— Така е.
Любовната игра започна. Нима са минали цели десет години от нощта в Пидруид след празненството на онзи лорд Валънтайн, когато се любиха за първи път на обляната с лунна светлина поляна? Не е за вярване. И през всичките тези години той я желаеше, не бе преставал да я желае. Телата им се сляха и настоящето го завладя, заличи всички спомени, за да го остави да изживее още един неповторим миг.
После, когато се обличаха за вечерята в тесен кръг за петдесет човека, Карабела внезапно попита:
— Наистина ли възнамеряваш да направиш Хисун свой приемник?
— какво?
— Мисля, че именно това ми каза с недомлъвки преди пристигането. Помниш ли?
— Помня — потвърди Валънтайн.
— Ако предпочиташ, да не обсъждаме…
— Не. Не виждам причина да крия повече от теб.
— Значи не е шга?
Валънтайн се намръщи.
— Според мен той има качества. Тази мисъл ми хрумна още навремето, когато той беше само едно мърляво хлапе, което изкарва крони и рояли като водач из Лабиринта.
— Нима може един простосмъртен да стане коронал?
— И тъкмо ти, Карабела, задаваш този въпрос?
— Любовта те подтикна към безразсъден и странен избор. И както знаеш, не всички го одобряват.
— Само неколцина глупави лордчета! Но целият останал свят те приветства като моя господарка.
— Възможно. Ала едно е съпруга, друго — коронал. Простолюдието никога не ще възприеме един от своите в ролята на коронал, чиято особа за тях е свещена, почти божествена. Така поне го чувствах в миналото.
— Ще приемат и него, също като теб.
— Прилича на прищявка — да издигнеш на такава висота едно най-обикновено момче. Защо не Слийт? Или Залзан Кавол? Или който и да било друг?
— Хисун има необходимите качества. Убеден съм.
Виж за това не мога да съдя. Но идеята че този малък дрипльо ще се възкачи на трона изглежда твърде странна, прекалено странна дори за един сън.
— Защо коронал винаги трябва да е някой от кликата в Замъка? Да, така е било стотици, може би хиляди години. Дори да е имало изключения, кандидатът пак е бил човек със синя кръв, нищо че не е бил от Връхни. Но забраната властта да се предава по наследство ми подсказва, че навремето нещата са стояли другояче. Но никой от замъка не е способен да се справи с надигащата се заплаха. Там сме живели твърде изолирани. Често си мисля, че с почти нищо не сме наясно. Светът върви към гибел: за да го възродим е наложително не аристократ, а човек от низините да се изкачи на трона.
— Но той е толкова млад!
— Ще порасне — отвърна Валънтайн. — Мнозина ме гласят за понтифекс, но ще почакат. Първо момчето трябва да получи нужната подготовка. А и аз не съм се забързал към Лабиринта.
— Не, разбира се — каза Карабела. — Освен това, Тиеверас нашият понтифекс, не е тръгнал да умира.
— Жив е, да — потвърди Валънтайн. — В известен смисъл. И се моля да е така още дълго.
— А когато Хисун се подготви?
— Тогава ще позволя на Тиеверас най-после да си отдъхне.
— Трудно ми е да си те представя като понтифекс.
— А за мен това е дваж по-трудно. Длъжен съм и ще го сторя. Но се моля да не е скоро!
— Голям смут ще настане в Замъка — каза след миг мълчание Карабела. — Не се ли очакваше Елидат да е следващият коронал?
— Той ми е извънредно скъп.
— Неведнъж си споменавал него като вероятен наследник.
— Така е — потвърди Валънтайн. — Но той е станал неузнаваем. Всеки, който ламти за трона, е твърде неподходящ — и ти го знаеш. Но недопустима е и другата крайност — липсата на призвание, на вътрешен плам. Смятам, че у Елидат пламъкът е угаснал.
— Същото мислеше и за себе си навремето, когато беше обикновен жонгльор и за пръв път научи за висшето си предопределение.
— Но когато си възвърнах предишната същност, огънят се разгоря отново. често ми натежава короната, но никога не съм съжалявал, че я нося.
— А Елидат би ли съжалявал?
— Така подозирал. В мое отсъствие се прави на коронал, но без особено въодушевление. Освен това е прехвърлил четиридесетте. Короналът трябва да е млад.
— На четиридесет човек е още млад — каза с усмивка Карабела.
— Дано си права, любима — промълви той и сви рамене. — Но не забравяй, че ако желанието ми се изпълни, дълго няма да се стигне до избор на нов коронал.
— Дали обаче и останалите лордове в Замъка ще са така великодушни?
— ще им се наложи — заключи Валънтайн, като й подаде ръка. — Ела, Насимонт ни чака.
13
Тъй като беше петият ден от петата седмица на петия месец, когато се честваше масовият изход от древната столица отвъд морето, Фараатаа трябваше да изпълни едно важно задължение преди да се свърже с агентите си от периферните провинции.
През този сезон в Пиурифейн валеше дваж дневно — преди зазоряване и по здрач. ритуалът на Велализиер изискваше да е тъмно и сухо, ето защо Фаратаа се будеше в онзи час на нощта, известен като часа на чакала, когато слънцето е все още над Алханроел, на изток.
Без да безпокои останалите, които още спяха, той излезе от паянтовата ракитова барака, изплетена предния ден — Фараатаа и следовниците му се местеха постоянно, за най-безопасно, — и се мушна в гората. въздухът беше влажен и задушен, както обикновено, но още ухаеше на утринен дъжд.
На мъждивата светлина, проникваща през пролуките на облаците, той видя, че и други са поели към дълбините на джунглата. Ала не показа, че ги е забелязал, а и те — също. Поклонението във Велилазиер бе ритуал за всеобща мъка, който се извършваше в самота. за него не се говореше никога: просто го извършваха на петия ден от петата седмица на петия месец, и когато децата им пораснеха достатъчно, учеха и тях, но винаги със сръм, винаги със съжаление. Такъв бе Пътят.
Когато измина предписаните триста крачки, стигна до горичка от високи, стройни гибаруни. Но ярките оранжеви бликове, които хвърляха блещукащите по тях камбанки, биха попречили на молитвата му. Недалеч стоеше в гордо усамотение величествена стара дуика, издълбана от мълния преди векове. Големият овъглен белег, очертан от ивицата новопорасла червена кора, му предлагаше хралупата за параклис. Светлината на блещукащите камбанки нямаше да проникне там.
Застана гол в убежището на огромната хралупа и първо направи Петте промени.
Костите и мускулите му потекоха, клетките на кожата му се преобразиха и той се превърна в червената жена, после в Слепия гигант, сетне — в Одрания мъж, а при четвъртото преображение прие облика на Последния крал, докато най-накрая дълбоко пое дъх, за да стане Принца, който ще дойде. Третата промяна му коства най-много. Тя изискваше от него да промени не само контурите на тялото, но и на душата, като изтръгне от нея цялата омраза, жажда за мъст, целия копнеж към разруха. Принцът, който ще дойде, се беше въздигнал над тези неща. Фараатаа нямаше капка надежда да го постигне. В душата му нямаше нищо, освен омраза, жажда за мъст, копнеж за разруха. А за да се превърне в Принца, от нея трябваше да остане само обвивката. Мечтите му литнаха към времената на тяхното осъществяване: неприятелите ще са унищожени, изоставените земи — възродени отново. Той се пренесе напред в тази епоха и позволи на радостта да го завладее. С усилие прогони от душата си всички спомени за поражение, заточение, загуби. Видя молитвените домове на мъртвия град да оживяват отново. Нима имаше нужда от мъст, докато бе във властта на онова видение? Странен и чудесен покой облада душата му. Денят на възраждането бе дошъл,
