Аристократите идваха в Джихорна по времето на драконите, за да позяпат как огромните морски зверове порят водата и заради страхотния гъдел да прекарат ваканцията на едно тъй отвратително грозно място. Богатите търговци предприемаха това толкова скъпо пътуване, за да заздравят положението си в обществото и да дадат на отрочетата си възможност да научат нещо полезно от естествознанието, за да повишат успехите си в школото. Обикновените хорица идваха понеже вярваха, че тази гледка осигурява късмет за цял живот, но точно защо — това никой не знаеше.
И накрая бяха лийманите, за които времето на драконите не беше нито развлечение, нито гонитба на престиж, нито опит да бъде спечелено благоволението на съдбата, а въпрос от най-дълбоко значение: въпрос на избавление и спасение.
Никой не можеше да предскаже кога именно страшилищата ще довтасат при Джихорна. Макар винаги да идваха лете, това понякога ставаше в началото, понякога в самия край на сезона. А тази година окъсняваха. Петимата лиймани, които заемаха местата си на малкия нос всяка заран, ден подир ден, виждаха само сиво море, бяла пяна и водорасли. Ала не губеха търпение. Рано или късно драконите ще дойдат.
Денят, в който те най-сетне се появиха, бе топъл и задушен, с горещ влажен вятър, духащ от запад. Цяла сутрин нагоре-надолу из плажа неспокойно маршируваха взводове, фаланги и полкове раци, сякаш се подготвяха да отблъснат противника. Това винаги бе знак.
Към обед той бе последван от втори: от надигащия се прибой се преметна като тлъст пудинг разкъсваща жаба, цялата корем и уста, със зъби като трион. Заклатушка се и на метри от водата приклекна в пясъка, като пухтеше, трепереше и примигваше с огромните си зъркели. След секунди се появи втора жаба, която загледа злобно своята посестрима. Последва шествие на дългокраки омари — около дузина ярки пурпурно- сини създания с издути оранжеви бутове излязоха от водата и с непреклонна решителност и светкавична бързина се окопаха в тинята. След тях се нарои всякаква живинка: рачета, змиорки, дори някакви риби, които се мятаха върху пясъка безпомощно и ставаха плячка на големите брегови раци.
Лийманите си кимаха с нарастваща възбуда. Само едно би могло да накара създанията от крайбрежните плитчини да ги напуснат и да се озоват толкова навътре в сушата — мускусната миризма на задаващите се в далечината морски дракони.
— Вижте — подхвърли на лийманите най-старият мъжкар.
От юг се показа авангардът — две-три дузини огромни зверове с широко разперени черни люспести криле и дълги шии, наподобяващи с извивката си масивни лъкове. Те поеха към гъсталаците от планктон и започна голямото лапане: с мощни удари на крилете зраконите създаваха във водата същинска вихрушка и гълтаха водорасли, омари, разкъсващи жаби — всичко, което им падне. Тези гиганти бяха мъжкари. Зад тях плуваха няколко женски, които се обръщаха от една на друга страна като бременни крави, за да покажат издутите си хълбоци. Сподиряше ги самият крал на стадото — дракон, толкова грамаден, че мязаше на преобърнат корпус на гигантски галеон, и това бе само половината от туловището му, защото гигантската задница и опашка се клатушкаха под повърхността.
— Долу за почест — промълви старейшината и рухна на колене.
Със седемте дълги костеливи пръста на протегнатата си лява ръка неколкократно стори знака на морския дракон. сетне се наведе и отърка буза о студения мокър пясък. Вдигна глава и погледна към краля на драконите, вече наближил на по-малко от двеста метра разстояние, и се помъчи само със силата на волята си да насочи гиганта към брега.
— Ела при нас… ела… ела… Сега е времето. Чакахме толкова дълго. Ела… спаси ни… води ни…
Ела!
10
Елидат машинално се подписа май върху десетхилядния официален документ за деня: Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент. Надраска датата до името си и един от секретарите на Валънтайн сложи пред него поредната купчина за подпис.
Това бе денят от седмицата, отреден за тази процедура. Откак бе заминал лорд валънтайн, всеки вториден следобед Елидат напускаше собствената си главна квартира в Пинитор Корт, за да дойде в кабинета на коронала във вътрешния замък и да се настани на великолепното бюро от полиран тъмночервен палисандър, чиито шарки приличаха на звездната емблема. И машината се задействаше — секретарите с часове се редуваха да му подават за последно одобрение документи, дошли от различни клонове на управлението. Дори в отсъствието на лорд Валънтайн колелата продължаваха да се въртят и да бълват декрети, поправка на декрети, отмяна на декрети… И всичко трябваше да е подписано от коронала или неговия регент — само Божествения знаеше защо. Поредният: Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент. И дата. Готова.
— Дай ми следващия — нареди Елидат.
Отначало се опитваше съвестно да чете или поне да преглежда документите, преди да ги парафира. После се запознаваше само с резюмето от няколко реда. но дори от това се беше отказал отдавна. чудеше се дали Валънтайн ги е чел всичките. Невъзможно. Дори изчитането на резюметата би запълнило дните и нощите му: короналът не би имал време да спи и яде, а да не говорим за същинското управление. И така, често подписваше без дори да погледне. С ясното съзнание, че може би парафира декрет, който забранява яденето на наденици в зименден или обябява за противозаконен дъжда в провинция Стойензар, или дори заповед за конфискация на собствените му имоти в полза на пенсионния фонд на писарушките от Замъка. При все това подписваше. Един крал — или неговият дубльор — трябва да имат доверие в компетенстността на своя персонал, в противен срлучай положението става съкрушително — не, немислимо.
Последният подпис. Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент и…
— Следващият!
Все още изпитваше вина, че не ги чете всичките. Но нима короналът наистина трябваше наистина да знае, че най-после е подписан договор между градовете Мулдемар и Тидиас за съвместното владение на някои спорни в миналото лозя? Как не…
Елидат от Морвол…
Пресегна се за следващия и в същия миг един от секретарите каза:
— Сър, лорд Миригант и лорд Дивис са тук.
— Покани ги — нареди той, без да вдига поглед.
Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент…
Двамата благородници бяха съветници от вътрешния кръг и роднини на лорд Валънтайн — негови братовчед и племенник. Всеки следобед приблизително по това време Елидат ходеше заедно с тях да тича, за да се поразтовари от напрежението, което стоварваше върху плещите му регентството. Почти единствената му възможност да се пораздвижи: за него този ежедневен излет беше неоценим отдушник.
Завери още два документа, докато лордовете прекосиха огромната зала с мозаичен под и с великолепна облицовка от баникап, семотан и други редки сортове дървесина по стените. Взе трети, като се зарече това да е последният за деня. Някакъв хвърчащ лист. Почти неволно Елидат го погледна, докато слагаше подписа: грамота, с която короналът удостояваше някакъв щастлив простосмъртен с титлата Посветен рицар на Замъка, за да го възнагради за неговите заслуги и вярна служба, и прочее, и прочее…
— Какво подписваш сега? — попита Дивис. Този едър, широкоплещест мъж с черна брада, който гонеше средната възраст, с годините придобиваше зловеща прилика със своя баща, предишният коронал. — Валънтайн пак ли намалява данъците? Или ще обяви рождения ден на Карабела за официален празник?
Колкото и да беше свикнал с особеното чувство за хумор на Дивис, след толкова ужасна, безсвмислена работа не му беше до шеги. Внезапно побесня.
— Лейди Карабела ли имаш предвид? — сопнато попита той.
— О, колко сме официални днес, съветнико Елидат — изненадано каза Дивис.
— Ако аз наирчах покойния ти баща просто Вориакс, ти…
— Баща ми беше коронал — произнесе студено и надменно Дивис — и заслужава почитта, която отдаваме на един споминал се крал. докато лейди Карабела е просто…
