списъците на всички понтифекси и коронали — двете колонки с надписи се простираха нагоре, където дори най-острото око не би различило имената на Дворн, Меликанд, Бархолд и Стиамот, вписани преди хиляди години, а тук долу личаха имената на Киникен, Осиър и Тиеверас, Малибор, Вориакс и Валънтайн. Представи се на мутрестите маскирани хджорти, които пазеха портата, и пое към сърцевината на Лабиринта. Покрай гъстонаселените къщи на средната бюрокрация, покрай министерските дворове, покрай тунелите към големите вентилационни системи, от които зависеше животът на цялото тукашно население. На всяка крачка го спираха стражи и искаха да се легитимира. В императорския сектор, въпросите на сигурността се вземаха доста надълбоко. Нейде тук беше бърлогата на самия понтифекс — разправяха, че побърканият стар монарх седи на трон в огромен стъклен глобус сред мрежа от животоподдържащи системи, които го крепяха, макар отреденото му време да беше изтекло отдавна. Хисун се почуди дали не се боят, че някой ще го убие. Ако чутото от него беше вярно, от страна на Божествения би било просто милостиво да дръпне шалтера на стария понтифекс и да позволи на клетия Тиеверас да се завърне към своя Извор. Хисун недоумяваше защо им е изтрябвало да поддържат живота му, десетилетие след десетилетие, в такава лудост, толкова изкуфял.
Най-сетне, задъхан и раздърпан, той стигна до Голямата зала в най-вътрешните дълбини на Лабиринта. Отвратително закъсняваше, може би с цял час.
Трима колоси, рошави скандари — гвардейци на коронала, препречиха пътя. Хисун, свит под свирепите и надменни погледи на гигантските четириръки, се пребори с импулса да коленичи и да моли за прошка. Някак успя да си възвърне капка-две самоуважение и да се представи като приближен на лорд Валънтайн и гост.
Почти бе сигурен, че ще прихнат и ще го отпъдят като дребно бръмчащо насекомо. Но не — след кратка рутинна проверка те благоволиха да го пуснат и с дълбоки поклони отвориха огромната обкована с мед врата.
Най-после! Пиршеството на коронала!
Точно до вратата стоеше издокаран хджорт с големи изпъкнали златисти очи и чудновати, боядисани в оранж бакенбарди, щръкнали от грапавото му сивкаво лице. Този странен тип беше мажордомът на коронала, Виноркис, който козирува тържествено и възкликна:
— А! Посветеният Хисун!
— Още не съм посветен — опита се да възрази Хисун, но хджортът величествено му обърна гръб и се понесе към вътрешността на залата. Със сковани крачки Хисун го последва.
Имаше чувството, че невероятно бие на очи. В залата имаше поне пет хиляди души, насядали на дузини край кръгли маси, и май всичките се бяха вторачили в него. След около двайсет крачки за свой ужас чу надигащ се смях, отначало тих, после по-сърдечен, и накрая вълните на веселие се затъркаляха от единия към другия край на залата, като се разбиваха в Хисун със зашеметяващ удар. Никога преди не бе чувал нищо подобно: така си бе представял рева на морето, когато се стоварва върху див северен бряг.
Хджортът плуваше все напред и Хисун мрачно го сподиряше през океан от веселие, като жадуваше вдън земя да потъне. Но след малко разбра, че не се смеят на него, а на групата акробати, които с подчертана непохватност се мъчеха да направят жива пирамида, и се поуспокои. След това зърна висок подиум и на него — самия лорд Валънтайн, който го повика усмихнат и му посочи празен стол близо до себе си. На Хисун му се доплака от облекчение.
— Ваша светлост! — избоботи Виноркис. — Посветеният Хисун!
Хисун потъна изтощено и признателно в стола си точно когато в залата се плисна огромна вълна аплодисменти за свършека на представлението. Слугата му подаде преливаща чаша с искрящо златно вино и в мига, в който я доближи до устните си, сътрапезниците приветствено вдигнаха своите. Вчера, по време на краткия и смайващ разговор с коронала, който го покани да се присъедини към свитата му в замъка Връхни, Хисун бе видял някои от тези люде отдалеч, но тогава нямаше време за запознанство. Сега те всъщност го приветстваха — него! — и се представяха. Но от това нямаше нужда — всеки познаваше героите от славната война за възстановяване на лорд Валънтайн на трона.
Огромната жена-воин до него сигурно беше Лизамон Хълтин, личният телохранител на коронала, за която се говореше, че веднъж е извадила лорд Валънтайн от търбуха на морски дракон. Странният бледолик дребен мъж с бялата коса и белега бе прочутият Слийт, учителят по жонгльорство на лорд Валънтайн от дните на неговото заточение. Мъжът с пронизващ поглед и гъсти вежди сигурно бе майсторът на стрелба с лък Тунигорн от замъка Връхни. Дребният врун с многото пипала трябва да е магьосникът Делиамбър, а луничавият младеж, най-вероятно връстник на Хисун, вероятно беше някогашното пастирче Шанамир. А ето го и великия адмирал Азенхарт — строен, достолепен хджорт… Да, те бяха прочути и Хисун, който се смяташе за имунизиран срещу всякакво страхопочитание, определено го изпитваше в тяхната компания.
Имунизиран ли? Ами да, не беше ли измъкнал безсрамно от самия лорд Валънтайн половин роял за една обиколка на Лабиринта, и още три крони, за да го заведе до квартирата му във вътрешния кръг? И то без капка благоговение. Короналите и понтифексите бяха просто мъже с повече власт и пари от обикновените хора, добрали се до трона поради късмета да са родени аристократи и някакво щастливо събитие, което да ги отведе на върха. Преди време Хисун бе отбелязал, че не се изисква особен ум, за да станеш коронал. В края на краищата, тъкмо през последните две десетилетия лорд Малибор бе излязъл на лов за морски дракони с харпун и глупаво бе позволил на един от тях да го глътне, а лорд Вориакс бе загинал не по-малко глупаво от заблудена стрела по време на лов, да не говорим за неговия брат, лорд Валънтайн, който въпреки цялата си интелигентност, е бил достатъчно безразсъден да пие и гуляе със сина на Краля на сънищата, тоест да се остави да го упоят и лишат от памет, за да го свалят от трона. Да благоговее пред тях? Но в Лабиринта смятаха за безнадежен идиот всеки седемгодишен хлапак, проявил подобно нехайство.
И все пак, Хисун бе забелязал, че непочтителността му бе поизбледняла с годините. Лесно е да не ти пука от властта когато си на десет и от петгодишен оцеляваш благодарение на собствената си съобразителност. Но той вече не беше на десет и не скитореше из улиците. И беше наясно, че не е малка работа да си коронал на Маджипур. Затова когато погледът му се спря върху широкоплещестия златокос мъж, който бе избрал от цял Маджипур именно него, Хисун, за да го включи в свитата си, усети как го побиват тръпки и най-после си призна, че изпитва не друго, а благоговение: към кралската институция, към личността на лорд Валънтайн и към таинствената верига от случайности, довели едно весело хлапе от Лабиринта в тази августейша компания.
Отпи от виното и усети топла вълна да залива душата му. Какво значение имаха тазвечершните тревоги? Той вече бе тук и бе добре дошъл. Нека Ванимун, и Хеулан, и Гиснет да се пукнат от завист! Той бе тук, сред великите, за да започне изкачването към върха. И скоро ще достигне висоти, от които Ванимуновците ще бъдат просто невидими. Но на моменти отново го обземаше смут.
Първото нещо, което тръгна накриво, бе само дребен гаф, абсурден, но простим, едва ли негова грешка изобщо. Слийт бе отбелязал очевидното безпокойство, което проявяваха хората на понтифекса колчем погледнеха към масата на коронала: явно смъртно се бояха, че той не се забавлява достатъчно. И Хисун, свежо сияещ от виното и щастлив, че най-после е тук, безразсъдно изтърси:
— Ами как да не се тревожат! Нали трябва да направят добро впечатление, за да не изхвърчат оттук, когато лорд Валънтайн стане понтифекс!
Всички на масата ахнаха и се вторачиха в него така, сякаш бе изрекъл чудовищно богохулство — всички, освен коронала, който стисна устни сякаш неочаквано е намерил жаба в супата си и се извърна.
— Нещо лошо ли казах? — попита Хисун.
— Шшшт! — изсъска Лизамон Хълтин и го смушка в ребрата.
— Но няма ли един ден лорд Валънтайн да стане понтифекс? И тогава няма ли да си създаде собствена свита?
Лизамон го смушка пак, но така, че едва не го събори от стола. Слийт го изгледа враждебно, а Шанамир рязко прошепна:
— Стига! Само влошаваш положението си!
Хисун поклати глава.
— Не разбирам — каза той смутено, с едва доловим гняв.
— После ще ти обясня — бяха думите на Шанамир.
