откакто сме заедно. Попитай и всеки ще…
— Знам, любими. Ти не приличаше на себе си с това намръщено чело и пламтящи очи.
— Само няколко дни с теб и се чувствал излекуван.
— И все пак май все още не си същият. Дали все още не си обсебен от лабиринта? Или те потиска пустинята? Руините?
— Едва ли.
— Какво тогава?
Той изучаваше пейзажа зад прозореца, който ставаше все по-зелен и хълмист, но дори това не го разведри достатъчно и не успя да снеме тегнещото на душата му бреме.
— Сънят, Карабела — след кратко мълчание каза той. — Видението, онова предзнаменование, от окето не мога да се отърся. О, каква страница ще има за мен в историята! Онзи коронал, който бил детрониран и станал жонгльор, после отново се изкачил на трона, за да управлява толкова глупаво, че да позволи светът да стигне до хаоса и лудостта. нима това е, което правя, Карабела? нима след четиринадесет хилядолетия аз ще съм последният коронал? Как мислиш, ще оцелее ли някой поне да напише историята ми?
— Никога не си управлявал глупаво, Валънтайн.
— Не съм ли твърде благ и уравновесен, твърде снизходителен?
— Това не са грешки.
— Слийт е на друго мнение. Според него ужасът, който изпитвам към войната и всяко насилие, ме води по грешен път. Все това ми повтаря.
— Но война няма да има, милорд.
— Онова съновидение…
— Мисля, че го приемаш твърде буквално.
— Не — каза той. — Подобни доводи ми носят дсамо празно успокоение. Тизана и Делиамбър са съгласни с мен, че сме на ръба на катастрофа, може би война. А Слийт е направо убеден. Смята, че метаморфите са на път да се надигнат, да ни обявят свещената война, която замислят от седем хилядолетия.
— Слийт е прекалено кръвожаден. И от младини изпитва необясним страх от метаморфите. ти го знаеш.
— А когато преди осем години се върнахме в Замъка и той беше пълен с дегизирани метаморфи, това самозаблуда ли беше?
— Но нима те не претърпяха пълен провал?
— А какво им пречи да опитат пак?
— Ако твоята политика се окаже успешна…
— Моята политика! Но каква е тя? Да протягам ръце към метаморфите, а те да ми се изплъзват! Знаех, че се надявах да привлека на своя страна поне половин дузина техни племенни вождове, за да обикаляме заедно Велализиер. За да видят как възстановяваме техния свещен град, както и намерените от нас съкровища. И ако пожелаят, да вземат най-ценните реликви и да ги върнат в Пиурифейн. Но не получих от тях никакъв отговор, дори отказ, Карабела.
— Ти беше наясно, че разкопките ще създадат усложнения. нищо чудно дори отиването ни там да буди негодуванието на метаморфите — да не говорим за опитите ни да възстановим Велализиер. Нямаше ли легенда, че един ден те сами ще го възстановят?
— Да, мрачно потвърди Валънтайн. — След като си върнат властта ва Маджипур и ни изгонят от своя свят. така ми каза веднъж Ерманар. Добре, може би сбърках, че ги поканих във Велализиер. Но те пренебрегнаха и останалите ми покани. Писах и на тяхната кралица Данипиур в Илиривойн, но дори да ми отговори, прави го с три изречения… — Той дълбоко пое дъх. — но стига за тази мъка, Карабела! Няма да има война. ще успея да пробия омразата на променящите се и да ги спечеля на своя страна. А колкото до високомерието на лордовете — ако наистина е така, не им обръщай внимание. Отвърни им със същото! дивис и херцогът на Халанкс са просто глупаци! — Валънтайн се усмихна. Скоро ще имат по-сериозен повод за тревоги от родословието на съпругата ми.
— Какво искаш да кажеш?
— Щом не им се нрави, че съпругата на коронала е обикновена простосмъртна, как ли ще им се отрази новината, че ще ги управлява човек от простолюдието?
— Нищо не разбирам, Валънтайн — смаяно каза Карабела.
— Ще разбереш. Един ден ще разбереш. Замислил съм такива реформи… Когато пишат историята на моето управление — стига Маджипур да оцелее дотогава, — няма да им стигне един том, уверявам те! Замислил съм такива трусове… — Той се разсмя. — Как ти се струва, Карабела? Чуй високопарните ми речи! Добрият и благ лорд Валънтайн се кани да преобърне света! Може ли да го стори? Способен ли е на това?
— Озадачавате ме, милорд. Говорите със загадки.
— може би.
— Не ми давате никакъв ключ към отговора.
— Отговорът на загадката е Хисун — след миг мълчание каза той.
— Хисун? Твоят малък палавник от лабиринта?
— Вече не е палавник. А моето оръжие срещу Замъка.
— Поредната загадка — с въздишка каза тя.
— Кралска привилегия е да се говори мъгляво. — Валънтайн намигна и я привлече към себе си, за да я целуне.
Внезапно колата се закова на място.
— Пристигнали сме! — възкликна Валънтайн. — Това е Насимонт! И в името на Господарката, строил е половината провинция да ни приветства!
Керванът бе спрял на широка поляна с ниска гъста трева, неземно, ослепително зелена. под сияещото обедно слънце вече се вихреше грандиозно честване — десетки хиляди хора участваха в карнавала, разпрострял се докъдето стигне погледът. Към топовните гърмежи, писъците и дрънченето на систироните и двуструнните галистани се присъединяваха залп след залп черни и лилави фойерверки, които скицираха смайващите си графики върху светлия фон на ясното, ярко небе. Клоуни с челвени чела и гигантски носове, покачени на високи кокили, лудуваха сред тълпата. Издигнатите на пилони звездни знамена потреперваха радостно от милувките на летния бриз. Химни, маршове и хорали избухнаха едновременно от половин дузина оркестрови подиуми и се започна истинска жонгльорска вакханалия. В чест на любимото в миналото занятие на лорд Валънтайн цяла армия от жонгльори запремята във въздуха бухалки, ножове, брадвички, лумнали факли, шарени топки и какво ли не още. След мрака и унинието на Лабиринта това бе възможно най- великолепното възобновяване на голямата обиколка: неистово, поразително, малко смешно, но в крайна сметка възхитително.
насред цялата тази вакханалия невъзмутимо чакаше гостите да излязат от флотерите един висок жилав мъж на прага на старостта. В блесналия му поглед се четеше странна сила и суровите черти на лицето бяха смекчени от най-доброжелателната усмивка. Това бе Насимонт, бивш земевладелец, бандит, пак земевладелец, бивш самозван херцог на Ворнек краг и повелител на Западните покрайнини, който сега бе удостоен от лорд валънтайн с титлата херцог на Еберсинул.
— Виж само — със смях възкликна Карабела. — В наша чест е облякъл разбойническите си дрехи.
Валънтайн кимна, ухилен.
При първата им среща в запуснатите безименни развалини на някакъв метаморфски град в пустинята югозападно от Лабиринта, херцогът на друмищата бе облечен в чудновата дреха и гамаши от червената кожа на някакво пустинно животинче, а на главата си носеше пухкава жълта шапка. Разорен и прокуден от безскрупулните поддръжници на узурпатора, разсипали имотите му при престоя в имението по време на фалшивата голяма обиколка, Насимонт се бе посветил на пладнешки обири, като причакваше пътниците в пустинята. сега отново владееше земите си и можеше да се издокара с дрехи от кадифе и коприна, да се натруфи с какви ли не амулети, пера и скъпоценности, но ето че бе навлякъл същите мърляви нелепи одежди, които беше си харесал по време на изгнаничеството. Впрочем, Насимонт беше човек с изискан вкус и валънтайн си помисли, че подобен носталгичен избор на одеяние в такъвм ден не беше друго освен демонстрация на стил.
