десетгодишен умее да се погрижи за себе си? Онези рицари от Връхни до един са толкова любезни, с такива изтънчени маниери, че по сравнение с тях хлапето му се е видяло по-чудато и от гхайрог. Но Лабиринтът е пълен с нахакани малчугани, като всеки от тях би могъл да дръпне коронала за ръкава… „Не, това си беше чист късмет!“, каза си Хисун.
И най-сетне се озова на малкото площадче под техния коптор. Отпред се виеха тесните криволичещи улички на Гуаделум Корт, а нагоре стърчаха хилядолетните, килнати на една страна съборетини, образуващи демаркационната линия на света на Хисун, озарен от белите зъркели на ослепителните лампи, които само дето не съскаха от електрическата си мощ. Този кръг от Лабиринта вечно се къпеше в тая жестока светлина, толкова по-различна от мекото сияние на златисто-зеленото слънце, чиито лъчи никога не достигаха до този град. От олющената сива мазилка на вехтите съборетини се стелеше ужасна умора и изчерпаност. Хисун сякаш за пръв път забелязваше колко е неприветно и занемарено тук.
На площада бе оживено. Малцина от Гуаделум Корт държаха да прекарват вечерите си окошарени в безцветните си малки жилища, ето защо се тълпяха в странен въртоп на това импровизирано стъргало. И докато нагласеният като принц Хисун си пробиваше път през навалицата, имаше чувството, че тук са се сбрали всичките му познати и го зяпат кръвнишки, присмехулно и намръщено. Видя своя връстник Ванимун, с когото едно време бяха като братя, и малката му сестра, стройна, с бадемови очи, която вече не беше
