— За да се подготвиш за посвещаване в рицарско достойнство.
— Милорд! — възкликна Хисун.
— Ти си на осемнайсет, нали? Значи с години си изостанал от останалите. Но си схватлив и ще наваксаш. Убеден съм, че скоро ще се издигнеш до истинското си ниво. Длъжен си да го сториш, Хисун. Нямаме представа какво зло ще ни връхлети, но е ясно, че ще е най-лошото и трябва да сме подготвени. Нуждая се от поддръжници, които да застанат до мен, за да посрещнем най-лошото. Ето защо за теб няма да има голяма обиколка, Хисун.
— Разбирам, милорд.
— Нима? Твърде е вероятно. По-късно ще имаш време да видиш и Пилиплок, и Ни-моя, и Пидруид, нали? Но сега…
Хисун кимна, макар в действителност да не дръзваше да осмисли казаното. Сините очи на коронала се впиха в лицето му и Хисун срещна уморения им поглед без да трепне, макар да се чувстваше изтощен както никога досега. Разбра, че аудиенцията е приключила, макар да не бе произнесена нито дума за това. Мълком стори звездния знак и излезе.
Сега копнееше да спи — седмица, месец. Тази объркана нощ бе изцедила силите му до капка. Само преди два дни лорд Валънтайн бе го повикал в същата тази стая, за да му нареди да се готви за отпътуване с кралския антураж, който поема на голяма обиколка из Алханроел. Вчера бе избран за кралски помощник и удостоен с честта да седи на масата за избрани на празненството, станало причина за този тайнствен хаос. А сега бе видял за кой ли път своя повелител в нова светлина — измъчен и твърде човечен. Отнеха му голямата обиколка, за да му връчат друг подарък — замъка Връхни. Посветен рицар? Да навакса? Но кое по- точно? „Животът ми се е превърнал в сън, помисли си Хисун. И няма кой да ми го разтълкува.“
Изневиделица го пресрещна Слийт, който го сграбчи за китката и го придърпа към себе си.
— Искам само да ти кажа, че не питая лична неприязън към теб, момче. Нищо че бях толкова груб.
— Знам.
— Добре. Не желая да враждуваме.
— Нито пък аз, Слийт.
— Смятам, че ще свършим доста работа заедно, когато започне войната.
— Ако започне.
Слийт се усмихна мрачно.
— В това няма капка съмнение. Но нужно ли е сто пъти да ти го обяснявам, особено сега. Скоро сам ще се убедиш в правотата ми. Валънтайн не вижда бедите, преди да го сполетят — такъв си е по природа. Според мен е прекалено благ, прекалено доверчив, ала ти не си същият, нали? Ти си отваряш очите. Вероятно това е качеството, което най-много цени у теб короналът. Разбираш ли какво казвам?
— Нощта бе твърде дълга, Слийт.
— Прав си. Не е зле да поспиш, момче. Ако можеш.
9
Първите лъчи на изгрева докоснаха назъбения сив бряг на югоизточен Зимроел и заляха мрачното крайбрежие с бледозелена светлина. Слънцето вмиг разбуди петимата лиймани в разпокъсаната, нашарена с кръпки палатка, опъната на неколкостотин метра от морето. Станаха в пълно мълчание и загребаха шепи влажен пясък, с който разтриха грубата, пъпчива сиво-черна кожа на гърдите и ръцете си, за да извършат ритуала на сутрешното си умиване. На излизане от палатката се обърнаха на запад и отправиха поздрав към малобройните бледи звезди, които все още блещукаха на тъмното небе.
Може би някоя от тях бе родината на техните предци. Ала нямаха представа точно коя е. Това не знаеше никой. Изминали бяха седем хилядолетия от пристигането на първите лиймански преселници в Маджипур — предостатъчен срок, за да бъдат изгубени доста от свидетелствата. По време на скиталчествата си из тази гиганстска планета в търсене на най-проста хамалска работа, лийманите отдавна бяха забравили откъде са дошли. Но някой ден все ще го научат отново.
Най-старият мъжкар запали огъня, а най-младият набоде месото. Двете жени мълчаливо поеха шишовете и ги държаха над пламъците докато се разнесе песента на цвърчащата мазнина. Мълком раздадоха храната, единствена за деня и изядена в пълно мълчание.
Все така мълчешком се изнизаха от палатката — първо старейшината, после жените, сетне другите двама мъжкари — пет кльощави и широкоплещести същества с плоски широки глави и свирепо блеснали очи, наредени по три върху безизразните им лица. Поеха надолу към морето и се загнездиха върху същата тясна издатина, почти досами разбиващите се вълни, както всяка сутрин от седмици наред.
Мълчаливо зачакаха, като всеки таеше надежда, че него ден ще им донесе среща с драконите.
Югоизточният вятър от Зимроел — огромната провинция, известна като Джихорна — бе сред най- затънтените области в Маджипур: земя без градове, глухо място с безплодна сива песъклива почва и влажни бушуващи ветрове, връхлитано на непредсказуеми интервали от мощни опустошителни пясъчни бури. На стотици километри от злочестото крайбрежие нямаше заливи, само безконечна ивица от ниски обрулени хълмове, спускащи се към подгизналия бряг, в който вълните на Вътрешното море се разбиваха с жаловит глух тътен. Когато тепърва се изграждаше Маджипур, изследователите, дръзнали да се отбият в тази пустош, анатемосаха същата четвъртина от западния континент, като заявиха, че тук няма нищо, заради което да си заслужава да наминеш втори път — нечувано за една планета на всевъзможни чудеса и вълшебства.
Това предопредели печалната участ на Джихорна. А на новия континент изникваха селище след селище: първо Пилиплок — при устието на широката река Зимър, далеч на северозапад Пидруид, Ни-моя, Тил-омон, Нарабал, Велатис, както и блестящият град на гхайрогите Дюлорн, и още, още. Форпостовете се превръщаха в селища, селищата — в градчета, градчетата — в големи градове, чиито филизи плъзваха навред из смайващата необятност на Зимроел. Ала дори тогава нямаше причина да се ходи в Джихорна — и никой не го сторваше. Дори метаморфите, най-после покорени и прокудени от лорд Стиамот до западните покрайнини на Джихорна, при река Стейче.
Впоследствие — след хилядолетия — когато по-голямата част от Зимроел бе почти толкова култивирана, колкото и Алханроел, неколцина смелчаци най-после се заселиха в Джихорна. Почти всички бяха лиймани, семпли и невзискателни същества, чиито нишки на живота винаги са били хлабаво втъкани в платното на маджипурското битие. Изглежда предпочитаха да странят от останалите, като се хващаха да работят като продавачи на печени наденички, рибари и хамали. Тези скитници, чийто живот изглеждаше суров и безцветен на останалите раси в Маджипур, без особени трудности се преместиха в суровата и безцветна Джихорна. Тук заживяха в мънички селца и започнаха да хвърлят мрежите си точно зад прибоя, за да ловят гъмжащите сребристо-сиви риби, а също така да копаят по плажовете ями-капани за лъскавите черни раци с осмоъгълни черупки, а за да си устроят пир излизаха на лов за мудни думкари, които живееха полузаровени в дюните.
Почти през цялата година в Джихорна се разпореждаха лийманите. Но не и лете, защото тогава идваше времето на драконите.
В самото начало на сезона палатките на зяпачите започваха да никнат като жълти калимботи след топъл дъждец по целия бряг на Зимроел — от южните предградия на Пилиплок до границите на непроходимото зимърско блато. През лятото стадата морски дракони предприемаха ежегодното си пътешествие нагоре към източната част на континента, да да родят малките си във водите между Пилиплок и Острова на съня.
Край Пилиплок бе единственото място в Маджипур, където нямаше нужда да се ходи в морето, за да се видят драконите, защото именно тук бременните самки обичаха да се доближават до брега, за да си похапнат от онези малки създания, които обитаваха из гъсталаците от златисти водорасли, толкова обилни в тези води. Тъй че всяка година тух пристигаха хиляди любопитни от цял свят и опъваха палатките. Имаше великолепни въздушни постройки, истински палати от лъскава ефирна тъкан, обитавани от аристокрацията. Имаше и здрави, удобни шатри, приютили преуспявящи търговци и семействата им. А обикновените навеси даваха подслон на простосмъртните, спестявали с години, за да си позволят подобен лукс.
