Валънтайн Понтифекс

И все пак след седмеца се появи третата група: общо около петдесет, с трима гиганти.

— Май цялата им годишна миграция е насочена на север — каза Панделум. — Обясни, че има към дванайсет драконови популации, обикалящи света на големи интервали. Никой не знаеше точно колко им отнема тази околосветска обиколка, но се предполагаше, че трае десетилетия. Всяка от популациите след пристигането се разделяше на по-малки стада, но всички се движеха по един и същи път — явно цялата популация се бе насочила към новия северен път.

Валънтайн дръпна настрана вруна и го попита дали проумява маневрите на драконите. Множеството пипала на дребосъка се свиха заплетено в жест, който Валънтайн отдавна се беше научил да тълкува като признак на тревога.

— Усещам силата им, тя наистина е твърде голяма — бяха единствените му думи. Помълча и добави: — Знаеш, че не са глупави животни.

— Ясно ми е, че като са толкова огромни би трябвало да имат и голям мозък.

— Точно така е. Долавям в присъствието им голяма решителност и дисциплина. Но не мога да кажа какъв курс са поели днес, милорд.

валънтайн се опита да омаловажи опасността.

— Изпей ми баладата за лорд Малибор — помоли една вечер Карабела, докато седяха на трапезата. Тя го погледна особено, но той се усмихна и настоя.

Лорд Малибор бе фин и смел
и любеше морето с жар.
Той слезе от Върха със цел
да смаже този дракон-цар.

Лорд Малибор за своя лов
приготви чуден кораб нов;
с платна от злато, с мачти здрави —
от слонова ги кост направи.

Валънтай си спомни думите и заприглася.

Лорд Малибор зад щурвала стоеше напет
и по вълните вмиг зацепи,
за да намери царя-дракон,
надменен змей с очи свирепи.

Лорд Малибор с глас загърмя
и змея призова на бой.
„Ще те намеря, цар Ламя,
и ще те смажа!“ — викна той.

Тунигорн се размърда неспокойно и разклати чашата си.

— Според мен тази песен не е на добро, милорд — измърмори той.

— От нищо се не бой — каза Валънтайн. — Пей с нас!

„Чух, лорде!“ — змеят огласи
морето и го прекоси.
Две мили беше той висок,
дванайсет дълъг, три широк.

Лорд Малибор излезе пръв
и за борба извади меч.
Потече черна, гъста кръв,
защото беше страшна сеч.

Но драконите са лукави
и рядко някой е сразен.
Лорд Малибор, и с мишци здрави,
накрая беше победен.

И вещ ловец, това прочел,
ще трябва бдителен да стане!
Че може той, макар и смел,
сам някой дракон да нахрани.

— Какво има, Панделум? — попита Валънтайн, когато и последният грубиянски куплет заглъхна.

— Дракони, милорд, приближават от юг.

— Много ли са?

— Премного са, милорд.

— Виждаш ли? — избухна Тунигорн. — Повикахме ги с тази глупава песен!

— Тогава ще им попеем за из път — отвърна Валънтайн, — като я повторим. — И подзе пак.

Лорд Малибор бе фин и смел
и любеше морето с жар…

Новото стадо беше от неколкостотин дракона — огромно сборище, надхвърлящо всички представи, с девет колоса по средата. Валънтайн външно запази спокойствие, но усети почти осезаемо излъчващата се от животните заплаха. Но те също отминаха и нито едно не се доближи по-близо от три километра, като бързо изчезнаха на север със странна, мощна целеустременост.

В дълбините на нощта, когато Валънтайн спеше както винаги със съзнание, открито за напътствия, които само сънищата могат да донесат, странно видение се яви пред духа му. Сред обширна равнина, осеяна с ръбести камъни и чудновати сипаничави, сковани, безлистни растения, се движеше с лека плаваща походка към далечно море огромно множество хора. Изведнъж той се озова сред тях, облечен със същата разлюляна бяла роба от ефирен плат, който се диплеше на талази от само себе си, без никакъв ветрец. Не познаваше никого и все пак не се чувстваше като сред чужди: тясно бе свързан с тези хора, някакви спътници в някакво мъчително преселение, траещо месеци, може би години. И сега преселението бе стигнало своя