Двамата не се бяха виждали от години, за разлика от болшинството съратници, които се бяха сражавали редом с валънтайн в последните дни на войната за възстановяване, Насимонт отказа предложения му висок пост, като единственото му желание бе да се върне в земите на предците, което не бе никак лесно, защото те вече си имаха нови законни собственици, нищо че бяха отнети незаконно, ала в ранните години на управлението си Валънтайн посвети доста време на решаването на подобни главоблъсканици, така че на Насимонт бе върнато всичко.
Валънтайн жадуваше да изтича при своя другар по оръжие и да го прегърне. Но по протокол това, разбира се, беше забранено: короналът не можеше просто да се гмурне в тази дива навалица като обикновен свободен гражданин.
Налагаше се да изчака, докато едрият плещест скандар Залзан Кавол строи подчинените си от гвардията на коронала, като крещеше и размахваше и четирите си ръце, докато мъжете и жените с внушителни зелено-златисти униформи излизаха от флотерите и се строяваха в жива верига, за да спрат напиращата тълпа. После кралските музиканти подхванаха химна. Едва изтърпя цялятя тази досада, докато най-сетне Слийт и Тунигорн не дойдоха да отворят вратата на кралския флотер, което бе знак, че на царствената двойка е позволено да слезе и да се потопи в златистата топлина на деня.
Но и тогава се наложи първо да преминат през шпалира от гвардейци половината от разстоянието, което ги делеше от Насимонт и да изчакат херцогът да се приближи, да се поклони и да стори звездния знак, сетне най-тържествено да се поклони на Карабела…
Валънтайн се засмя и най-после сграбчи в прегръдките си мършавия стар бандит, а след това поеха заедно към подиума през тълпата, която им сторваше път.
Започна традиционният в такива случаи голям парод с представления на музиканти, жонгльори, акробати, смешници и дресирани диви зверове, като междувременно край подиумо се изнизваха знатни граждани и възторжено скандираха името на своя коронал. И Валътнайн се усмихваше, махаше, аплодираше, изобщо правеше всичко, което подобава на един коронал по време на обиколка, за да внуши на поданиците си радост и бодрост, чувство за цялостност на света. Неочаквано това му натежа, макар да бе лъчезарен по природа: преминалият над него в Лабиринта черен облак все още го засенчваше с необяснимо отчаяние. Ала рутината взе връх и той не спря да маха, да ръкопляска и да се усмихва.
Следобедът превали и празничното настроение лека-полека се уталожи, защото нямаше народ, чието въодушевление да не гасне, дори да е подгрявано от присъствието на самия коронал. След прилива на ентусиазъм идваше онзи момент, който най-малко се нравеше на Валънтайн: той съзираше в погледите на околните онова силно, изпитателно любопитство, което му напомняше, че кралете са реликви, свещени чудовища, неразбираеми, внушаващи трепет на простосмъртните, за които той беше само кукла с регалии и титла, само име, вписано в историята. Но и това трябваше да се изтърпи, докато най-сетне парадът свърши и се уталожи врявата, за да настъпи часът на прохладата и дългите бронзови сенки.
— Отиваме ли у дома, ваша светлост? — попита Насимонт.
— Да тръгваме — отвърна Валънтайн.
Голямата къща на домакина чудновато и прекрасно здание, същинска огромна птица без пера, кацнала за миг да си отдъхне върху розовия гранит. В действителност това беше само шатра, но с невероятни размери и твърде причудлива, направо смайваща фасада и планировка. Стотици метри тъмен плат, които се диплеха на невъобразими гънки върху многобройни високи колони, на които се крепеше цялата конструкция, която изглеждаше изключително въздушна и лека и същевременно величествена и солидна, олицетворение на силата и постоянството.
И интериорът внушаваше същите чувства — отвътре в платнището бяха втъкани тъмнозелени и алени нишки, които образуваха богата, красива мозайка, масивните колони бяха облицовани с метал, а бледовиолетовият под блестеше. Мебелировката беше семпла, но от всяка вещ се излъчваше някаква царственост.
— Прилича ли този дом на опожарения от узурпаторите? — попита Валънтайн, щом двамата останаха насаме.
— Напълно — отвърна домакинът. — Същият е като проектираният от първия и най-велик Насимонт преди шест века. При строежа използвахме старите планове, без да променяме нищо. Що се отнася до мебелите, откупих някои от кредиторите, други — дублирах. Възстанових и плантацията. Пет години къртовски труд, за да бъдат заличени опустошенията от една седмица пиянски гуляи. Ако не бяхте вие, милорд… Благодарение на вас моят свят е отново същият — както и цял Маджипур.
— И се моля да е за дълго.
— Така и ще бъде, милорд.
— Убеден ли си, Насимонт? Нима според теб сме приключили с неприятностите?
— Какви неприятности, милорд? — с тези думи Насимонт поведе госта си към просторната веранда, от която се откриваше великолепна гледка към цялото имение. Отблясъците на залеза и окачените по дърветата жълти фенери хвърляха мека светлина върху дългата поляна, която се спускаше към китните градини и плантации, зад които проблясваше ясният полумесец на езерото Слонова кост с размитите отражения на многобройните върхове и зъбери на планината Еберсинул, извисяваща се над този идиличен пейзаж. От далечината долиташе тиха музика и се виеха последните песни на дългия празничен следобед. От всичко лъхаше мир и благоденствие. — Нима при вида на тази гледка ви се вярва, че в света има тревоги, милорд?
— Разбирам, приятелю. Но това тук не е целият свят.
— Но не е ли това най-мирният от световете?
— Такъв беше с хилядолетия. Но докога ли?
— Милорд! — смаяно възкликна Насимонт.
— Мрачно ли ти звучи?
— Смайвате ме, милорд. Сякаш отново са ви подменили.
— Аз съм истинският Валънтайн — каза гостът с иронична усмивка. — Ала твърде уморен, смятам.
— Елате да ви заведа в покоите ви — а след като си отдъхнете, заповядайте на скромна вечеря. В най- тесен кръг — има-няма петдесет човека.
— Изглежда почти интимно след Лабиринта — нехайно каза Валънтайн.
Последва Насимонт из тъмните тайнствени извивки на коридорите към едно странично крило, закътано в източния край на къщата. Тук, завардени от гвардията на скандарите, бяха царските апартаменти. Когато се сбогува с домакина, Валънтайн влезе вътре и видя, че Карабела блажено се е излегнала в разкошна вана, облицована с бледосини и златисти плочки.
— Невероятно е! — възкликна тя. — Трябва и ти да дойдеш.
— С най-голямо удоволствие — каза Валънтайн.
Той бързо се облече и влезе при нея във ваната с пенлива, сякаш наелектризирана вода. И чак сега забеляза лекото сияние, което танцуваше по нейната повърхност. Затвори очи и привлече към себе си Карабела. Целуна я леко по челото, а когато тя се извърна към него — по зърното на малката стегната гърда.
— Сложили ли са нещо във водата — попита Валънтайн.
— Идва направо от извора. Чух да говорят нещо за радиоактивност.
— Едва ли. Радиоактивността е мощна, опасна сила, доколкото знам.
— Опиши ми я.
— Не мога. Слава на Божествения, тук в Маджипур нямаме радиоактивност. А това тук сигурно е минерална вода.
— Така изглежда — каза Карабела.
Известно време мълчаха. Валънтайн усети как духът му се възражда. От пенливата вода? Или причината бе близостта на Карабела? А може би това, че най-после се беше освободил от натиска на придворни, просители и възторжени граждани? Точно така, всичко това му помагаше да се отърси от унинието, но най- сетне се беше пробудила и онази вътрешна сила, която щеше да го изведе от налегналата го в Лабиринта несвойствена нему мрачност и угриженост. Валънтайн се усмихна. Карабела го целуна и гладкото й гъвкаво тяло запали у него огъня на желанието.
— Тук ли? — сънено попита тя.
— Защо не? Тази вода е вълшебна.
