глезените и краката му бяха отекли от вчерашния тежък преход по брулената от вятъра стръмна пътека. Изпитваше жажда и го наболяваше главата от разредения въздух. На моменти копнееше сега да е в безопасност долу в Замъка, потънал в дебрите на юриспруденцията и древната история, които бе осъден да зубри през последните шест месеца. С усмивка се сети как през най-уморителните дни на обучението си отчаяно броеше дните, когато най-сетне ще се отърве от книгите, за да се впусне в изпитанията по оцеляване. Ала сега дните, прекарани в библиотеката, никак не му се виждаха толкова тежки, а това пътешествие не му приличаше на нищо друго, освен на едно изтощително мъчение.
Вдигна поглед. Слънцето сякаш бе изпълнило половината небосклон. Закри с длан очите си.
Напуснал бе Лабиринта почти преди година, а още не можеше да свикне с това свирепо оцъклено нещо във висините, нито с допира на зраците му. Отдавна бе сменил бледнината на Лабиринта с тъмен златист загар, ала понякога все още изпитваше страх и желание да се зарови вдън земя, да избяга от палещите му лъчи.
Идиот. Глупак. Слънцето не ти е неприятел. Върви! Върви!
Далеч на запад зърна черните кули на Ертсуд Гранд. Призрачното сиво езеро в другия край на хоризонта бе град Хоикмар, отправната точка. Съсипан от жегата, измъчван от жажда, той бе успял да измине около тридесет километра, да прекоси древни морета от прахоляк и пепел, полетата от звънтяща лава, да избегне капаните на спираловидните вулканични ями. И да се измъкне от касая, онова нущо с трептящи пипалца и очи като чинии, което го беше дебнало половин ден. И да измами вураина със стария трик: хвърли му туниката си, а сам пое надолу по пътеката, която бе прекалено тясна, за да може животното да го последва. Предстоеше му среща с още пет звяра. Малорн, зеил, уейхант, мин-молитор и зитун.
Странни имена. Странни, сякаш измислени зверове. Вероятно също като конете са създадени с помощта на забравените магически науки от древността. Но защо е било необходимо да се създават чудовища? И да бъдат пуснати на воля в покрайнините на Връхни? Само за проверка и закалка на млади благородници? Запита се какво би станало ако някой от хищниците изскочи зад някой от камънаците и се метне върху него. Ще ви навредят, ако се оставите да ви изненадат. Ще навредят, да. Но да убият? Каква бе целта? Ошлайфане на инстинктите за оцеляване на младите посветени рицари или безмилостно пресяване? Около три дузини такива като Хисун сега бяха разпръснати из петдесеткилометровото изпитателно поле. Колцина ще стигнат до Ерстуд Гранд?
Той поне ще оцелее. В това бе сигурен.
Бавно креташе надолу, като проверяваше с тоягата почти всеки сантиметър от настилката. Първата злополука стана по средата на спускането: сурна се една наглед непоклатима плоча, леко закачи лявото му стъпало и той не успя да запази равновесие, но все пак се задържа на склона, защото десният му крак хлътна между две остри като ножове плочи.
Обля го вълна от пареща болка. Лека-полека измъкна крака си от каменните челюсти. Счупване? Разкъсани сухожилия, разтегнати мускули? Панталонът му бе раздран от бедрото до прасеца и от дълбоката рана шуртеше кръв. Май това беше всичко, но и то бе достатъчно кошмарно. Намери изхвръкналата при падането тояга и предпазливо закрета напред.
Големите напукани плочи оредяха и той продължи по още по-предателски коварна настилка от дребен чакъл. Пъплеше като мравка и въпреки жестоката болка се придвижваше. Видя се дъното на падината.
На два пъти се подхлъзна. При второто плъзгане насмалко да се изтърколи в бездната, но за щастие успя да заоре със здравия крак и затъна две педи в чакъла. Но в трескавите опити да се задържи изгуби кинжала и така и не успя да го открие. И без това нямаше да има особена полза от него в една схватка с уейхант или мин-молитор. Но му вършеше работа за по-дребни неща, като изкопаване на ядивни корени например.
В края на склона долината се разгръщаше в широко каменисто плато, сухо, отблъскващо, с разпръснати тук-там древни почти голи газанови дървета с усукани като спирали дънери. Но не чак толкова далеч на изток забеляза малка горичка от тънкостволи дървета с разлистени корони. Каза си, че това е добър знак за вода, и се отправи натам.
Но зеленото островче се оказа по-далеч, отколкото предполагаше. Тътри се цял час, а разстоянието сякаш си оставаше същото. А след като превали билото на нисък хребет, зърна причакващия го малорн.
Страшилището бе неимоверно гнусно с това торбесто, нацвъкано със святкащи червени очи овално туловище, загнездено на метър от земята върху сгънатите дълги крачища, осем от които имаха широки плоски ходила, а предните две — щипки и закривени нокти.
— Мога да те убия, ако ти дам да се огледаш! — каза му Хисун. — Ще пукнеш в мига, в който видиш грозотията си!
Малорнът изсъска и бавно пое към него. Хисун вдигна тоягата и зачака. Каза си, че няма от какво да се бои, ако запази спокойствие. Едва ли целяха с това изпитание да ги убият. А само да калят твърдостта на духа им и да ги наблюдават как действат в извънредни ситуации.
Изчака докато страшилището се доближи на десетина крачки и го замери с един камък по муцуната. Малорнът невъзмутимо продължи да се придвижва напред. Хисун стисна с две ръце тоягата и тръгна да го заобикаля отляво. Звярът не беше нито ловък, нито бърз, но Хисун прецени, че при евентуално нападение ще се наложи да драпа нагоре.
— Хисун!
Гласът долетя в гръб.
— Кой е? — попита Хисун, без да се огледа.
— Алзимир. — Посветен рицар от Перитол, почти връстник.
— Добре ли си? — попита Хисун.
— Ранен съм. Малорнът ме ужили.
— Зле ли си ранен?
— Ръката ми отича. Отрова.
— Ще дойда веднага. Но първо…
— Внимавай. ще скочи.
И наистина, малорнът явно сгъваше пергелите си за скок. Хисун търпеливо и хладнокръвно зачака. Един безкрайно дълъг миг не се случи нищо. Самото време сякаш бе замръзнало.
Внезапно малорнът се извиси в мощен скок, а Хисун направи отчаян плонж и чудовището го прескочи. Заизвива се на земята, за да избегне смъртоносните удари на опашката-жило и успя с все сила да стовари тоягата върху туловището на звяра. Чу се свистене на излизащ въздух и малорнът размята в агония гнусните си пергели, като насмалко не одраска с нокти Хисун.
Малорнът се стовари по гръб на няколко крачки разстояние и успя още на два пъти да забие тоягата в тумбака на малорна, като изигра нещо като танц между мятащите се в агония крака. Довърши го с удар на най-големия камък, който можеше да вдигне. Ритането спря. Хисун, треперещ, потен, се извърна и се подпря на тоягата си. Едва успя да потисне гаденето.
С пламнало лице и изцъклени очи Алзимир лежеше на двайсетина крачки нагоре и се държеше за лявото рамо, което така беше отекло, че изглеждаше двойно по-дебело от дясното.
Хисун коленичи до него.
— Дай ми кинжала си. Изгубих моя.
— Лежи ей там.
Хисун бързо разряза ръкава и откри звездовидна рана на бицепса. Последва обичайната и твърде болезнена процедура за отстраняване на отровата, по време на която Алзимир трепереше и скимтеше. След като почисти раната, Хисун затършува в торбата за бинт.
— Това ще свърши работа — каза той. — Ако имаш късмет, утре по това време ще си в Ертсуд Грант, за да ти окажат помощ.
Алзимир гледаше с ужас поваления малорн.
— Опитвах се да се промъкна до него, също като теб, но той успя да ме изненада. Изглежда ме чакаше да умра, за да ме изяде, но тогава се появи ти.
Хисун потрепера.
— А на картинка не изглеждаше и наполовина толкова отвратително.
— Уби ли го?
