— Това какво е? — попита Сепултроув.
— нещо ново! — прошепна Дилифон.
Хорнкаст им махна да мълчат.
— Ва… Валънтайн…
— Това наистина е ново! — възкликна Нарамир.
— Валънтайн понтифекс… Валънтайн понтифекс на Маджипур…
Последва тишина. Думите, ясно изговорени, лишени от двусмисленост, увиснаха във въздуха като експлодирали слънца.
— Мислех, че е забравил името на Валънтайн — каза Хорнкаст. — Смяташе, че Малибор е коронал.
— Очевидно не го е забравил — каза Дилифон. — Божественият не позволява той да си възвърне мисленето и да знае какво сме му сторили!
— Смятам, че това винаги го е знал — каза Хорнкаст. — А сега си възвръща способността да общува с нас членоразделно. Чухте го: Валънтайн понтифекс. Поздравява своя наследник и знае кой е. Умира ли той, Сепултроув.
— Апаратурата показва все същото. Още дълго ще изкара така.
— Не бива да го позволим — каза Дилифон.
— За какво намекваш? — попита Хорнкаст.
— Това продължи достатъчно дълго. Знам какво е да си стар, Хорнкаст. Този човек е половин живот по-стар от всеки от нас. И страда невъобразимо. Аз казвам да сложим край. Сега. Още днес.
— Нямаме право — каза Хорнкаст. — Не по-малко от вас съчувствам на мъките му, но ние ще вземаме това решение.
— Все пак да сложим край на това.
— Лорд Валънтайн трябва да поеме тази отговорност.
— Лорд Валънтайн никога не ще го стори — измърмори Дилифон. — Той ще поддържа този фарс още половин век!
— Изборът е негов по право — отсече Хорнкаст.
— Нему ли служим, или на понтифекса? — попита Дилифон.
— Управлението е едно, но сега само единият от двамата монарси не е компетентен. Като се подчиняваме на коронала, ние служим на понтифекса и…
От животоподдържащата клетка долетя бесен рев, после зловещото подсвиркване, гъргорене и бълбукане. И сетне думите, още по-ясни от преди:
— Валънтайн — понтифекс на Маджипур — да живее!
— Чул е разговора и се гневи. Копнее да умре — каза Дилифон.
— Или пък смята, че вече не е сред живите — подсказа Нарамир.
— Не. дилифон е прав — каза Хорнкаст. — Той ни е чул. И знае, че няма да стане така, както той иска.
— Ела. Стани. Върви. — Вой. Брътвеж. — Смърт! Смърт! Смърт!
Отчаян както никога досега Хорнкаст изтича при сферата, почти решен да изтръгне проклетите кабели и тръби. Усети се, че това би било безумие, и се спря. Очите му срещнаха погледа на Тиеверас и едва устоя да не трепне, когато върху него се изля тази безмерна тъга. Несъмнено понтифексът отново бе с всичкия си. И беше наясно, че му отнемат смъртта по държавни съображения.
— Ваше величество? — каза Хорнкаст с най-богатия си плътен тембър. — Чувате ли ме? Ако е така, затворете едното си око.
Отговор не последва.
— И все пак мисля, че ме чувате ваше величество. И ви казвам: ние знаем колко страдате. Няма да ви оставим още дълго да се измъчвате. Тържествено ви го обещаваме.
Мълчание. Тишина. Сетне последва:
— Живот! Болка! Смърт!
И отново брътвеж, свистене и крясък — досущ като песен от гроба.
15
— А това е храмът на Господарката — каза кметът Самбигел и посочи извисяващата се точно на изток от града отвесна канара. — Най-святото й светилище в целия свят, закрилящо само острова, разбира се.
Валънтайн се загледа. Храмът блестеше като самотно бяло око върху тъмното чело на скалата.
Голямата обиколка траеше вече четвърти, не — пети, или може би шести месец: дните и седмиците, градовете и провинциите образуваха едно неразличимо цяло. Днес беше пристигнал в голямото пристанище Алейзър, далеч нагоре по северозападния бряг на Алханроел. Всички градове се бяха слели в един гигантски мегаполис, разпрострял се върху лика на Маджипур.
Самбигел, нисък мургав мъж с гъста черна брада заля коронала с поток от приспивни баналности. Отчайващо. валънтайн изслушваше навсякъде едни и същи излияния за незабравимия случай, за обичта и признателността на целокупния маджипурски народ, който се гордее, почита и така нататък…
Валънтайн още веднъж погледна храма на скалата. усети властен зов. Копнееше още сега да се озове там, да го сграбчи вихърът и да го отнесе като сухо листо на този величествен връх.
— Майко, нека си отдъхна малко при теб!
Кметът стори пауза, а може би свърши речта си.
— Погрижи се да уредиш нощуването ми в този храм — нареди Валънтайн на Тунигорн.
Кметът Самбигел изглеждаше объркан.
— Не възнамерявахте ли следобед да посетите гробницата на лорд Стиамот, после да…
— Лорд Сиамот е чакал моите почитания осем хилядолетия. Може да почака и още един ден.
— О, разбира се, милорд. Да, милорд. — Ще предупредя йерархката Амбаргард, че довечера сте неин гост. А сега, ако позволите, ще ви предложим едно развлечение…
Оркестърът засвири ликуващ химн. Стотици хиляди гърла изреваха нещо, което несъмнено бе вълнуваща поетична творба, макар да звучеше неразбираемо. Короналът стоеше безучастно, зареял взор над навалицата, кимаше, усмихваше се, понякога отвръщаше на благоговейни погледи на разчувствани граждани, които никога нямаше да забравят този ден. Обзе го чувство за собствената му нереалност. Помисли си, че няма да е жив човек, за да играе тази роля. Една статуя или восъчна фигура би се справила чудестно със задълженията на коронала по време на обиколката…
С крайчето на окото зърна разтревожения поглед на Карабела. Направи онзи незабележим, известен само на тях двамата таен знак, за да я успокои, че всичко е наред. Но явно не успя. Май Тунигорн и Лизамон Хълтин си пробиха път напред и застанаха необичайно близо. за да го хванат, ако падне? В името на мустака на Конфалюм, нима смятат, че пак се кани да припада, като в Лабиринта?
Той се стегна: махна с ръка, усмихна се кимна, после пак, и още веднъж. Всичко би трябвало да е наред. Всичко. Ще има ли край тази церемония?
След половин час най-после се свърши и царският кортеж запраши към кметския дворец. когато останаха насаме, Карабела каза:
— Стори ми се, че там ти прилошаваше, Валънтайн.
— Непременно ли трябва да продължи обиколката?
— Знаеш, че нямам избор.
— Боя се за теб.
— Защо, Карабела?
— На моменти сякаш не те познавам. Коя е тази мрачна, капризна личност, с която деля леглото си? Какво стана с мъжа на име Валънтайн, когото срещнах някога в Пидруид?
— Той е още тук.
— Дано. Но ми прилича на слънце, затулено от лунна сянка. Каква е тази сянка над теб, Валънтайн? Каква е тазисянка над света? Нещо странно те е сполетяло в Лабиринта. Но какво? И защо?
— Чувствам се като погребан в Лабиринта, Карабела… — Той поклати глава. — Странно беше, но всичко отдавна свърши. Откакто пътуваме из по-благополучни земи, отново познах радостта, любовта, аз…
