всичко в този свят беше хубаво, мъката си беше отишла завинаги.
И в същия този миг той се превърна в Принца, който ще дойде. Все по-малко усилия му костваше да остане в този облик. Той коленичи и се зае да нарежда камъните и перата, за да съгради олтара. За жертвоприношението хвана два гущера и нощен пълзящ брул. После събра от трите води: слюнката, урината и сълзите. Взе камъчета и ги нареди във формата на Велализиерската крепост. Изрече Четирите жалби и Петте скърби. Коленичи и яде пръст. видение на загубения град проникна в съзнанието му: крепостта от син камък, покоите на краля, Площада на неизменността, Масите на боговете, шестте Високи храма, седмия, който беше осквернен, Светилището на краха, Пътя на заминаването. С усилие запази облика на Принца, докато разказваше притчата за падението на Велализиер, като преживяваше тази мрачна трагедия и усещаше как го обгръща благоволението и лъчезарното излъчване на Принца, за да приеме загубата на великата столица не с болка, а с истинска обич, като необходим, неизбежен етап от Пътя на своя народ. И когато разбра, че е приел тази истина, си позволи да промени облика си, отново да стане Последния крал, Одрания мъж, Слепия гигант, Червената жена, и накрая Фараатаа от Авендройн.
Беше сторено.
Лежеше проснат по очи върху мекия мъх, когато заръмя първият утринен дъждец.
След малко стана, събра камъчетата и перата от малкия олтар и пое обратно към бараката. Умиротворението на принца, който ще дойде, все още владееше душата му, ала Фараатаа вече жадуваше да се отърси от това благодатно влияние: делникът започваше. Омразата, разрухата и мъстта може да бяха чужди на духа на Принца, който ще дойде, ала без тях бе немислимо да се установи неговото кралство.
Изчака вън от къщичката, докато се завърнат от своите поклонения достатъчно събратя, за да го подкрепят при повика към водните господари. Един по един те го заобикаляха — Ааризиим сложи длан върху дясното му рамо на Фараатаа, Сиимии докосна челото му, Миизиим — слабините, а останалите се хващаха за ръце, за да обградят с концентрични кръгове четиримата в центъра.
— Сега — каза Фараатаа. И мислите им се обединиха.
— Братя в морето!
Усилието бе тъй неимоверно, че Фараатаа усети как губи власт над формата, като дете, което се учи тепълва да прилага силата. Поникнаха му пера, огромни нокти, шест ужасни човки — и той се превърна в билантун, в сигимоин, в пухтящ разярен бидлак. Околните го сграбчиха още по-здраво, макар в неговия зов да се съдържаше такава мощ, че и някои от тях започнаха да се преобразяват.
— Братко! Чуй ме! Чуй ме!
И от необятните дълбини изплува обликът на огромни тъмни криле, които бавно се разтвориха над гигантските туловища. И сякаш сто камбанки звъннаха в хор:
— Чувам, земни братко!
Това бе гласът на водния крал Маазмурн. Фараатаа ги познаваше до един музиката на гласовете: камбанките на Маазмурн, напевният гръмотевичен тътен на Джироуз и тъжните барабани на Шейтун. Великите крале бяха дузини, но гласовете им нямаше как да се сбъркат.
— Понеси ме, о кралю Маазмурн!
— Яхни ме, земни братко!
Фараатаа се остави да бъде изтръгнат от тялото си и духът му се понесе към морето, след още миг се потопи във водата и двамата с Маазмурн станаха едно цяло. Преливаше от екстаз. Това съединение, това сливане притежаваше такава мощ, че с лекота би могло да се превърне в негов край — наслада, която, стига той да позволи, да осъществи всички негови копнежи, но не, нямаше да го допусне.
Сам по себе си интелектът на водния крал наподобяваше океан — безграничен, всеобхватен, безбрежен, бездънен. Фараатаа потъваше все по-дълбоко и накрая се загуби. Ала помнеше защо е тук. за да постигне с помощта на водния крал инак невъзможното. Съсредоточи се, фокусира съзнанието си и успя да изпрати от топлата люлееща се необятност посланията, като така изпълни мисията, заради която бе дошъл тук.
— Саарекин?
— Ето ме.
— Какви са новините?
— По цялата източна низина лузавендърът е унищожен напълно. Пуснахме заразата и тя плъзна навред.
— Какво предприема правителството?
— Заразената реколта се изгаря. Безполезно е.
— Победата е наша, Саарекин!
— Победата е наша, Фараатаа!
— Тии-хаанимак?
— Чувам те, Фараатаа.
— Какво ново?
— Отровата отпътува с дъжда и в цял Дюлорн нийковите дървета са унищожени. Сега се просмуква в почвата и ще унищожи и глейна, и стаджата. Подготвяме се за следващата атака. Победата е наша, Фараатаа!
— Победата е наша! Инириис?
— Аз съм Инириис. Кореновите хоботници заякват и се разпространяват из нивите на Зимроел. Ще опасат риката и милайла.
— Кога ще се види резултатът?
— Вече се вижда. Победата е наша, Фараатаа!
— Победихме Зимроел. Сега ще започнем битката в Алханроел, Инириис. Прехвърли хоботниците през Вътрешното море.
— Дадено.
— Победата е наша, Инириис! Уай-Юулисаан?
— Тук съм, Фараатаа!
— Още ли следиш коронала?
— Да. Напусна Еберсинул и пое към Треймон.
— Знае ли какво става в Зимроел?
— Не. Изцяло е погълнат от голямото пътуване.
— Занеси му доклада тогава. Кажи му за хоботниците в долината на Зимър, за ръждата по лузавендъра в низината, за смъртта на нийка, глейна и стаджата на запад от Дюлорн.
— Аз ли, Фараатаа?
— Трябва да изпреварим осведомителите му. Нека научи новините първо от нас, така ще успеем да се доближим до него. Стани негов съветник по болестите на растенията, Уай-Юулисаан. Осведоми го какво става и му помогни в борбата с новата напаст. Ние трябва да знаем какви контрамерки се планират. Победата е наша, Уай-Юулисаан.
— Победата е наша, Фараатаа!
14
След повече от час посланието най-сетне стигна до висшия говорител Хорнкаст в тясната му бърлога високо горе, малко извън обсега на Тройните сенки.
„Ела в тронната зала веднага“
Сепултроув
Висшият говорител гневно изгледа приносителите. Те знаеха, че не бива да го безпокоят в тази зала, освен в спешни, извънредни случаи.
— Какво има? Нима умира? Или вече е мъртъв?
— Не ни е известно, сър.
— Как ви се видя Сепултроув, беше ли смутен?
— Изглеждаше неспокоен, сър, но нямаме представа…
Добре. Няма значение. Идвам след малко.
Хорнкаст кисело си помисли, че ако събитието е настъпило, едвали би могло да се случи в по-
