И сега, по време на схватката с двамината си съперници, също въоръжени с тояги, той приложи наученото от своя учител Тани, който беше го напътствал така:
Времето винаги трябва да бъде твой слуга и никога — господар. Ако не ти достига, раздели всеки миг на по-кратки мигове — и винаги ще успяваш.
И Хисун бе разбрал, че наистина нищо не е едновременно.
По време на завършилата с бляскава победа за него малка битка Хисун се придвижваше с наистина неуловима бързина, научен от Тани да гледа на всяка секунда като на сбор от съставящите я десети. Вкопчваше се във всяка от тези десети, досущ както прекосяващият пустинята странник би прекарал всяка от десетте нощи в различни пещери.
След като прие поздравленията на смаяните си съперници, той си позволи да се отпусне. Знаеше, че този път бе демонстрирал смайващо майсторство. Никога досега не бе успявал да покаже такава бляскава техника. Случайност, късмет? Или ново равнище? Спомни си как Валънтайн разказваше, че се е научил да жонглира случайно, за да припечелва за насъщния. И че жонглирането му е дало ключа към същинската концентрация на духа. Короналът дори бе изказал предположението, че без наложената му от жонглирането дисциплина на духа едва ли би успял да си възвърне трона. Хисун бе наясно, че ако се заеме с жонгльорство, това щеше да бъде възприето като набиващо се на очи ласкателство и подражание, ето защо се ориентира към бойните изкуства. И след тази схватка отново се убеждаваше, че е на прав път. Питаше се дали ще успее отново да постигне същото.
— Е, ще повторим ли? Пак двама на един — каза Хисун.
— Не се ли уморяваш понякога?
— Да, разбира се. Но умората не ми пречи.
Отново зае отбранителна поза. И си помисли, че след четвърт час е на плуване, после трябва да върви в Пинитор Корт по работа, после…
— Хайде, нападайте — подкани противниците си.
— Няма смисъл — каза Алзимир. — Ставаш прекалено добър за нас.
— Да започваме! — възкликна Хисун.
Но схватката така и не започна, защото в този момент в залата се появи един от служителите в залата и съобщи, че регент Елидат спешно привиква принц Хисун в големия кабинет.
Когато най-после остави зад гърба си сложните кривулици на дворовете и улиците и стигна до отредената на членовете на правителството част на Замъка, където се намираха кабинетите на управляващите, служителите побързаха да го отведат в просторния кабинет на коронала, зает по време на продължителното отсъствие на лорд Валънтайн от висшия съветник Елидат.
Намери регента да крачи като разярен звяр пред релефната карта до масивното бюро. Вътре беше и Стазилейн, седнал на заседателната маса. Изглеждаше мрачен и само едва забележимо кимна. След малко дойде и Дивис, издокаран и натруфен като за височайша церемония.
Хисун се разтревожи. Какво ли е накарало Елидат да свика подобно съвещание така внезапно? И защо от множеството принцове присъстват само тези? Положително Елидат, Стазилейн и Дивис бяха първите кандидати да заместят лорд Валънтайн на трона — тези тримата бяха най-вътрешните от вътрешния кръг. Явно се е случило нещо извънредно. Може би най-после е починал старият понтифекс. А може би короналът…
„Дано е Тиеверас“, каза си Хисун. „О, моля се да е Тиверас!“
— Е, добре, всички са тук — каза Елидат. — Да започваме.
— Какво има, Елидат — попита с кисела усмивка Дивис. — Да не би някой да е зърнал полетяла на север двуглава муфта?
— Ако имаш предвид лошите предзнаменования, отговорът е — да, има такива — мрачно каза Елидат.
— Какво се е случило? — попита Стазилейн.
Елидат потупа по купчината книжа на бюрото.
— Две важни събития. Първо, от западен Зимроел дойдоха нови доклади и положението е доста по- сериозно, отколкото мислехме. Реколтата продължава да се съсипва от тайнствени болести, има огромен недостиг на основни храни и е започнала миграция на стотици хиляди, може би милиони към брега. С огромни усилия местните власти спешно реквизират продоволствие от все още незаразените области — засега такива са районите около Тил-омон и Нарабал, Ни-моя и Кинтор, но при тези огромни разстояния и изненадващ развой на събитията нсе още е направено твърде малко. Освен това са започнали да се ширят някакви нови религиозни култове — нещо свързано с боготворенето на морските дракони…
— Какво? — смаяно възкликна Стазилейн.
— Знам, че звучи налудничаво. — Но според доклада в Зимроел се разпространяват някакви идиотски слухове, че драконите били богове и че светът щял да свърши…
— Този култ не е нов — тихо каза Хисун.
И тримата се извърнаха към него.
— Ти знаеш нещо по въпроса? — попита Дивис.
— Да, малко. От Лабиринта, където за това се говореше винаги скришом, с недомлъвки, и то от простолюдието зад гърба на благородниците. Не мога да каже, че се вземаше твърде насериозно. Спомням си, че много отдавна споменах нещичко пред майка си, която ме предупреди да стоя далеч от тази опасна глупост. Май култът е на лийманите и всичко е започнало преди много време, разпространявало се е подмолно след низшите слоеве, за да изплува поради кризата.
— И каква е същината на култа? — попита Стазилейн.
— Горе-долу онова, за което спомена Елидат: драконите щели да излязат на брега, за да поемат управлението и да сложат край на мизерията и страданията.
— Каква мизерия и страдания? — възкликна Дивис. — Не знам по света да има нещо подобно, освен ако нямаш предвид мърморенето и вайканията на променящите се, а те…
— Според теб всички живеят като нас в Замъка? — попита Хисун.
— Според мен никой не тъне в нужда, всички сме осигурени и процъфтяващи…
— Така е, Дивис. И все пак едни живеят в замъци, а други метат конските фашкии по друмищата. Едни притежават огромни имения, а други…
— Имай милост, не ми чети лекции за социалните неправди.
— Прощавай тогава, че те отекчих — сряза го Хисун. — Реших, че искате да разберете защо някои хора чакат водните крале да го освободят от лишенията и мъките.
— Водните крале?! — възкликна Елидат.
— Така вярващите наричат морските дракони.
— Чудесно — каза Стазилейн. В Зимроел върлува глад и сред низшите слоеве се шири някакъв култ, който всява тревога. Това ли имаше предвид, когато спомена за двете важни събития?
Елидат поклати глава.
— Това са двете страни на едно и също нещо. Другата важна новина, която научих от Тунигорн, засяга лорд Валънтайн. По време на визитата си на Острова короналът е имал някакво откровение, след което е изпаднал в твърде странно настроение на приповдигнатост, окачествено от разтревожения Тунигорн като пълна непредсказуемост.
— А знаеш ли нещо за самото откровение? — попита Стазилейн.
— По време на транса му било подсказано, че земеделските недоразумения в Зимроел се дължали на неодобрението на Божествения.
— Та кой би могъл да мисли друго? — възкликна Стазилейн. — Но какво общо има това с…
— Според Тунигорн Валънтайн смята за свръхестествен произхода на болестите и глада, които, както вече разбрахме, са доста по-сериозни отколкото си мислехме…
Дивис поклати глава и подигравателно се изсмя.
— …и според него те са наказание, наложено ни от Божествения заради лошото ни отношение преди векове към метаморфите.
— Но в това няма нищо ново — каза Стазилейн. — Той си говори така от години.
— Явно има, защото според Тунигорн след това откровение короналът непрекъснато се усамотява и се среща единствено с Господарката и Карабела, по-рядко с Делиамбър и съногадателката Тизана. Избягва да
