Гадателката Тизана ще дойде по-късно, ако желаете, ваша светлост. Но засега…
— Трябва да разнищя този сън.
— Разбирам. Но няма време, милорд. Да потегляме.
Тези двамата бяха прави: не биваше да закъснява. Не ставаше дума за светска визита, а за ритуал — върховният монарх щеше да въздаде почит към по-младия крал, когото бе осиновил и миропомазал за свой наследник, ето защо нямаше как да пренебрегне събитието, колкото и да е изкуфял или умопобъркан понтифексът. Сънят ще почака. Толкова е силен и наситен с предзнаменования, че заслужава да бъде надлежно разтълкуван, заслужава си да бъде обсъден и с магьосника Делиамбър, но по-късно.
Тежката магия на онова видение все още тегнеше над духа на Валънтайн, когато след десет минути влезе в Голямата зала. Ала не подобаваше на коронала на Маджипур в такъв тържествен момент да изглежда мрачен или разсеян, ето защо той си придаде възможно най-непринудено изражение и се отправи към масата на подиума.
Всъщност фалшивата усмивка и заученото дружелюбие бяха неотменна част от държанието му през цялата тази безкрайна седмица на официалната визита. От всички поселения на гигантския Маджипур най- малко му се нравеше Лабиринтът, този отблъскващ, потискащ град. Слизаше само по задължение в безрадостните му катакомби, където винаги се чувстваше като преждевременно погребан. Мразеше неговите унили спускащи се серпентини, безконечни мрачни подземни нива и затворени пространства.
А повече от всичко ненавиждаше омразния жребий, който му отреждаше да наследи титлата на понтифекс и да се откаже от радостите на живота в замъка Връхни, за да се погребе жив до края на дните си в тази кошмарна гробница.
Особено се бе ужасявал от това тържество в Голямата зала, разположена на най-дълбокото ниво. И тя самата бе отвратителна с тия нейни ръбати стени, с ярките лампи и чудноватите отражения, а и цялата тази натруфена паплач от свитата на понтифекса, нахлузила нелепите традиционни маски, цялото това празнословие и досада, но най-вече гнетящото чувство за надвисналата каменна грамада на Лабиринта… Дали онзи грозен сън просто не е загатнал за притеснението, което му предстоеше да изпита тази вечер?
И все пак за своя изненада усети, че макар да не може да се нарече удоволствие, чувството, което изпитва при вида на това сборище, е само лека неприязън.
Вероятно за това допринасяше новата украса. Навред бяха окачени лъскави флагове в цветовете на коронала — златно и зелено, — и затулваха някак зловещите очертания на огромното помещение. Сменени бяха и лампите — сегашните приличаха на меки плуващи светлини.
А и хората на понтифекса явно не се бяха скъпили, за да е пищно празненството. От легендарните изби на понтифекса бе донесено най-доброто: пидруидско с цвят на огнен дъжд, сухо от Амблеморн, бледочервено вино от Ни-моя, пурпурно отлежало от Мулдемар, датиращо от царуването на лорд Малибор. И то се знае, съответните деликатеси: охладени токабери, пушен морски дракон, калимботи по нарабалски, печен бут от билантун. А също нескончаем поток от развлечения: певци, мимове, арфисти, жонгльори. Все някой от ласкателите на понтифекса току поглеждаше крадешком към масата на лорд Валънтайн и приближените му, за да се удостовери дали са доволни гостите.
И Валънтайн неизменно го даряваше с лъчезарна усмивка и вдигаше чаша, за да уталожи тревогата на грижовните домакини.
— Ама че страхопъзльовци — подметна Стийл.
И заради тази реплика се стигна до глупавата и неуместна забележка на Хисун, че цялата работа е да се подмажат на бъдещия понтифекс. Неочакваната безтактност подейства на Валънтайн като удар с камшик. С мъка запази спокойствие, за да се усмихне любезно на самия Хорнкаст, кимна на мажордома и грейналото му лице не помръкна, докато чуваше как Шанамир раздразнено обяснява на Хисун какви ги е надробил.
Внезапно гневът на Валънтайн се уталожи. Момчето не би могло да знае, че темата е табу. Но ако се застъпи за Хисун, това ще е равносилно на признание колко дълбоко е засегнат. Затова продължи разговора, сякаш нищо не е било.
И в този миг се появиха петимата жонгльори — трима човеци, един скандар и и един хджорт, които внесоха благословено успокоение в душата му. Във въздуха бясно се разхвърчаха факли, сърпове и ками и короналът изръкопляска.
Те, разбира се, бяха просто наперени бездарници, ако се съдеше по пропуските и грешките. Ала въпреки това изпълненията на жонгльорите винаги доставяха удоволствие на Валънтайн, защото му напомняха за онези странни, благословени и далечни времена, когато и той бе обикалял от град на град с трупата, за да си изкара прехраната със същия занаят. Когато бе истински щастлив човек, все още не познал бремето на властта.
Слийт явно не одобряваше ентусиазма на своя владетел.
Нима наистина ви харесва представлението? — кисело попита той и се навъси.
— Проявяват голямо усърдие, Слийт.
— Усърдие проявяват и говедата, когато търсят паша през сухия сезон. Но все пак са говеда. А тия аматьори…
— Бъди по-милостив, Слийт.
— Нима сте забравили, че в този занаят има изисквания, милорд?
— Прав си. Но тези циркаджии просто ме подсещат за добрите стари времена — каза със смях Валънтайн.
— А, това ли било? — проточи Слийт. — Ние просто говорим за различни неща. Вие за чувства, а аз — за занаят.
— Така е.
Жонгльорите се оттеглиха и Валънтайн се облегна назад, усмихнат и разведрен. И си помисли, че за жалост е дошло време за речите.
За негова изненада и тази част от вечерта се оказа поносима. Първи взе думата гхайрогът Шинаам, чиято люспеста змийска кожа блещукаше, а раздвоеният ален език трептеше, докато поздравяваше с добре дошли коронала и антуража му.
От името на гостите благодарствено слово произнесе адютантът Ерманар. После дойде ред на стария съсухрен Дилифон, секретарят на понтифекса, да предаде личното приветствие на своя господар. Чиста измама, разбира се, защото бе публична тайна, че грохналият Тиеверас не е казал една смислена дума от близо десетилетие. Но Валънтайн благосклонно изслуша треперливите измишльотини на Дилифон и нареди на Тунигорн да отговори.
После се изказа Хорнкаст, висшият говорител — закръглен, достолепен, той бе истинският управник на Лабиринта през годините на оглупяване на понтифекс Тиеверас. Заяви, че ще говори за голямата обиколка. Валънтайн веднага наостри уши — това бе едно от малкото неща, за които бе мислил през последните години: далечното церемониално пътуване из цял Маджипур за да се покаже короналът на своите поданици и да приеме техните почести, вярност и обич.
— Някои може би смятат, че става дума за развлечение, тривиална и безсмислена екскурзия, бягство от държавническите грижи — каза Хорнкаст. — Лъжат се! Не е вярно! Защото именно личността на коронала — самият той, а не знамената, портретите — е брънката, която свързва разпръснатите отдалечени провинции чрез една обща преданост. А това чувство се възражда само ако поданиците периодично виждат кралската особа с очите си.
Валънтайн се намръщи и се извърна. В съзнанието му внезапно нахлу смущаваща картина: земите на Маджипур, където всичко ври и кипи, и един самотник, който отчаяно се бори с разрухата и разцеплението.
— Защото короналът — продължи Хорнкаст — е въплъщение и олицетворение на Маджипур. Той е светът, светът е короналът. И така, когато предприеме голямата обиколка — както вие, лорд Валънтайн, ще го сторите сега за пръв път след вашето славно завръщане, — короналът напредва не само към света, но и към себе си, предприема пътуване из собствената си душа, за да открие най-дълбоките корени на своята същност…
Дали е така? Разбира се. То се знае, словата на Хорнкаст бяха просто шаблонна реторика, обичайните ораторски брътвежи. И все пак, този път думите затрогваха и пред Валънтайн сякаш се отвори дълъг тъмен тунел с вълнуващи тайни. Онзи сън — леденият вятър над Връхни, ревящата земя, разрухата — „Короналът
