е олицетворение на Маджипур — той е светът…“
По време на царуването на Валънтайн това единство вече бе разрушено веднъж — предателски го бяха лишили от власт, дори от собственото му тяло, за да го прокудят. Дали това ще се повтори? Или предстои нещо далеч по-ужасно, далеч по-сериозно от съдбата на един-единствен човек?
Достраша го. Трябва веднага да отиде да му разтълкуват съня. Несъмнено някакво мрачно известие се мъчеше да проникне в съзнанието му. Нещо не беше наред с коронала — значи нещо не е наред със света…
— Милорд? — произнесе дребосъкът Аутифон Делиамбър, врунският магьосник. — Време е вие да вдигнете тост.
— Моля? Кога?
— Сега, милорд.
— Да, наистина, последният тост — каза неопределено Валънтайн.
Надигна се и зарея поглед из най-сенчестите дълбини на голямата зала. И внезапно почувства отчуждение, защото разбра, че е съвсем неподготвен. Слабо си представяше какво трябва да каже, на кого и дори се попита какво изобщо прави в Лабиринта? Наистина това ли е Лабиринтът, ненавистното място на сенки и плесен? Защо е тук? Какво искат от него тези люде? Може би просто сънува и никога не е напускал Замъка?
„Все нещо ще ми хрумне, помисли си той. Трябва само да изчакам.“ Но отчуждението нарастваше, усети как кръвта запулсира бясно в слепоочията и забумтя в ушите. Сетне усети с пълна сила какво е собственото му място тук, в Лабиринта — нему бе отредено да бъде в центъра на света, в самата сърцевина на гигантския глобус. Ала някаква неудържима сила се мъчеше да го изтласка оттам. Между тези два мига душата му като голяма мантия от светлина се стрелна към повърхността през множеството слоеве на Лабиринта и после се разтегна, за да обвие като пламтящ воал цялата необятност на планетата. В този зашеметяващ миг той почувства, че се е слял с Маджипур, че е въплъщение на двадесетте милиарда жители на планетата — човеци, скандари, хджорти, метаморфи и всички останали, които се движеха из него като клетки от кръвта му. Той беше едновременно навсякъде — беше цялата скръб на света, цялата му радост, копнежи, потребности. Той бе всичко. Една кипяща вселена от противоречия и конфликти. Чувстваше пустинния пек, топлия дъжд на тропиците и мраза на високите върхове. Той се смееше и плачеше, и умираше, и танцуваше, и бясно препускаше през непознати хълмове, и се трепеше по нивите, и си проправяше път през гъста, преплетена с лиани джунгла. От океаните на душата му изплуваха с чудовищен блеещ рев огромни морски дракони и се гмуркаха пак вдън бездната. Отпреде му се рееха лица без очи, ухилени злобно. Махаха му за поздрав костеливи ръце. Хорове пееха нестройни химни. И всичко това едновременно — ужасна, безумна едновременност.
Той стоеше мълчалив, объркан, безпомощен, докато залата се завъртя бясно в кръг.
— Вдигнете тост, ваша светлост — май потрети Делиамбър. — Първо за понтифекса, после…
„Вземи се в ръце, мислеше Валънтайн. Ти си короналът на Маджипур.“ И с отчаяно усилие се измъкна от уродливата халюцинация.
— Тост за понтифекса, ваша светлост…
— Да, да. Знам.
Въображаемите образи все още го преследваха. С мъка се изтръгна от призрачните безплътни пръсти. Овладей се. Овладей се!
Чувстваше се напълно безпомощен.
— Тостът, ваша светлост!
Тостът? Тостът? Какво беше това? Церемония. Негово задължение. Ти си короналът на Маджипур. Да. Той трябва да говори. Да каже нещо на тези хора.
— Приятели… — започна Валънтайн. И после дойде зашеметяващият скок в хаоса.
8
— Короналът иска да те види — каза Шанамир.
Стреснат, Хисун вдигна очи. От час и половина чакаше в мрачното преддверие, като се питаше какво ли става в покоите на лорд Валънтайн и дали няма да виси тук вечно. Бе доста след полунощ и след някакви си десет часа короналът и свитата му трябваше да напуснат Лабиринта — освен ако снощните странни събития не бяха променили плана. На Хисун тепърва му предстоеше да отиде до най-далечния кръг, за да си вземе багажа, да се сбогува с близките си и да се върне обратно за прощалния прием — а и да успее да подремне. Всичко се обърка.
След припадъка короналът моментално бе отнесен от опразнената зала в покоите си, а Хисун и още неколцина от свитата се бяха събрали в това безцветно помещение. Когато се разбра, че здравословното състояние на господаря бързо се подобрява, беше им наредено да чакат по-нататъшни заповеди. Един по един започнаха да ги привикват при коронала — първо Тунигорн, после Ерманар, Азенхарт, Шанамир и останалите, докато Хисун не остана сам с неколцина души от гвардията и дребни риби от свитата. Не вървеше нито да ги пита как да постъпи, нито да си тръгне на своя глава, ето защо чакаше, чакаше и продължаваше да чака.
Само затвори очи, когато болката стана нетърпима. В съзнанието му се въртеше безкрайно една- единствена картина: короналът залита, а те двамата с Лизамон Хълтин се втурват към него, за да го хванат. Не можеше да се отърси от ужаса при спомена за тази внезапна, смайваща кулминация на празненството: слисан, разчувстван, короналът търси истинските думи, но се олюлява, залита, пада…
Разбира се, и господарят може да се напие и да изглупее като всеки простосмъртен. Докато се подвизаваше в къщата на Летописите и незаконно се ровеше в регистъра на душите, Хисун проумя и това: няма нищо свръхчовешко в мъжете, които носят звездната корона. Нищо чудно тази вечер лорд Валънтайн, който явно недолюбваше Лабиринта, да е попрекалил с виното, за да залее тази неприязън.
Едва ли причината е във виното, макар че така бе казал самият лорд Валънтайн. По време на речите Хисун го наблюдаваше отблизо и короналът нито за миг не му се видя пиян, само весел, радостен, отпуснат. А после, когато дребният врун, магьосникът Делиамбър, го свести с няколко докосвания на пипалата си, изглеждаше леко изнемощял, както се полага след припадък, но мисълта му не бе замъглена. Никой не би могъл да изтрезнее така бързо. По-вероятно е обаче да става дума не за пиянство, а за магия, за някакво дълбоко послание, което е грабнало духа на Валънтайн точно в този миг. И това беше ужасяващо.
Хисун пое по лъкатушния коридор. Малко преди да достигне резбованата врата с блещукащите златни звездни знаци и кралски монограми, тя се отвори и се появиха Туингорн и Ерманар, изцедени и навъсени. Кимнаха му и Туингорн махна на стражата да го пусне.
Прегърбен и блед, с блуждаещ поглед, лорд Валънтайн седеше зад широко бюро от рядка, безупречно полирана дървесина.
— Милорд… — колебливо започна Хисун и замълча.
Стоеше на прага, сконфузен, смутен. В стаята бяха още старата Тизана, съногадателката, и Слийт, и врунът, но никой не обели дума. Нямаше представа какво предписва етикетът, когато си имаш вземане- даване с един уморен и явно болен коронал. Дали да изрази дълбоко съчувствие, или да се престори, че монархът е в цветущо здраве? Хисун направи звездния знак и тъй като отговор не последва, повтори. Страните му пламнаха.
Потърси спасителна сламка в някогашната си юношеска самоувереност, но всуе. Странно, но колкото по-често се срещаше с лорд Валънтайн, толкова по-неловко се чувстваше, вместо да е обратното. Наистина необяснимо.
За щастие, Слийт най-после се смили.
— Милорд, това е посветеният Хисун — високо каза той.
Короналът вдигна глава и се вторачи в Хисун. Умората в неподвижните му стъклени очи бе ужасяваща. И все пак, забеляза с изумление Хисун, той се измъкваше от бездната на изтощението като човек, който в отчаян изблик на необорима сила се е вкопчил в пълзящо растение, за да се спаси от падането в бездната. Лека-полека страните му възвръщаха цвета си, на лицето му се изписа известно оживление. Успя дори да си придаде известна царственост, властност. Хисун с благагавение се почуди дали не научават този трик в замъка Връхни, докато се школуват за коронали…
