— Да, аз съм! — извика той. — Всичко е простено вече. Дълговете са платени. Покаяхме се и се пречистихме. Пропъдихме от земите си виновниците. Изкупихме греха пред Водните крале. велализиер е възстановен. Животът ни започва отначало.
— Животът започва отначало! Това е времето на Принца, комуто е съдено да дойде!
Фараатаа вдигна своя жезъл, който сякаш припламна на утринната светлина, и даде знак да бъде изпълнена присъдата на четиримата затворници. Дългите ножове пробляснаха и мъртвите крале се строполиха, а короните им се търгулнаха в прахоляка. Измиха Масите с кръвта на нашествениците. Кай на последно действие. Фараатаа простря ръце към небесата.
— А сега елате заедно да изградим отново Седмия храм!
Народът на Пиуривар се завтече към отломките и начело с Фараатаа се зае да възстановява Храма.
След успешния свършек на делото, Фараатаа се озова на връхната точка на обновения храм и зария поглед към морето, където на стотици километри оттук се бяха събрали Водните крале. Виждаше ги как пляскат по водата с огромните си криле, как вдигат огромни глави.
— Братя! Братя! — извика Фараатаа.
— Чуваме те, земни братко — отвърнаха те.
— Унищожихме неприятеля. Възстановихме града и Седмия храм. Дойде ли краят на покаянието ни, братя?
— Да. Светът е пречистен и новата ера започва — бе отговорът.
— Дали ни е простено?
— Простено ви е, земни братя!
— Простени сме! — извика Принца, комуто е съдено да дойде.
И народът му започна да простира ръце към него, да се преобразява и да се превръща в Звезда, Мъгла, Мрак, Лъч и Пещера.
И оставаше само още едно нещо, за да получат прошка първия грях, които оттогава бяха заробени тук, сред развалините. Принца, комуто е съдено да дойде, протегна ръце към тях и им каза, че проклятието е снето и те са свободни.
И бившите отломки на Велализиер освободиха своите мъртъвци — безплътните, прозирни духове оживяха, придобиха цвят и се впуснаха в танц, започнаха да се преобразяват и да крещят от радост.
— Да живее вечно Принца, комуто е съдено да дойде — нашият Крал, който ще пребъде!
Това изсънува под ромола на дъждеца пиуриварецът Фараатаа върху ложето от листа под вековното дуиково дърво в провинция Пиурифейн.
3
— Повикайте Уай-Юлисаан — нареди короналът.
Карти и чертежи на засегнатите зони на Зимроел с безчет знаци и обяснения бяха заели цялото бюро в каютата на лорд валънтайн на флагманския му кораб „Лейди Тийн“. Това бе третият ден от пътуването им. Поеха към североизточния бряг на Острова на съня от Алаизор с флота от пет съда под командата на великия адмирал Азенхарт. Предстояха доста седмици пътуване дори при попътен вятър, а точно сега той духаше насреща.
Докато чакаше вещия в земеделието мъж, Валънтайн отново прегледа подготвените от Уай-Юлисаан, както и изисканите от архивите книжа. Май ги преглеждаше за пети път, откак бяха напуснали Алаизор, ала от това не му ставаше по-леко.
Знаеше, че болестите и епидемиите са също толкова древни, колкото и земеделието. И нямяше причина тези злини да подминат и Маджипур, колкото и благословен да беше този свят — наистина в архивите имаше изобилие от прецеденти на сегашните неприятности, които се губеха в мъглата на далечното минало. Но сегашното бедствие изглеждаше доста по-застрашително от предишните, и то не само защото бе в настоящето, а не безобидно изкопаемо от архивите. Населението на Маджипур бе неизмеримо нараснало в сравнение с преди. Унищожаването на земеделската база бързо би обрекло на глад двайсетте милиарда жители. Имаше опасност да рухне самата обществена структура. Валънтайн чудесно знаеше, че именно на бблагодатната природа се крепеше стабилността на хилядолетния маджипурски път, коренно противоположен на опита на повечето цивилизации. И тъй като никой никога в действителност не би изпитал що е истинска немотия, тук цареше почти пълно помирение с реда на нещата и дори със социалното неравенство. Но ако бъде отнета сигурността на пълния търбух, всичко останало може да се разпадне за една нощ.
И тези негови тягостни сънища, изпълнените с хаос видения, странните поличби — реещите се над Алханроел вятърни паяци и какво ли не още, — всичко това всяваше чувство за неумолима опасност, за неповторима заплаха.
— Уай-Юлисаан е тук, милорд — възвести Слийт.
Колеблив и неуверен, посетителят започна несръчно да прави звездния знак, но Валънтайн припряно тръсна глава и го прикане да седне. Посочи отбелязаната с червено зона в Дюлорнската низина.
— Колко е важна реколтата от лузавендър?
— Съществена е, милорд — рече Уай-Юлисаан. — Тя е в основата на въглехидратното хранене в северен и западен Зимроел.
— Ами ако настъпи голям недостиг?
— Възможно е да се замени със стаджата.
— Но и по стаджата има болест.
— Наистина, милорд. И по милайла са плъзнали хоботници. Следователно след шест до девет месеца можем да очакваме затруднения в целия този район на Зимроел…
Уай-Юлисаан очерта с пръст голям кръг върху картата. И Валънтайн се запита колцина ли живеят на тази територия? Към два и половина милиарда? Помъчи се да си представи как гладува толкова народ, скупчен в Тил-омон, Пидруид, Нарабал и свикнал на несекващо изобилие…
— Имперските хамбари ще посрещнат нуждите в близко бъдеще — каза Валънтайн. — А междувременно ще се справим с болестите. Преди половин век пак е имало ръжда по лузавендъра, но са успели да се преборят с нея.
— С извънредни мерки, милорд. Карантина в цели провинции. Изгаряне на цели ферми, унищожаване на горния почвен слой. Щети за милиони рояли.
— Какво значение имат парите, щом хората гладуват? пак ще предприемем същото. Ако пристъпим незабавно, за колко време ще възстановим лузавендровите райони?
— Минимум пет, но по-вероятно — десет години — произнесе Уай-юлисаан след кратко мълчание.
— Невъзможно!
— Ръждата се разпространява светкавично. Вероятно още хиляда декара са заразени по време на този наш разговор, милорд. Проблемът тя да бъде спряна, а не да унищожаваме.
— Ами болестта по нийковете. И тя ли плъпва така бързо?
— По-бързо, милорд. Май е свързана с тази по стаджата, която обикновено се отглежда заедно с нийка.
Валънтайн се взря в стената и видя само едно сиво нищо. Помълча, сетне каза:
— Колкото и да ни коства, ще се справим. А ти ми изготви план за борба с всяка от болестите и сметни разходите. Ще можеш ли?
— Да, милорд.
— Ще трябва да съгласуваме усилия с понтификата — обърна се към Слийт Валънтайн. — Нека Ерманар веднага се свърже с министъра на земеделието в Лабиринта, за да разбере дали там са наясно какво става в Зимроел, предлага ли нещо и така нататък.
— Току-що говорих с Ерманар, милорд — каза Тунигорн. — вече се е свързал с понтификата.
— Е, и?
— В министерството не се знае нищо. А министерският пост бил постоянно вакантен.
— Вакантен? Как така?
— Откакто понтифекс Тиеверас е на този хал, много високи постове оставали незаети, милорд, което донякъде е затормозило функционирането на понтификата. Но по-добре питайте Ерманар, който е главната
