— Вероятно. Питам се редно ли е? Дали тия животни няма да им трябват за тестовете и през идната година?
— Проблемът си е техен — отсече Алзимир. — Щом ги настървяват срещу нас, хич да не се сърдят, че от време на време пречукваме по някое. О, как боли, Господарке!
— Хайде, ще завършим прехода заедно.
— Забранено е, Хисун.
— Какво от това? Да не мислиш, че ще те оставя сам в това състояние? Хайде! Нека ни скъсат, ако искат. Претрепах им малорна, спасявам ранен. Провалих се на изпита, но утре ще съм жив. И ти също.
Когато се потътриха към далечните раззеленени дървета, Хисун със закъснение изживя уплахата от двубоя, но скоро успя да се вземе в ръце. Опита се да си представи лорд Валънтайн в двубой с малорни, зийлове и зитуни в тази безнадеждна долина — или Елидат, Дивис, Миригант. Положително и те са минали през същите изпитания. Не е изключено преди двадесет години току-що убитият малорн да е съскал заплашително срещу младия Валънтайн. Но какво общо имаше изкуството да се отърваваш от чудовища с изкуството да управляваш? Несъмнено рано или късно ще схване връзката. А междувременно трябва да се грижи за Алзимир и да се ослушва за зийли, уейханги, мин-молитори и зитуни. С повече късмет ще се наложи да се занимава само с един или двама — малковероятно бе да се натъкне на всичките седем по време на прехода. Но до Ертсуд Гранд имаше още двадесет километра и пътят не изглеждаше особено приветлив. Значи това бил веселият живот в замъка Връхни? Осем часа дневно зубрене на декрети и за разнообразие малки пътешествийца из полупустинни местности за двубои с разни малорни и зитуни? А празненствата и игрите? Изпълнените с радост излети сред парковете и горите? Май людете от низините имаха неверни, романтични престави за живота на високопоставените на Върха.
— Как си, Алзимир? — попита Хисун.
— Чувствам се съвсем отпаднал. Но отокът май поспадна.
— При дърветата сигурно има вода и ще промием раната.
— Ако не беше ти, отдавна да съм мъртъв, Хисун.
— все някой друг щеше да мине.
— Чудя се защо ни е цялата тази подготовка — каза след кратко мълчание Алзимир.
— Какво имаш предвид?
— Ами всички тези рискове.
— Защо не? Всички посветени минават през същото.
лорд Валънтайн имал специални планове за теб. Наскоро чух Дивис да казва това на Стазилейн.
— Предопределен съм за големи постове, да. Главен коняр. Пазач на ловджийските кучета.
— Говоря сериозно. Знаеш, че Дивис се бои от теб и ти завижда, че си любимец на коронала. Защото ламти за короната. И смята, че ти му се пречкаш.
— Май бълнуваш.
— Повярвай ми. Дивис те смята за заплаха, Хисун.
— Нима? Аз и коронал? Също толкова невероятно, колкото и въцаряването на… Дивис. Мястото ще бъде заето от Елидат. А и лорд Валънтайн не копнее да го опразни.
— Казвам ти…
— Не ми казвай нищо, а си пази силите. Чакат ни двадесет километра път и още четири кръвожадни звяра, преди да стигнем Ертсуд Гранд.
2
Това е сънят на пиуривареца Фараатаа.
Часът на Скорпиона. Слънцето скоро ще изгрее над Велализиер. Зад градските порти, по Пътя на заминаването, който от днес нататък ще се зове Пътя на завръщането, се е простряло чак до хоризонта огромно шествие. Сред смарагдовозелено сияние начело на върволицата стои Принцът, комуто е съдено да дойде, а зад него — четирима, маскирани като Червената жена, Слепия гигант, Одрания мъж и Последния крал. Зад тях са четиримата затворници, овързани хлабаво с върбови вейки. И накрая множеството на пиуриварците: Тези, които ще се завърнат.
Фараатаа се зарея високо над града, чиято безмерност успя да обхване с един поглед. Градът бе съвършен. Сякаш беше възроден в непокътнатата си цялост — крепостта, светилищата, колоните, акведуктите. Нямаше и помен от шубраците, завладели преди всяка пукнатина, нито от пясъчните наноси.
Само Седмият храм си беше същият като при Падението: порутени основи и останки. Докато се носеше над Него Фараатаа мислено се върна през мрачния океан на времето и видя седмия храм преди разрухата, позволено му бе да види и Оскверняването.
Я виж там! Върху масите на боговете се подготвяше нечестиво жертвоприношение — Върху всяка лежеше по един воден крал, все още жив — безпомощно туловище с потреперващи криле и извита като дъга шия, с пламтящи от гняв или страх очи. Дребни фигурки се суетяха около двамината гиганти и се готвеха да извършат забранения ритуал. Фараатаа потръпна, Фараатаа заплака и сълзите му се отрониха като кристални топчици към далечната земя. Видя как проблясват дългите ножове, чу рева и ръмженето на водните крале, видя как се отделя плътта. понечи да извика на хората, че това е чудовищно и наказанието ще бъде ужасно, но каква полза, каква полза? Всичко това се беше случило преди хилядолетия. Продължи да се рее и да гледа как грешниците пъплят през града като мравки, всяка вдигнала високо своя дял от жертвата — плътта на водния крал — за да го хвърли на кладата с Песента на изгарянето на уста. „Какво правите?“ изкрещя Фараатаа, но те не го чуваха. „Та вие изгаряте братята си!“ Извилият се нагоре черен, мазен дим достигна до Фараатаа и залютя на очите му, така че Фараатаа не можеше да остане повече горе и започна да пада все по-ниско, по-ниско, и Оскверняването бе извършено, а с него и гибелта на целия град, както и на света, който също е загубен.
Първият светлик на зората проблясна на изток, кръстоса града и падна върху лунния сърп на високия пилон, извисил се над останките на Седмия храм. принцът, комуто е съдено да дойде, вдигна ръка и даде знак. Шествието потегли. По време на процесията, Тези, които ще се мавърнат, се преобразяват всеки миг в съгласие с каноните от Книгата на водните крале. Превръщат се в Пламъка, Потока, Падащото листо, Острието, Пясъците, Вятъра. И след като преминат през Площада на неизменността, те отново стават пиуриварци, за да запазят и занапред този си облик.
Принцът, комуто е съдено да дойде, прегърна един по един четиримата затворници. След което ги поведоха към олтарите — Масите на боговете. Най-младият крал и майка му, придружени от Червената жена и Одрания мъж — при източната, където преди памтивека, в Нощта на богохулството бе загинал водният крал Низнорн. А Слепия гигант и Последния владетел отвеждат стария и младия крал, който идва през нощта на сънищата, към западната Маса, където бе намерил смъртта си водният крал Домзитор, умъртвен от осквернителите.
Принцът, комуто е съдено да дойде тепърва, остана сам върху развалините на Седмия храм.Аурата му бе придобила ален цвят. Фараа слезе долу и се вля в него: сега и двамата бяха едно цяло.
— В началото бе Оскверняването, когато ни връхлетя лудост и съгрешихме спрямо нашите морски братя — извика той. — А когато се събудихме и видяхме какво сме сторили, платихме за този грях с разрухата на нашия велик град и бяхме принудени да прекосим страната. Но и това се оказа недостатъчно — срещу нас бяха изпратени неприятели отдалеч, които отнеха всичките ни притежания и ни прокудиха в пустинята, където приехме нашето покаяние за греховете срещу морските ни братя. Загубихме своите пътища, много препатихме, лишихме се от благоволението на Най-висшия, докато най-сетне настъпи краят на покаянието и намерихме сили да прогоним потисниците и да си върнем изгубеното заради старите грехове. И така, дойде предсказанието, че ще дойде един принц, за да ни изведе от заточението, след като изтече срокът на покаянието.
— това е краят на покаянието! — откликна множеството. Това е времето на Принца, комуто е съдено да дойде. той пристигна!
— Принцът дойде, той пристигна!
— И този Принц си ти!
