— Може би мамиш себе си, но не и мен. вече не намираш радост в обиколката. Няма я ненаситната жажда да отидеш навред и да видиш всичко. Изписано е в очите и на лицето ги. Нима ще отречеш, че се движиш като сомнамбул?
— Наистина все повече се уморявам. Вярно.
— Тогава да се връщаме на Върха, където винаги се чувстваш истински щастлив!
— Свещен дълг на коронала е да се представи на поданиците си. Дължа им го.
— А на себе си какво дължиш?
Той сви рамене.
— Умолявам те, мила лейди! Дори да се отекчавам все повече и дори насън да слушам речи и да виждам безкрайни върволици от жонгльори и акробати, няма опасност да умра от досада. Обиколката е мое задължение.
— Тогава поне изклюби Зимроел. Стига ти и един континент. Ще ти отнеме месеци само да се завърнеш оттук до Замъка, ако пътьом спираш във всеки по-важен град. Ами Зимроел? Пилиплок, Ни-моя, Тил-омон, Пидруид… Това ще отнеме години, Валънтайн!
Той бавно поклати глава.
— Нямам задължения само към хората от Алханроел.
— Разбирам — каза тя и взе ръката му. — Но май си твърде взискателен към себе си. Все пак си помисли дали да посетиш зимроел. Обещаваш ли ми?
Още тази вечер бих се върнал в Замъка, ако можех. Но трябва да продължа. Трябва.
— Надяваш се нощес да разговаряш с майка си, Господарката, нали така?
— Да — съгласи се той. — Но…
— Обещай ми, ако това ти се удаде, да я попиташ дали да ходиш в Зимроел. И се осланяй на нейните съвети. Ще го сториш ли?
— Карабела…
— Ще я попиташ ли? Само това те моля.
— Чудесно — каза той. — Ще я попитам. Тлкова мога да ти обещая.
Вече се здрачаваше, когато поеха нагоре към храма на Господарката по тесния лъкатушен път, и светлините на Алейжър искряха зад тях като мириади скъпоценни камъчета, разпръснати из равнината.
Йерархата Амбаргард, висока, царствена жена с проницателни очи и лъскава бяла коса ги чакаше при портала. След като произнесе кратко и топло приветствие, тя го поведе към кацналото на една скала над морето дълго едноетажно здание, чиято фасада гледаше на запад, към морската шир.
Валънтайн постоя отвън, на увисналата във въздуха тераса. Стоя дълго и мълчаливо. Зад него стояха Карабела и йерархката, а също така Слийт и Тунигорн. Тук цареше благодатно спокойствие. Не се чуваше нищо, освен повеите на хладния северозападен вятър и лекото шумолене на алената наметка на Карабела. Валънтайн погледна надолу. Голямото морско пристанище се бе разпростряло в подножието на скалата като гигантско разтворено ветрило, чиито очертания се губеха далеч на север. Пронизващите го тъмни спици на колосалните авенюта се събираха в далечния неясно обрисуван кръг на големите булеварди, които небесната вис бе пронизана от шест гигантски обелиска: гробницата на лорд Стиамот, покорителя на метаморфите. По-нататък се беше плиснало само морето, тъмнозелено, похлупено с ниска мъгла.
— Елате, милорд — промълви Амбаргард. — Отиде си и последният дневен светлик. Да ви покажа ли стаята?
Тази нощ щеше да прекара сам, в една малка стая до молитвения дом. Нямаше да яде и да пие нищо, освен виното на съногадателите, което ще отвори съзнанието му и ще го направи достъпно за Господарката. След като Амбаргард се оттегли, той се обърна към Карабела.
— Не съм забравил обещанието си, любима.
— Знам. Дано тя ти каже да се върнеш в Замъка!
— Ще се примириш ли, ако не това е волята й?
— Как мога да не се примиря? Ти си короналът. Но се моля да ти заръчат да се върнеш в Замъка. Приятни сънища, Валънтайн.
— Приятни сънища, Карабела.
Тя си тръгна. А той постоя до прозореца, загледан как нощта поглъща брега и морето. Нейде на запад, далеч отвъд хоризонта се намираше Островът на сънищата, владението на неговата майка, домът на благословената Господарка, която вдъхваше мъдрост в сънищата на спящия свят. Валънтайн напрегнато се взираше в мъглата и сгъстяващата се мрачина, сякаш се надяваше да зърне белоснежните варовикови бастиони на Острова.
После се съблече и си легна. Надигна чашата с тъмночервеното омайно вино и я изпи, след което усети как го завладява трансът, отварящ съзнанието, и зачака съня.
— Ела при мен, майко. Аз съм Валънтайн.
Налегна го дрямка и той се унесе.
— Майко…
— Господарке…
— Майко…
Фантоми затанцуваха в съзнанието му. От всяка пора на почвата заизбликваха като мехури неуловими издължени фигури, заизвиваха се като спирали към небесната шатра. От дънерите започнаха да никнат безплътни ръце, големите речни камъни ококориха жълти очи, реките се превръщаха в космати чудовища. А той се хлъзгаше все по-надолу, все по-надълбоко в царството на сънищата и непрестанно изпращаше душата си напред, към Господарката.
Зърна я да седи до осмоъгълния белокаменен басейн в покоите на Вътрешния храм. Наведена напред, тя сякаш изучаваше отражението си. Доплува и се зарея точно зад гърба й, а когато погледна надолу, видя прекрасното й лице с обичайното благо изражение.
— Аз съм Валънтайн, майко — промълви той.
Тя се извърна. Имаше лице на непозната: бледо, изпосталяло, намръщено, озадачено.
— Коя си ти? — прошепна той.
— Познаваш ме. Аз съм Господарката.
— Не! Не!
— Повярвай ми, аз съм!
— Не!
— Защо дойде на Острова? Не биваше. Не ти, а аз трябва да идвам при теб, защото си понтифекс.
— Понтифекс ли каза? Но аз съм коронал!
— Нима? Значи съм сбъркала.
— А моята майка? Тя къде е?
— Аз съм твоята майка, Валънтайн.
И наистина, изпитото лице беше само маска, която изтъня и се смъкна като парче стара кожа, и откри чудесната усмивка на майка му, нейния благ поглед. После отдолу отново се показа първото лице, след което Господарката отново възвърна истинския облик, но този път плачеше. Понечи да я докосне, ала ръката му премина през плътта й и той остана съвсем сам. Така и не успя да я догони, макар да я преследваше из толкова странни царства, че на драго сърце би се пробудил, стига да можеше. Накрая се отказа да я търси и потъна в най-дълбок сън без съновидения.
Събуди се късно сутринта и когато излезе от покоите си, видя Карабела с изопнато лице и зачервени от безсъние очи.
— Как е моят повелител? — тутакси попита тя.
— Тази нощ нищо не научих. Сънищата ми бяха неясни и Господарката нищо не ми каза.
— Съжалявам, скъпи.
— Довечера ще опитам пак. Май не улучих с виното — изпих или малко, или много. Ще се посъветвам с йерархката. Ти закуси ли, Карабела?
— Отдавна. Но това не пречи да ти правя компания, ако искаш. Слийт иска да те види. Нощес дойде спешно съобщение и той възнамеряваше да нахълта в стаята ти, но аз не го пуснах.
