— Би ли принудил коронала, Дивис?
— Бих го посъветвал. Това е наш дълг — мой, твой, на Миригант, Туингорн, на всички, които отдавна сме в управлението. Ние трябва да кажем на Валънтайн, че му е време той да върви в Лабиринта.
— Смятам, че е време да потегляме — отсече Елидат.
— Чуй ме, Елидат! Аз наивник ли съм? Баща ми беше коронал, дядо ми заемаше пост като твоя, аз съм прекарал целия си живот близо до центъра на властта. Разбирам нещата не по-зле от останалите. Ние нямаме понтифекс. А само от около десет години нещо по-скоро мъртво, отколкото живо, плаващо в оня стъклен сандък в Лабиринта. независимо дали заповедите му са истина или измислица на Хорнкаст, в действителност си нямаме понтифекс. И докога ще я караме така? Според мен валънтайн се опитва да изпълнява едновременно и двете функции, което не е по силите на никого. И така страда цялата структура…
— Достатъчно — възкликна Миригант.
— … и той не ще се премести в истинския си кабинет, зящото е млад и мрази Лабиринта, защото се върна от своето изгнаничество с новата си свита от жонгльори и овчари, така запленени от великолепията на Замъка, че не им стиска той да се нагърби с истинската си отговорност…
— Достатъчно!
— Още миг търпение — настоя Дивис. — Сляп ли си Елидат? Само преди осем години преживяхме нещо уникално в нашата история. Без да знаем, се лишихме от законния си коронал, за да ни управлява един самозванец. Една метаморфна кукла, Елидат! А и самият Крал на сънищата фактически беше метаморф! Две от четирите власти в кралството — узурпирани, самият Замък — гъмжащ от натрапници, самозванци…
— До един разкрити и унищожени. И тронът храбро отвоюван от законния му притежател, Дивис.
— Да, така е. Но нима смяташ, че метаморфите кротуват в своите джунгли? Казвам ти, че точно в този момент заговорничат как да разрушат Маджипур и да си възвърнат каквото може. Наясно сме с това от мига, в който Валънтайн си възвърна короната, но той самият какво прави? Какво, Елидат? Протяга им ръце с любов. Обещава да заличи спомена за старите злини и да възстанови справедливостта. Ала те не спират да заговорничат срещу нас!
— Аз отивам да бягам — заяви Елидат. — А ти стой тук и подписвай заповеди. Нали това искаш, Дивис? Да седнеш на това бюра! Той сърдито ги загърби и пое към вратата.
— Чакай — каза Дивис. — Идваме с теб. — Затича се и хвана Елидат за рамото. — Нe споменах нищо за това кой ще наследи трона, само казах, че е редно Валънтайн да се премести в понтификата. Наистина ли мислиш, че ще ти оспорвам короната?
— Не претендирам за нея — каза Елидат.
— никой никога не е претендирал за короната — каза Дивис. — Но доли децата зная, че ти си най- вероятният наследник. Елидат, Елидат!…
— Остави го на мира — каза Миригант. — Мислех, че сме дошли да потичаме.
— Да. Хайде да прекратим тези приказки и да тръгваме — каза Дивис.
— Слава на Божествения — измърмори Елидат.
И пръв заслиза по широките каменни стъпала, за да подмине стражата и да излезе на павирания с розов гранит булевард, който ограждаше вътрешния замък, където се трудеше короналът, от почти непристъпния лабиринт на външните сгради, скупчени по билото на Върха. Имаше чувството, че нажежен стоманен обръч стяга челото му. Най-напред да подпишеш купища глупави документи, после да слушаш предателските словоизлияния ня Дивис…
И все пак той знаеше, че Дивис има право. Светът няма още дълго да я кара така. Предприемането на важни действия изискваше понтифексът и короналът да се съветват един с друг, за да успее обединената им мъдрост да изключи всяко безразсъдство. Но реално погледната те нямаха понтифекс. А Валънтайн не се справяше сам. Дори най-великите коронали като Конфалюм, Престимион или Декерет не бяха дръзвали да управляват Маджипур сами, при все че заплахите пред тях бяха нищожни в сравнение с жребия на Валънтайн. нима по времето на лорд Конфалюм някой е мислил, че смирените, хокорни преобразяващи се пак ще се надигнат, за да търсят реванш за своя загубен свят? При това толкова вероломно. Елидат никога нямаше да забрави последните часове на войната, когато с бой си проправи път към изключените климатични машини на Замъка, за ада убива воини в униформи на личната гвардия на коронала — а те след смъртта си се променяха, превръщаха се в безноси, косооки същества с усти-цепки. Осем години бяха изминали оттогава, а Валънтайн все още се надяваше с любов да умилостиви тази раса от недоволни и да открие мирен, почтин начин да изцери гнева им. Но така и не бе постигнал нищо конкретно. И кой знае къде още са се внедрили отново метаморфите?
Елидат дълбоко си пое въздух и се понесе като стрела, за мигове оставяйки Миригант и Дивис далеч зад гърба си.
— Ей! — подвикна Дивис. — Закъде бързаш?
Не му обърна внимание. Единствен лек за болката, която изпитваше, бе друга болка, по-силна. Елидат тичаше като обезумял. Подмина изящната кула на лорд Ариок, параклиса на Лорд Киникен, къщата за гости на понтифекса. Сетне пое надолу по Гуаделум, зави покрай тумбестата черна грамада на съкровищницата на лорд Пранкирин и хукна с разтуптяно сърце по деветдесет и деветте стъпала. Колко пъти бяха тичали така като деца с Валантайн, също и със Стасилейн, или Тунигорн — тогава те четиримата бяха близки като братя и си живееха толкова щастливо! Приели бяха, че ще станат съветници на Вориакс, когато той неизбежно наследи Малибор, но не за много години. И тогава последва ненавременната кончина първо на Малибор, а после и на Вориакс, който го замести, но не за дълго. И короната отиде у Валънтайн и нищо вече не беше същото за никого от тях.
А сега? Време е Валънтайн да се премести в Лабиринта. Така каза Дивис. Да. Малко е млад за понтифекс, наистина, но това е лошият късмет да седнеш на трона по време на старческото изкуфяване на Тиеверас. Старият император бе заслужил съня в гроба и Валънтайн трябваше да отиде в Лабиринта, а звездната корона да премине…
Нима това щеше да стане замъкът на лорд Елидат?
Тази мисъл го изпълни с благоговение и възхита — и с боязън. видял бе през последните шест месеца какво е да си коронал.
— Ще се убиеш, Елидат! тичаш като луд — долетя нейде от ниското гласът на Миригант, сякаш вятърът го бе довял от далечен град. Елидат почти бе изкачил Деветдесет и деветте стъпала. сърцето му бумтеше, но той със замъглен поглед се бе устремил напред към върха на стълбата и в тясното преддверие, облицовано с тъмнозелен царски камък, което водеше към канцелариите на пинитър Корт. Заслепен, той внезапно се сблъска с някого и се просна на земята като зашеметен.
Когато седна и отвори очи, видя как някакъв строен младеж с гъста черна коса се изправя неуверено на крака и идва към него.
— Добре ли сте, господине?
— Съжалявам…
— Видях ви, но не успях да се дръпна. Тичахте твърде бързо… Да ви помогна…
— Ще се оправя, момче. Нека само си поема дъх…
Отхвърли предложената му помощ, изправи се и отърси прахта от дрехите си — здравата беше ожулил едното коляно. Чувстваше се твърде нелепо. По стълбите вече приближаваха Миригант и Дивис. Елидат се извърна към младежа и понечи да поднесе извиненията си, но странното изражение на непознатия го спря.
— Да не би случайно да сте Елидат от Морвол, сър? — попита младежът.
— Да, аз съм.
— Така си и помислих — със смях каза момчето. — Точно вас търся. Упътиха ме към Пинтър Корт. Нося ви послание.
Миригант и Дивис вече стояха до тях и по вида им Елидат разбра, че явно представлява ужасна гледка.
— В бързината налетях на този вестоносец, а той имал послание за мен. От кого е, момче?
— От лорд Валънтайн.
Елидат се ококори.
— Това шега ли е? Короналът е на голяма обиколка, някъде на запад от лабиринта.
