Сравнително скоро след пурпурния валеж надзираваше беритбата на глейновите плодове и тогава довтаса кожестият, обикновено невъзмутим гхайрог Симуст, старшият надзирател, обзет от несвойствена за него възбуда — змеевидната му коса се гърчеше, а раздвоеният език трептеше така, сякаш искаше да се изтръгне.
— Нийкът! Нийкът! — крещеше той.
Сивкаво-белите листа на нийковете приличаха на моливи, щръкнали нагоре сякаш от удар на електричество върху черните петсантиметрови дръжки. Благодарение на това тези дървета с оскъдни и чепати дръжки приличаха на някакви изчанчени трънаци и човек не можеше да ги сбърка с останалите дори от голямо разстояние. Ето защо когато Етоуан Елака хукна със Симуст към нийковата горичка, той видя още от стотици метри, че се е случило нещо невероятно: всички листа унило сочеха надолу, сякаш дърветата не бяха нийкове, а разновидност на плачещия танигейл или халатингата!
— Вчера нищо им нямаше — каза Симуст. — Сутринта бяха добре! Но сега… сега…
Етоуан Елака стигна до първата група нийкове и се хвана за най-близкото стъбло. Стори му се необичайно леко. побутна дървото и то поддаде — сухите му корени с лекота се изскубнаха от земята. Дръпна второ, трето.
— Мъртви — каза той.
— Листата… — каза Симуст. — листата дори насухите нийкове стърчат нагоре. А тези… никога не съм виждал подобно…
— Не е естествена смърт — измърмори Етоуан Елака. — Това е нещо ново, Симуст.
Затича към следващата група и заблъска дърветата. на път към третата забави крачка, а до петата се дотътри с наведена глава.
— Мъртви, всичките са мъртви. моите чудесни нийкове…
С цялата горичка беше свършено. Умрели бяха така, както се полага на нийкове: цялата влага вмиг бе напуснала гъбестите им стъбла. Ала цяла горичка от растения, засадени в шахматен ред не би могла да погине отведнъж, а и странното поведение на листата бе необяснимо.
— Ще трябва да докладваме за случилото се на съответните власти — каза Етоуан Елака. — И да разпратим съобщения, Симуст. До фермите на Хейджидаун и Нисмейн, и на онзи, как му беше името, до езерото. Провери дали те са имали същите неприятности. Питам се дали не е някаква чума? Но нийковете не боледуват… Нима това е някаква нова чума, Симуст? Връхлитаща ни като послание от Краля на сънищата?
— Пурпурният дъжд, господарю…
— Този оцветен пясък? Как би могъл да навреди на каквото и да било? Отвъд падината имат пурпурни валежи по дузина пъти годишно, но това не вреди на реколтата. О, Симуст, нийковете ми, моите нийкове…
— От пурпурния дъжд е — отсече Симуст. — Но той не идеше от източните земи. Друг беше. Този беше отровен, затова е бастисал нийковете!
— И е убил сензитивосите три дни преди да се изсипе?
— Те са твърде нежни, господарю. Като нищо са усетили отровата във въздуха още докато дъждът е идвал насам.
Етоуан Елака сви рамене. Защо пък не. А може би нощес преобразяващите се са долетели от Пиурифейн върху метли или вълшебни машини, за да направят някаква гибелна магия на земята. Може би. В света на „може би“ няма невъзможни неща.
— каква е ползата от нашите предположения? — попита той горчиво. — Не знаем нищо. Освен че изсъхнаха сензитивосите и измряха нийковите дървета. Кое ще е следващото, Симуст? Кое ще е следващото?
12
Карабела, която цял ден се взираше през прозореца на флотерната кола, зякаш за да ускори пътуването през голата пустош със силата на погледа, изведнъж нададе вик на радост:
— Виж, Валънтайн! Май излизаме от пустинята.
— Едва ли — усъмни се той. — Твърде е рано още.
— Ще погледнеш ли?
Той остави депешите и погледна навън. В името на Божествения, там беше зелено! И това не беше сивкавото зелено на опърпаните, упорити, покъртителни пустинни драки, а богатата трептяща багра на истинсакта маджипурска растителност, пулсираща с енергията на растежа и плодородието. Значи сега най- после кралският керван бе излязъл от обсега на злата магия на Лабиринта — сякаш изпепеленото плато, под което бе разположена подземната столица. Наближаваха владенията на херцог Насимонт — езерото Слонова кост, нивите с туйол и милайл, имението с голямата господарска къща, за която Валънтайн бе слушал толкова много…
Той сложи длан върху слабото рамо на Карабела и нежно прокара пръсти по гърба й. Колко е хубаво, че пак са заедно. Тя се присъедини към процесията преди седмица при развалините на Велализиер, където провериха как вървят разкопките на огромния каменен град, изоставен от метаморфите преди петнадесет- двадесет хилядолетия. И го изтръгна от обзелото го напоследък безрадостно настроение.
— О, лейди, без вас се чувствах безкрайно самотен в Лабиринта — меко каза той.
— съжалявам, че и аз не бях там. Знам колко мразиш това място. И когато ми казаха за болестта ти, изпитах вина и срам, че съм била далеч, когато ти… — карабела поклати глава. — Но това бе невъзможно. И ти го знаеш. Но бях обещала на хората от Стий да присъствам при освещаването на новия им музей, и…
— Да, разбира се. И съпругата на коронала има своите задължения.
— Още не мога да свикна, че съм съпруга на коронала… малката жонгльорка от Тил-омон, която снове из замъка Връхни и държи речи, открива музеи…
— Нима все още се изживяваш като малката жонгльорка? Не изтече ли доста вода оттогава?
Тя сви пръсти и прокара пръсти през хубавата си гъста и късоподстригана коса. — Мога ли да забравя, че животът ми е само низ от странни случки? Ако не бях отседнала в онзи храм със Залзан Кавол и трупата, ако не бяха те лишили от всичките ти спомени, за да те захвърлят в Пидруид, наивен като новородено теленце…
— Или ако ти беше живяла по времето на лорд хавилбов, или в някой друг свят…
— Не ме занасяй, Валънтайн.
— Прости ми, любима. — Той взе малката й хладна длан. — Но докога ще се вглеждаш в миналото? И кога ще приемеш сегашния си живот?
— Според мен никога — сдържано промълви тя.
— Господарко на моя живот, как можа да кажеш…
— Знаеш защо, валънтайн.
Той притвори за миг очи.
— Колко пъти ще ти повтарям, Карабела, че ти се ползваш с обичта на всички благородници от Замъка — всички са ти предани, всички ти се прекланят…
— Елидат — да. както и Тунигорн, Стазилейн и други като тях. Който обича истински теб, обича и мен. Ала за болшинството си оставам плебейка, натрапница… наложница…
— Кого имаш предвид?
— Ти знаеш, Валънтайн.
— Кого?
— дивис — каза тя след известно колебание. — И невръстните лордови и рицари от неговата клика. има и други. херцогът на Халанкс е говорил подигравателно за мен пред една от собствените ми придворни дами. А Халанкс е твоят роден град, Валънтайн! Принц Манганот от Бенгълкод. И кой ли не още. — В тъмните й очи се четеше мъка. — Нима си въобразявам? Нима ми се счува шушукане наместо шумолене на листа? Понякога си мисля, че те имат право — короналите не бива да се женят за простосмъртни. Аз не съм от техния кръг и никога не ще стана. Сигурно ви правя нещастен, милорд…
— Ти ме ощастливяваш. нека Слийт ти каже как се чувствах без теб в лабиринта и колко съм различен
