неговите изследвания, като в отплата обеща да не предлага новия сорт на никой друг в долината.
Предложението бе неустоимо. Аксимаан получи пакет изумително едри семена от лузавендър — огромни, блестящи, големи колкото око на скандар, и ги засади на закътано местенце, за да не стане кръстосано опрашване с обикновените екземпляри. Поникнаха бьрзо — първоначално се отличаваха от останалите само по дваж-триж по-дебелите стъбла. А след цъфтежа кичестите пурпурни съцветия станаха колкото чинийки и всяко изкара по четири въздълги шушулки с безчет гигантски семена. Аксиман Трейдж се изкушаваше есенес да засади всичко с новия сорт, за да събере идната зима изобилна реколта. Но я възпираше уговорката да предостави по-голямата част на Калиман Хейн за лабораторни изследвания в Мазадон. Оставеното от него количество бе достатъчно за засяване на може би една пета от земята. Ала този път препорьката бе да смеси дребосъците и гигантите при засаждането, за да се кръстосат. Макар за доминантни да се смятаха белезите на великаните, това трябваше да се докаже.
Аксиман Трейдж забрани на родата да разгласява за експеримента, но бе наистина невъзможно тайната да се опази. Нямаше как да се укрият плъзналите навред из плантацията лузавендри с масивни стъбла от второто поколение и така или иначе вестта за реколтата на Аксиман Трейдж се разпространи сред фермерите. Любопитните съседи меко казано се самопоканваха и смаяно зяпаха новия лузавендър. Ала бяха подозрителни.
— За две-три години ще съсипят почвата — рече някой. — Тя ще превърне нивите си в пустиня, ако не се спре.
Други предположиха, че ястията от този лузавендър ще са горчиви или безвкусни. И малцина възразиха, че Аксиман Трейдж винаги знае какво прави. Ала и те бяха доволни, че са я оставили да ги изпревари в новото начинание.
В края на зимата тя събра своята реколта: нормални семена, изпратени на пазара както обикновено, и гигантски, които бяха събрани в чували и складирани, и хибриди за посев. Оставаше да се види какво ще поникне от хибридните семена.
След късната зима и посева на ориза преди наводненията, най-високите и най-сухи части на плантацията бяха засети с лузавендър. През цялата пролет и лято Аксимаан наблюдаваше растежа на дебелите стъбла, разпукването на цветовете, удължаването и потъмняването на шушулките. От време на време отваряше някоя и се вторачваше в меките зелени семена. Ами ако нямаха аромат или беше лош? Заложила бе цялата си сезонна продукция! Е, отговорът щеше да дойде доста скоро.
В звездоден се разчу, че пристига надзорникът, който ще дойде в плантацията във вториден. Но имаше и нещо озадачаващо и смущаващо — нямаше да е Калиман Хейн, а някой си Йереуейн Нур. Това се видя странно на Аксимаан Трейж. Хейн бе твърде млад, за да се пенсионира. И беше досадно, че изчезва точно когато експериментът е към края си.
Йереуейн Нур се оказа дори по-млад от Хейн, и досадно неопитен. Веднага й заразправя каква чест е за него да се запознаят с всичките там обичайни патетични заврънкулки, но тя го прекъсна с въпроса:
— Къде е другият човек?
Никой не знаел, каза Нур. Неумело обясни, че Хейн е напуснал без предупреждение преди три месеца е оставил на колегите си огромна административна бъркотия.
— Все още се мъчим да разберем какво е станало. Очевидно е бил замесен в различни опити, но не знаем какви или с кого, и…
— Един от тях се извърши тук — каза Аксимаан Трейж студено. — Изпитание на протопластно увеличен лузавендър.
Нур изръмжа.
— Да ме опази Божествения! На още колко малки частни разработки на Хейн ще се натъкна? Протопластно увеличен лузавендър, така ли?
— Казваш го така, сякаш никога не си чувал за това.
— Чувал съм, но не знам кой знае колко по въпроса.
— Ела с мен — каза Аксимаан Трейж и го поведе покрай поизбуялото оризище, след което навлязоха в лузавендровите ниви. Гневът ускоряваше стъпките й: младокът полагаше усилия, за да не изостане. По пътя му разказа за пакета едри семена, донесени от Хейн, за засяването, за кръстосаното опрашване и поколението хибриди, което зрееше сега. След малко достигнаха първите редове с лузавендър. Внезапно тя спря ужасена, потресена.
— Господарката да ни закриля!
— Какво има?
— Виж! Виж!
За пръв път Аксимаан Трейж не бе уцелила точното време. Най-неочаквано хибридът бе започнал да изхвърля семената си две седмици преди очаквания срок. Под свирепото лятно слънце едрите шушулки се пукаха и разтваряха с грозен като трошене на кости шум, като изстрелваха огромните семена почти като куршум във всички посоки. След девет-десет метра полет те изчезваха в гъстата кал, покриваща наводнените ниви. Нямаше спасение: за един час реколтата беше загубена.
Но това далеч не беше най-лошото.
От шушулките излиташе не само семе, а и фин кафяв прашец, познат на Аксимаан Трейж повече от добре. Тя се втурна в нивата като обезумяла, без да обръща внимание на семената, жилещи люспестата й кожа. Грабна една шушулка, разтвори я и към лицето й се надигна облак прах. Да. Да! Лузавендрова ръжда! Всяка шушулка съдържаше най-малко чаена лъжичка спори. И докато шушулка след шушулка се пукаха от пладнешката жега, носещите се над полето спори оцветиха в кафяво въздуха, после ги отнесе ветрецът.
Йереуейн Нур също бе наясно какво става.
— Извикай ратаите! Да изгорят всичко! — извика той.
— Твърде късно е — отвърна Аксимаан Трейж с погребален тон. — Вече няма никаква надежда. Твърде, твърде късно. Какво може да върне спорите обратно? — Земята й беше непоправимо заразена. И за един час спорите ще плъзнат из цялата долина. — С нас е свършено, не виждаш ли?
— Но тази ръжда беше ликвидирана много отдавна! — каза Нур неловко.
Аксимаан Трейж кимна. Тя помнеше добре: огньовете, пръсканията, създаването на устойчиви на ръжда клонове, отстраняването на всяко растение с генетично предразположение да задържа смъртоносната гъбичка. Седемдесет, осемдесет, деветдесет години оттогава: колко труд, за да отърват света от тази напаст! И ето я отново в проклетите хибриди. Помисли си, че само тези растения в целия Маджипур могат да приютят лузавендровата ръжда. Нейните растения, отгледани с толкова обич, с толкова умение. Собственоръчно бе върнала ръждата на света, беше я освободила, за да зарази и реколтата на съседите.
— Хейн! — изрева тя. — Хейн, къде си? Какво ми стори?
Копнееше да умре сега, тук, преди да стане онова, което имаше да става. Но знаеше, че няма да има толкова късмет: дългият живот, който беше нейна благодат, сега се превръщаше в нейно проклятие. Пукането на шушулките кънтеше в ушите й като канонадата на напредваща армия, вилнееща в долината. Каза си, че е живяла една година повече от необходимото. Достатъчно дълго, за да види края на света.
5
Омачкан, потен и угрижен, Хисун се спускаше през познатите пасажи и шахти и скоро светът на дрипльовците от външния кръг остана далеч назад. Слизаше ниво след ниво на възхитителни чудеса, които не бе виждал от години: Двора на колоните, Залата на ветровете, Площада на маските, Двора на пирамидите, Двора на глобусите, Арената, Къщата на летописите. Тук идваха хора от замъка Връхни, Алаизор, Стойен, даже от невъзможно далечната и вероятно приказна Ни-моя и бродеха наоколо зашеметени и изумени, занемели от възхита пред изобретателността, с която бе измислено и построено това тъй странно архитектурно великолепие в земните дълбини. Но за Хисун това беше само скучният и безрадостен стар Лабиринт, лишен от чар и тайнственост, който бе просто негов дом.
Голямата пентаграма на площада пред Къщата на летописите бележеше най-ниското равнище, на което се допускаха посетители в Лабиринта. Надолу бяха зоните за държавните служители. Хисун премина под голямата излъчваща зелена светлина решетка върху стената на Къщата на летописите, където се мъдреха
