ни свръзка с Лабиринта. Да го повикам ли?
— Не сега — мрачно каза Валънтайн. И пак се обърна към картите. Прокара пръст по долината на Дюлорн. — Явно тук положението е най-тежко — заключи той. — Но има обширни зони с лузавендър и в равнините между Тагобар и Пиурифейн, както и на юг от Ни-моя, та чак до подножието на Гихорна. Прав ли съм?
— Прав сте, милорд — отвърна Уай-Юулисаан.
— Значи първо трябва да се справим с ръждата в тези райони. — Той вдигна поглед към Слийт, Тунигорн, Делиамбър. — Веднага известете херцозите от засегнатите провинции, че изрично се забраняват пътуванията между заразените райони и областите, където още няма ръжда. Границите да бъдат затворени. Недоволните да пратят делегация на върха и да се жалват на Елидат. Да, уведомете го какво става. Налага се уреждането на неплатените търговски сметки да става чрез понтификата. не е зле да предупредите Хорнкаст, че май щеси има доста главоболия. що се отнася до стаджата…
За по-малко от час короналът отприщи река от заповеди, с които обхвана най-належащите аспекти от кризата. често се обръщаше за съвет към селскостопанския надзорник, който винаги предлагаше нещо полезно. Този човек бе някак странен и неприятен, може би заради студенината и самозадоволството, но за сметка на това той знаеше всичко за земеделието в Зимроел и това, че се бе озовал в Алаизор тъкмо преди да отплават за Зимроел тъкмо преди да отплават за зимроел, си беше един невероятен късмет.
При все това след края на съвещанието Валънтайн продължи да изпитва странно безсилие. Въпреки предприетите мерки, той все пак беше само един смъртен в една малка каюта на борда на малко корабче, което се клатушка насред огромно море, а то пък беше само една локва в един гигантски свят, докато в същия този миг невидими микроби сееха болести и смърт из хиляди акри плодородни земи. Как можеха всичките му строги заповеди да спрат неумолимия поход на тези сили на съдбата? И той отново усети как се хлъзга към непрогледната потиснатост, толкова чужда на истинската му природа. помисли си дали той самият не носи в себе си някаква напаст. Дали не е заразен с нещо, което ограбва надеждите, радостта и жизнеността, и не е осъден да изживее дните си сред гнетящи изпитания.
Затвори очи. Пак изплува гледката от съня му в Лабиринта — гледка, която не спираше да го преследва: зейналите пукнатини в инак непоклатимия фундамент на света и той самият сред гигантските отломки, как се опитва отчаяно да опази неговата разпадаща се цялост. Но всуе, всуе.
Запита се дали над него не тегне прокоба? Защо именно той бе избран от стотиците коронали да води този свят към разрухата?
Надникна в душата си и не откри никакъв тъмен грях, заради който Божествения да отмъщава на него самия и Маджипур. не беше ламтял за трона, нито бе заговорничил срещу брат си, да не говорим за злоупотреба с властта, която никога не се беше надявал да получи, не беше…
Той не беше…
Не беше…
Валънтайн ядосано тръсна глава. чиста лудост и пилеене на сили. Няколко случайни и злощастни съвпадения при клетите фермери, няколко кошмарни съновидения — нелепо е това да се преувеличава до размерите на космическо действие. Всичко ще се оправи. Да, царуването му ще влезе в историята като период на необикновени изпитни, но и на хармония, стабилност, щастие… „Бива те за крал, каза си той. И си свестен като човек. Нямаш причини да се съмняваш в себе си.“
Короналът излезе на палубата. В късния следобед тумбестото бронзово слънце вече бе увиснало ниско на запад и една от луните тъкмо изгряваше от север. Небето преливаше в различни багри — от охра през тюркоаз към виолетово, кехлибарено и златно. Хоризонтът бе затулен от плътна облачна пелена. Валънтайн постоя до парапета, като вдишваше дълбоко соления въздух. И пак си каза, че всичко ще се оправи. Но неусетн отново го обзе безпокойство. Станал бе направо неузнаваем — никога досега не се беше отчайвал и не бе унивал толкова често.
— Валънтайн!
Това беше Карабела. Той се отърси от лошите си мисли, усмихна се и й подаде ръка.
— Какъв хубав залез — каза тя.
— Великолепен. Един от най-красивите в историята. Макар да разправят, че е имало един по-хубав — при царуването на лорд Конфалум, на четиринадесетия ден от…
— Този е най-хубавият, Валънтайн. Защото го имаме днес. — Тя замълча и застана до него. И Валънтайн започна да недоумява защо е бил толкова мрачен. И пак си каза, че всичко ще е добре.
— Това там морски дракон ли е? — попита Карабела.
— Те никога не навлизат в тези води, скъпа.
— Значи имам халюцинации. Но твърде убедителни. Не го ли виждаш?
— Къде?
— Виж златистопурпурната диря. Вляво от нея.
Валънтайн присви очи и напрегнато се взря. Отначало не видя нищо, после реши, че това е огромна греда, която се носи по вълните. но когато последният сноп слънчеви лъчи проряза облаците и освети водата, той ясно видя морския дракон — несъмено това бе самотен дракон, който плаваше бавно на север.
Усети хлад и зиморничаво скръсти ръце на гърдите.
Знаеше, че гигантите се движат само на стада, и то по строго определени маршрути, за да се доберат до безопасните неизследвани пространства на Великото море. И все пак тук имаше дракон, който бе съвсем сам и плуваше на север. Пред погледа на Валънтайн титанът разпери огромните си черни криле и бавно, решително запляска по водата, сякаш искаше да стори невъзможното — да се издигне над морето и да отлети като титанична птица към обвитите в мъгла поялрни пространства.
— колко странно — промълви Карабела. — виждал ли си друг път нещо подобно?
— Никога. Никога! — валънтайн потрепери. — Поличба след поличба, Карабела. Какво ми казват с всичко това?
— Ела вътре да изпием по чаша греяно вино.
— Не. Не още.
Остана още дълго на палубата и продължи да се вглежда в тъмния силует в сгъстяващия се вечерен полумрак. Отново и отново огромните криле разпенваха водата, докато най-после драконът ги сви, изопна дълга шия, отметна тежка трирога глава и нададе гръмовен, скръбен вик, който проряза здрача като сирена. Накрая се гмурна и се изгуби от погледа.
4
Когато валеше, а по това време на годината в долината Престимион валеше непрестанно, киселата миризма на овъглена растителност се надигаше от опожарените ниви и проникваше навсякъде. Докато се тътреше към залата за събрания в общината водена под ръка от дъщеря си Хейнък, Аксимаан Трейж подушваше този мирис дори тук, на километри от най-близката подпалена плантация.
От него не можеше да се избяга. Парливата вона бе похлупила долината като потоп. Проникваше в къщите през всяка пролука. Промъкваше се в избите и бастисваше виното в запечатаните съдове. Усмърдяваше месото на трапезата. полепваше по дрехите и нямаше изпиране. набиваше се във всяка пора на кожата и замърсяваше плътта. Аксимаан Трейж бе започнала да вярва, че овонява дори душата. И щом дойде нейното време да се завърне при Извора, ако изобщо някога й бъде позволено да напусне този безкраен живот, стражите на моста сто на сто ще я спрат и ще я върнат с презрителните думи: „не искаме тук никаква миризма на гадна пепел, бабо. Вдигай си телесата и се пръждосвай.“
— Искаш ли да седнеш тук, майко — попита Хейнък.
— Няма значение. Където и да е.
— Местата са хубави. Оттук ще чуваш добре.
Настъпи леко разбъркване в редицата — хората се поместиха, за да й сторят място. Сега всички я смятаха за изкуфяла бабичка. Е, добре, тя наистина бе стара, чудовищно стара, една останка още от времето на Осиър, толкова стара, че помнеше лорд Тиеверас като млад, но в нейната младост нямаше нищо ново, така че защо всички бяха станали внезапно толкова покровителствени? Тя нямаше нужда от специално отношение. Още можеше да върви, до вижда достатъчно добре, да обикаля нивите по жътва и да
