— Доближи се — произнесе лорд Валънтайн.
Хисун пристъпи две крачки напред.
— Боиш ли се от мен?
— Милорд…
— Не бива да ти позволя да губиш време за подобни чувства. Предстои ми твърде много работа. И на теб. Навремето смятах, че не изпитваш към мен капка страхопочитание. Нима съм бъркал?
— Просто сте уморен, милорд, пък и аз също… Тази нощ бе твърде странна — за мен, за вас, за всички…
Короналът кимно.
— Да, неимоверно странна нощ. Нима е вече сутрин? Когато съм тук, губя представа за времето.
— Малко след полунощ, милорд.
— Нима? А аз си мислех, че съмва. Каква дълга нощ само! — Лорд Валънтайн меко се засмя. — Но в Лабиринта винаги е малко след полунощ, нали, Хисун? В името на Божествения, да знаеш само как копнея отново да видя слънцето!
— Милорд… — промърмори тактично Делиамбър. — Наистина става късно, а имаме още толкова работа…
— Вярно. — За миг в очите на коронала просветна същия стъклен блясък. — Тогава да се върнем на въпроса. Първо искам да ти благодаря. Лошо щях да си изпатя, ако не беше ти. Май си тръгнал към мен преди да рухна, а? Толкова ли беше очевидно, че ще се катурна?
— Да, милорд. Поне за мен — каза Хисун и леко се изчерви.
— Моля!
— Май съм по-наблюдателен от останалите.
— Твърде вероятно.
— Надявам се, че ще преодолеете лошите последици от… от…
— Не бях пиян, Хисун — каза короналът с лека усмивка.
— Нямах намерение да намекна… не смятах…
— Не бях пиян. Магия, послание — кой знае? Смятам, че все още различавам виното от магията. Беше мрачно видение, момчето ми: не първото, което имам напоследък. Предзнаменованията са тревожни. Наближава война.
— Война? — изтърси Хисун. Думата беше непривична, чужда, грозна. Носеше се във въздуха като някакво отвратително бръмчащо насекомо, търсещо плячка. Война? Война? Пред очите на Хисун изникна картината на последната конвулсия от дългата война на лорд Стиамот срещу метаморфите отпреди осем хилядолетия, която бе изровил от тайното скривалище на спомените: обвити в пламъци сухи хълмове далеч на северозапад, черен от кълбата гъст дим небосвод. През всички последващи столетия мирът е бил нарушаван само веднъж, и то във войната за възстановяването, когато едва ли е бил погубен нечий живот, защото лорд Валънтайн презира насилието. — Но каква война? — попита Хисун. — Ние в Маджипур тачим мира.
— Тя ще избухне, момче — отсече Слийт. — Щом е така, в името на Господарката, няма измъкване.
— Но с кого? Нима имаме врагове тук, в най-мирния от световете?
— Да — каза Слийт. — И вие, хората от Лабиринта, май толкова сте се изолирали, че не го проумявате?
— За метаморфите ли намекваш? — колебливо попита Хисун.
— За тях, за кой друг! — изкрещя Слийт. — Гадните преобразяващи се, момче! Да не смяташ, че вечно ще ги държим окошарени?
Хисун смаяно погледна мършавия дребен мъж с белег на лицето, чиито очи святкаха, сякаш бе почти щастлив от тази перспектива.
— При цялото ми уважение към вас, съветнико Слийт, не го проумявам — промълви Хисун и поклати глава. — Техните няколко милиона срещу нашите двадесет милиарда? Нали вече опитаха веднъж и бяха разбити. Колкото и да ни мразят, едва ли ще опитат пак.
Слийт посочи коронала, който изглежда едва слушаше.
— Нима не възкачиха своя марионетка на трона на лорд Валънтайн? Какво бе това, ако не война? Ех момче, нищо не знаеш! Преобразяващите се заговорничат срещу нас от векове и времето работи за тях. Сънищата на коронала го предсказват! В името на Господарката, самият коронал сънува война!
— Наистина, в името на Господарката, Слийт! — каза короналът с безкрайно уморен тон. — Няма да има никаква война, успея ли да я избегна, и ти го знаеш.
— А ако не успеете, милорд? — сряза го Слийт.
Тебеширенобялото лице на дребосъка пламна. Очите му блестяха, ръцете му правеха бързи движения, сякаш жонглираше с невидими тояги. Хисун бе изумен, че някой, дори един велик съветник, си позволява да разговаря така безцеремонно с коронала. И май не се случваше често, защото видя как подобие на гняв се изписва върху лицето на Валънтайн, на същия този лорд Валънтайн, който бе прословут с великодушието си и дори бе смятал с благост и обич да спечели сърцето на узурпатора Доминин Барджазид в последната битка. После гневът отново отстъпи място на страхотната умора и короналът заприлича на старец, който няма нищо общо с онзи четиридесетгодишен мъж, когото Хисун познаваше.
Настъпи безкраен миг на напрегнато мълчание. Думите на лорд Валънтайн, който заговори бавно и натъртено, бяха адресирани към Хисун, сякаш те двамата бяха сами в стаята.
— Не желая повече приказки за война, докато все още има надежда да я избегнем. Ала е вярно, че предзнаменованията са мрачни: грози ни някакво бедствие. И те не са за пренебрегване. Променихме някои от плановете си тази нощ, Хисун.
— Нима ще отмените голямата обиколка?
— Не бива да го правя. Неведнъж я отлагах под предлог, че съм твърде зает в Замъка и нямам време за разходки. Май твърде дълго отлагах. Това трябва да се прави на всеки седем-осем години.
— Нима са минали повече, милорд?
— Близо десет. А и миналия път не завърших обиколката. В Тил-омон, както знаеш, стана онова малко прекъсване, когато някой ме освободи от задълженията ми без мое знание. — Погледът на коронала се зарея покрай Хисундалеч в безкрайността. За миг изглеждаше, че се взира в мъгливите бездни на времето — може би мислеше за странната узурпация на трона от Барджазид и за месеците или годините странствия из Маджипур, когато той бе лишен от памет и власт. — Не, длъжен съм да направя обиколката. Нещо повече — да я удължа. Възнамерявах да премина само през Алханроел, но мисля, че е редно да посетя и двата континента. Хората от Зимроел трябва да видят своя своя коронал. И ако Слийт е прав за намеренията на метаморфите, длъжни сме да посетим именно Зимроел, където живеят.
Новината изненада и развълнува Хисун. Да посетят и Зимроел? Този невъобразимо далечен край полулегенда с гъсти лесове, пълноводни реки и големи градове — приказни градове с приказни имена…
— О, ако това е новият план, звучи великолепно, милорд — каза с усмивка Хисун. — Мислех, че никога не ще видя тази страна, освен в сънищата. Ще отидем ли в Ни-моя? И Пидруид, и Тил-омон, и Нарабал…
— Твърде е вероятно аз да отида — каза короналът със странно равен глас.
— Вие, милорд? — попита Хисун с внезапна тревога.
— Има още една промяна в плана — меко каза Валънтайн. — Ти няма да ме придружиш на голямата обиколка.
Ужасен студ прониза Хисун, сякаш вятърът, който духаше сред звездите се беше спуснал долу и фучеше из най-дълбоките подземия на Лабиринта. Потрепера и душата му посърна от повея на този леден вихър, и се сви като попарено листенце.
— Нима не ме искате повече на служба при вас, милорд?
— Съвсем не! Имам важни планове за теб.
— И друг път сте го казвали, милорд. Но обиколката…
— Тя няма да ти даде нищо с оглед задачите, които един ден ще си призван да изпълниш. Не, Хисун, не мога да си позволя да загубиш следващите година-две в безсмислени странствия. Тръгваш за Замъка, и то час по-скоро!
— За Връхни? Но защо, милорд?
