ви изоставям, но не искам и да умра. А смятам, че това ни чака, ако останем тук.
— Знаел си за драконовите зъби в градината?
— Видях, когато ги слагаха, господарю. Говорих с разузнавачите.
— О! Кога?
— В полунощ. Двама лиймани и един хджорт. Казаха, че четиристотин хиляди души са поели по този път от изток.
— Толкова народ ще прегази земите ми?
— Така мисля, господарю.
— И ще оставят подире си пустош, нали? Като нашествие от скакалци. Представям си как ще очистят де що има храна, ще оплячкосат покъщнината и ще убият всеки, който им се изпречи на пътя. Не от злоба, предполагам, а просто поради всеобщата истерия. И ти ли си го представяш така, Симуст?
— Да, господарю.
— И кога ще бъдат тук?
— След два, може би три дни, така ми казаха.
— Тогава двамата с Ксама трябва да си отидете още тази сутрин, нали? А и останалите. За да поемете към Фолкинкип, предполагам. Сигурно ще успеете да стигнете там преди да довтаса тълпата и ще сте спасени.
— А вие, господарю?
— Не.
— Умолявам ви…
— Не, Симуст.
— със сигурност ще загинете!
— Вече съм загинал, Симуст. Защо да бягам във Фолкинкип? Какво ще правя там? Вече съм загинал, Симуст, не забелязваш ли? Аз съм собственият си призрак.
— Господарю… Господарю…
— Няма време за губене — каза Етоуан Елака. — Трябвало е да вземеш жена си и да избягяте още в полунощ, когато си ги видял как нареждат зъбите. Върви, върви! Веднага!
Обърна се и заслиза по склона, като на минаване през градината остави на мястото му драконовия зъб.
След час-два семейството гхайроги дойде да го моли да тръгне с тях — Етуан Елака никога не бе виждал гхайроги да са толкова близо до плач, макар да са лишени по природа от слъзни канали, — но не склони, и те потеглиха сами. Събра другите си верни слуги и ги освободи, като им даде всичките си пари и повечето провизии.
Тази вечер за пръв път в живота си сготви сам. Доста сносно за един новак. Отвори последната бутилка огнено вино и изпи повече от обикновено. Твърде странни и неприемливи неща ставаха със света, но виното му помогна да ги понася по-лесно. Колко хилядолетия мир бе имало тук! Какъв приятен, колко уреден свят беше това! Понтифекс и коронал, коронал и понтифекс — ясен трафик между Замъка и Лабиринта, управление винаги със съгласие на мнозинството за общото благо. Разбира се, някои се възползваха повече от други, но никой не гладуваше, нне не мизерстваше. И сега този свят се рушеше. От небесата се сипеха отровни дъждове, градините изсъхваха, реколтата бе унищожена, започваше глад, изникваха нови религии, грабителски тълпи пъплеха към морето. Знае ли короналът? Или Господарката от Острова? Краля на сънищата? Предприема ли се нещо? Какво може да се предприеме? Ще напълнят ли приятните сънища на Господарката празните стомаси? Ще върнат ли заплашителните сънища на Краля тълпите обратно? Ще излезе ли понтифексът, ако наистина има понтифекс, от Лабиринта, за да отправи възвишени прокламации? Ще хукне ли короналът из провинциите, за да въдворява спокойствие? Не. Не. Не. Иде краят. Етоуан Елака съжали, че това става сега, а не е изчакало двадесет или може би тридесет години, за да умре той спокойно в градината, и то в градина, която все още цъфти.
Остана буден през нощта и всичко беше спокойно.
В зори му се счу трополенето на прииждащата от изток тълпа. Обиколи къщата, отключи всички врати, за да рушата колкото се може по-малко докато тършуват за храна и вино. Обичаше тази хубава къща и се надяваше тя да не пострада.
после излезе в опустошената градина. Доста от растенията всъщност бяха преживели убийствения дъжд — много повече, отколкото бе смятл, защото през всичките тези мрачни месеци бе виждал само щетите. В действителност устовите растения все още процъфтяваха, както и нощните дървета и някои андродрагми, дуики, сихонски лози, дори крехките мехурести дървета. Разхожда се сред тях с часове. Помисли си дали да не даде на някое от устовите, но това би било една грозна смърт, бавна и кървава, и лишена от финес, а той държеше на финеса, дори да нямаше свидетели, които да кажат, че си е отишъл елегантно от този свят. Вместо това отиде при сихорнските лози, окичени с все още жълти, неузрели плодове. Зрели, сихорнишите бяха най-изтънчен деликатес, а преди това преливаха от убийствени алкалоиди. Етоуан Елака дълго стоя до лозата. Не изпитваше страх, просто все още не беше съвсем готов. И в този момент чу гласове, този път наистина — това бяха грубите гласове на градското простолюдие. Сега вече беше готов. ЗНаеше, че би било по-изискано да ги покани в имението и да им предложи най-хубавите си вина и ястия. Но сам едва ли би им оказал кой знае какво гостоприемство, а освен това никога не бе харесвал истински гражданите, особено когато пристигаха като неканени гости. За последен път се огледа, видя дуиките, болната халатинга, която някак бе живнала, и просълзен, макар да не бе твърде подобаващо, повери душата си на Господарката. Поднесе към устните си жълтия плод и отхапа от сихорниша.
8
Въпреки че легна с намерението да си отдъхне минута-две преди да сготви вечерята, Елсином тутакси потъна в дълбок сън, който я пренесе в облачно царство с жълти сенки и гумени розови хълмове. Въпреки че не беше очаквала да получи послание по време на една случайна дрямка преди вечеря, по лекия натиск върху дверите на душата си разбра, че това е знак за присъствието на Господарката.
Напоследък Елсином бе уморена постоянно. Откакто вестта за кризата в западен Зимроел бе достигнала в Лабиринта, тя се претрепваше от работа както никога досега. Сега заведението бе пълно по цял ден с изнервени чиновници от понтификата, които си разменяха последните новини на чаша прекрасно дюлорнско или мулдемарско — когато се тревожеха прекомерно, винаги искаха само най-доброто. И така, Елсином сновеше напред-назад, а запасите й от вино се изчерпваха и се налагаше да се снабдява допълнително от търговците. В началото товабе донякъде вълнуващо: чувстваше се почти-що участник в критичните за историята събития. А сега бе вече просто изтощително.
Последната й мисъл преди да заспи беше за Хисун — принц Хисун, както все още не бе свикнала да го въдприема. Не бе чувала нищо за него от месеци след онова смайващо писмо, в което я уведомяваше, че са го викнали в най-високия кръг на Замъка. После бе започнал да й се струва също толкова нереален, колкото един издокаран чужденец, който прекарва дните си сред властелините на света. Изведнъж зърна Хисун как седи на голяма, полирана като огледало маса сред по-възрастни мъже, чиито лица не виждаше ясно, но долавяше излъчващото се величие и авторитет. Тази сцена изчезна, появиха сежълтите сенки и розовите хълмове и в съзнанието на Елсином влезе Господарката.
Това послание бе най-кратко. Елсином беше на Острова — разбра го по белите скали и стръмно издигащите се тераси, макар никога да не бе ходила там, никога да не беше напускала Лабиринта — е като насън се носеше през безупречна и въздушна градина, която неусетно помръкна и буреняса. До нея беше Господарката — чернокоса жена в бели, но плачевни, износени одежди, — но това не беше онаси блага утешителка от по-раншните послания на Елсином. Сега беше се прегърбила от грижи, с хлътнали и сведени очи, с несигурни движения. „Дай ми твоята сила“, тихо промълви Господарката. И Елсином си помисли, че нещо не е наред, защото тя идва за да предложи, а не за да иска сила. Но не се поколеба. Жизнена и висока, обвита с блещукащ ореол, Елсином привлече към себе си и силно прегърна Господарката, която отрони дълбока въздишка и сякаш се поотърси от мъката си. После се разделиха и Господарката, сега сияеща като Елсином, й изпрати въздушна целувка, и изчезна.
И това бе всичко. Изведнъж стресната, Елсином се събуди и видя познатите ужасни стени на дома си в Гуаделум Корт. Несъмнено все още носеше отблясъка на посланието в душата си, но това само я беше
