Хисун продължи да упорства.
— Но какво съм сторил? Да кажеш, че лорд Валънтайн един ден ще стане понтифекс и…
В гласа на Шанамир прозвуча леден хлад.
— Лорд Валънтайн не желае да обсъжда въпроса сега. Особено по време на вечеря. За това не се говори в негово присъствие. Разбра ли най-сетне? Разбра ли?
— Да — смотолеви обезсърчено Хисун.
Идеше му да се завре под масата от срам. Ала откъде да знае, че ще дойде ден, когато короналът ще стане чувствителен на тази тема? Все някога и на него ще му дойде редът да стане понтифекс, нали? Спомине ли се понтифексът, на коронала е отредено да го замести и да отсъди кой ще е новият коронал, който евентуално ще дойде да живее в Лабиринта. Такъв бе редът, и то от хилядолетия. Щом на лорд Валънтайн толкова не му се нрави идеята да бъде потифекс, тогава да не е ставал коронал — няма смисъл да си затваря очите пред закона, според който е длъжен да наследи този пост, и да таи надежда, че ще се измъкне.
Макар самият коронал да пазеше гробно мълчание, голямото зло положително бе сторено. Да закъснееш, после едва отворил уста, да оплескаш нещата — какво злополучно начало! Дали стореното е непоправимо? Хисун обмисляше всичко това, докато трая изпълнението на някакви ужасни жонгльори, последвано от скучни речи, като имаше вероятност да се тормози така до края на вечерта, ако не се беше случило нещо още по-лошо.
Настана ред на лорд Валънтайн да вземе думата. Ала когато се изправи, короналът имаше странно отнесен вид. Приличаше на сомнамбул със зареян в далечината замъглен поглед и забавени движения. Насядалите около високата маса започнаха да си шушукат. След секунди мъчителна тишина владетелят заговори, но и речта му беше неясна и твърде объркана. Дали не е болен? Или пиян? А може би е някаква внезапна зла магия? Лорд Валънтайн представляваше покъртителна гледка. Залитащ, с вид на човек, който всеки миг ще рухне, той се изправи веднага след като старият Хорнкаст завърши изказването си с думите, че короналът не само управлява Маджипур, а в известен смисъл е и негово олицетворение…
Хисун си помисли, че е редно някой да хване под ръка коронала и да му помогне да седне, за да предотврати падането. Сторете го, мълчаливо умоляваше Хисун, като се взираше в Слийт, Тунигорн, Ерманар. Някой да го спре, моля ви! Ала всуе.
— Ваша светлост! — извика някой пресипнало.
Хисун разпозна собствения си глас. И се втурна, за да сграбчи коронала, преди да се е строполил по лице върху лъскавия дъсчен под.
6
Сънят на понтифекс Тиеверас
Озовах се в царство без багри и звуци, без движение. Съцветията на алабандината бяха черни, лъскавите, сякаш изрязани листа на семотановите дървета — бели, а от човката на застиналата в полет птица се лееше беззвучна песен. Лежах върху мека постеля от мъх, вперил поглед в застиналите капки дъжд. Над горската поляна подухна ветрец, но нито лист не потрепна. Царството на смъртта бе това и птицата, вятърът, дъждът бяха мъртви. Аз също.
Дойдоха и застанаха до мен.
— Ти ли си Тиеверас, дето беше коронал и понтифекс на Маджипур?
— Мъртъв съм — отвърнах.
— Ти ли си Тиеверас? — пак попитаха те.
— Да, аз съм. Но нима не виждате, че съм мъртъв?
Така и не успях да ги убедя. Не се трогнаха дори от довода, че лежа между покойните лорд Малибор и лорд Вориакс, също бивши коронали, и ме подканиха да стана и да ги последвам.
— Няма да го сторя. И ми е простено, защото съм мъртъв — не се предадох аз, но и те също не се предаваха.
— Хайде, ставай и тръгвай, владетелю на Маджипур.
— Кой ми го казва?
— Валънтайн, вашият трети коронал.
— Приветствам ви, понтифекс на Маджипур!
— Титлата все още не е моя. Хайде, ставай и тръгвай.
— Не можете да искате това от един мъртвец.
А те ми заявиха, че не чували думите ми.
— Хайде, ставай и тръгвай — настоя отново същият глас, който твърдеше, че принадлежи на лорд Валънтайн. И ръката му легна върху моята, дръпна ме и аз се понесох по-лек от въздуха, като се придвижвах без да се движа, като дишах без да дишам. Прекосихме заедно гигантската блещукаща дъга на моста, хвърлен над пропаст, бездънна колкото е широк светът, и при всяка моя стъпка металът звънтеше като глас на пееща девойка. А на отвъдната страна, под небесния купол с цвят на нефрит, пронизан от бронзовите нишки на слънчевите лъчи всичко преливаше от вълшебни багри. И всичко течеше и се движеше, всичко беше ефемерно.
— Това е животът, Тиеверас — произнесоха гласовете. — Това е твоето истинско царство!
Нищо не отвърнах, в края на краищата бях мъртъв и този живот бе само един сън. Ала сълзите, които пророних, имаха цвета на звездите.
И още едно съновидение на понтифекс Тиеверас.
Възседнал бях трон-машина вътре в друга машина, а наоколо — стъклена синя стена. Чувам как нещо бълбука и тиктака. Сърцето ми бие бавно. Усещам как изтласква на тежки талази онази течност, която би трябвало да е кръв, ала сякаш не е. Изглежда все пък съм жив. Но как е възможно? Толкова съм стар — нима съм надживял самата смърт? Аз съм Тиевереас, бях коронал на Осиър, а докато той беше само принц по времето на понтифекса Тиамин, съм докосвал ръката на лорд Киникен, бившият владетел на Връхни. И би трябвало да съм последният човек, който е бил жив по Тиаминово време, стига да съм жив, а така изглежда. Само дето спя. И сънувам. Обгръща ме велик покой. Светът се обезцветява. Свят само в черно и бяло, неподвижен и безмълвен. Така си бях представял Небитието. А ето го понтифекс Конфалюм, ето ги Престимион и Декерет. Всички тези владетели са вперили погледи в застиналите в небесата капки дъжд и казват без глас: „Добре дошъл при нас, уморен стар кралю, ела, легни при нас, Тиеверас. Тук е толкова хубаво!“ Я виж ти, тук е и лорд Малибор, човекът от Бомбифейл, на когото възлагах, и то погрешно, толкова надежди, тук е и червенобрадият и червендалестият, а сега безцветен лорд Вориакс. Най-сетне ми позволиха да се присъединя към тях. Тишина. Неподвижност. Най-сетне, най-сетне! Най-накрая ме оставиха да умра, дори да е само насън.
И така, понтифекс Тиеверас, нито жив, нито мъртъв, плуваше по междата между двата свята и сънуваше този на живите, колчем се сметнеше за покойник, или царството на мъртвите, щом си припомнеше, че още е жив.
7
— Дай ми вино, ако обичаш — каза Валънтайн. Пое от Слийт чашата и отпи голяма глътка. — Бях задрямал — промълви едва чуто. — За да си отдъхна преди празненството. И изведнъж този сън! Моля те, доведи ми Тизана, за да го обсъдим, Слийт.
— Но сега няма време, ваша светлост — каза Слийт.
— По протокол трябва да сте там когато хората на понтифекса… — подхвана Тунигорн.
— Протоколът! Протоколът! Сънят приличаше на послание, не разбирате ли? Видение за катастрофа…
— Короналите не получават послания — тихо промълви Слийт. — А празненството почва след минути.
