— Лейди Карабела, братовчеде, е съпругата на твоя сегашен крал — сряза го Миригант с гнвяв, който бе неприсъщ на кроткия му нрав. — Освен това напомням също, че е съпруга на брата на твоя баща. Следователно…
— Добре — каза уморено Елидат, — стига глупости. Ще се пораздвижим ли?
— Ако не си се преуморил от цялата тази короналщина — със смях каза Дивис.
— Единственото ми желание е да хукна от тук към Морвол, бягане, което би ми отнело пет месеца. И после да прекерам следващите три години в грижи за овошките си… О, да, ще бягаме. Само да подпиша и този документ---
— За рождения ден на лейди Карабела — вметна с усмивка Дивис.
— … за удостояване с благородническа титла — каза Елидат. И така, стига да си мълчите, ще си имаме нов Посветен рицар, някой си Хисун, син на Елсином, жител на Лабиринта…
— Хисун, син на Елсином? — възкликна Дивис. Сещаш ли се кой е той, Елидат?
— От къде на къде?
— Спомни си церемонията по възстановяването на лорд Валънтайн, колко настояваше да покани всички тия плебеи да се присъединят към нас в тронната зала на Конфалюм. Жонгльорите, едноръкия скандар, хджорта с оранжевите бакенбарди и прочие. И едно момче, помниш ли?
Шанамир ли имаш предвид?
— Не! Онзи мършав десетгодишен дребосък. Наглото хлапе с очи на джебчия, което се навърташе наоколо, досаждаше с въпросите си, а след като изпроси сума ти ордени и медали от присъстващите се накичи с тях и все клечеше пред огледалата. Казваше се Хисун!
— Малкият, който се натискаше да става водач из Лабиринта? — Миригант. — Сещам се. Твърде умен пройдоха.
— Пройдохата е вече посветен рицар — каза Дивис. — Стига Елидат да не разкъса този лист хартия, в който се е вторачил. Няма да подпишеш, нали, Елидат?
— Разбира се, ще подпиша.
— Посветен рицар, който идва от Лабиринта?
Елидат сви рамене.
— Пет пари не давам, дори да беше променящ се от Илировойн. Не съм тук за да отменям решенията на коронала. Щом това е волята на Валънтайн, ще го направя „посветен рицар“, дори да е пройдоха, продавач ан наденички, метаморф или метач на фъшкии… — Бързо вписа датата. Готово! сега хлапакът е титулован като теб, Дивис.
— Ала моят баща е короналът Вориакс. А дядо ми…
— Да, знаем. Просто ти казах, че и момчето вече има същата титла, нищо повече, Дивис. Съгласно този документ. По същия начин са станали благородници и някои от предците ти, но кога и защо — не се знае. Или смяташ, че знатният произход е нещо също толкова вродено като четирите ръце и тъмната козина на скандарите?
— Днес не си в настроение, Елидат.
— Така е. Затова бъди така добър да не ме дразниш.
— Прощавай — рече Дивис, но без особено разкаяние.
Елидат стана и погледна през големия прозорец. Гледката беше изумителна: високо над бездната между кралските покои на Замъка и ширналите се в опдножието му безбрежни пространства се рееха волно две мощни черни грабливи птици. И Елидат внезапно проумя, че им завижда за свободата да летят накъдето си поискат. Съкрушено поклати глава. Тази писарска работа го беше съсипала. Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент…
Тази седмица се навършваха шест месеца откакто Валънтайн бе предприел обиколката. А сякаш са изминали години. Значи това било да си коронал? Да се бъхтиш, да робуваш? От десетилетие насам бе свикнал с мисълта, че ще настъпи и неговият ред да се възкачи на трона, защото бе очевидно, че той ще е следващият. Може би още от деня, в който лорд Вориакс бе убит и най-ненадейно по-младият му брат наследи короната. С нея ще дойдат при него, при Елидат, ако се случи нещо на Валънтайн. Или ако понтифекс Тиеверас вземе че се спомине и се наложи Валънтайн да отиде в Лабиринта. Стига Елидат, който вече прехвърляше четиридесетте, да не престарее, защото короналът трябва да е мъж в разцвета на силите си, а Тиеверас май възнамеряваше да живее вечно.
Но ако това се случи, Елидат не би могъл дори да помисли за отказ. Изключено. о с всяка изминала година откриваше, че се моли все по-горещо за приумножаване на дните на понтифекс Тиеверас и за крепко здраве и дълго царуване на лорд Валънтайн. И шестте месеца на регентството само бяха задълбочили тези чувства. Като дете, когато в Замъка се разпореждаше лорд Малибор, Елидат мечтаеше да стане коронал, а каква завист го глождеше само, когато след смъртта на Малибор на трона се въцари с осем години по-големият от него Вориакс. Сега вече не беше сигурен, че да си коронал е най-чудесното нещо на света. Но нямаше да откаже, ако бъде избран. Спомни си как старият Дамиандин, бащата на Вориакс и Валънтайн, веднъж заяви, че най-добрият претендент за титлата е онзи, който е обучен за короната, но не ламти за нея. „В такъв случай вероятно съм добър избор, тъжно си каза Елидат. Дано все пак не се стегне до това.“
— Ще тичаме ли? — попита той с пресилена сърдечност. — Няколко мили, после по чаша вино.
— Разбира се — откликна Миригант.
На излизане от стаята Дивис се спря пред гигантския глобуд от бронз и сребро.
— Вижте — каза той и докосна рубиновото топче, което блестеше върху глобуса като кръвясало око на люлееща се маймуна. — Вече доста се е отдалечил от Лабиринта. по коя река плува сега? Май е Клейдж, нали?
— По-скоро Трей — отвърна Миригант. — Според мен се е отправил към Треймон.
Елидат кимна и се доближи до глобуса.
— Прав си — каза той и погали гладката сребърна повърхност. — После ще отиде в Стойен, може би ще прекоси залива Перимор и ще стигне чак до Алаизор.
Не можеше да откъсне длан от плавните извивки и ги галеше сякаш Маджипур бе жена, а двата континента — гърдите й. Приказен свят с приказно изображение, което всъщност не беше глобус, а само полукълбо, защото далечната част на Маджипур беше скрита под водите на океана и почти непроучена. Но за сметка на това върху това кълбо бяха вместени и трите континента: Алханроел със стърчащия назъбен шпил на Замъка, гористият Зимроел и ниско долу, отвъд Вътрешното море с благословения остров на Господарката на съня — обширната пустош на земята, наречена Сувраел. Картата бе подробна, с всички градове и планински вериги, по-големи езера и реки. Някакъв странен механизъм проследяваше маршрута на коронала, като червеното рубинено око фиксираше неговото местонахождение. Като в транс Елидат прокара пръст по маршрута на голямата обиколка — Стойен, Перимор, Алайзор, Синталмонд, Дейниъп, надолу през пролома Кинслейн към Сантискион и обратно по кривуличещия път из подножието към замъка Връхни…
— Би искал да си с него, нали? — попита Дивис.
— Или да си на негово място — допълни Миригант.
Елидат рязко се извърна към по-възрастния мъж.
— как да разбирам това?
— Би трябвало да е очевидно — смутено каза Миригант.
— Май ме обвиняваш в непозволени амбиции.
— Непозволени? Тиеверас надживя с двадесет години отреденото му време. Крепят го само с някаква магия…
— С най-добрите медицински грижи — уточни Елидат.
— То е същото — продължи Миригант. — Ако нещата следваха своя естествен ход, Тиеверас отдавна да е мъртъв, а понтифекс да е Валънтайн. И на своята голяма обиколка трябваше да е заминал един нов коронал.
— Това не ние го решаваме — измърмори Елидат.
— Решава Валънтайн — каза Дивис. — Но няма да го стори.
— Ще го стори, когато му дойде редът.
— Кога? След още пет години? След десет? Четиридесет?
