Милилейн никога нямаше да забрави деня, в който бе провъзгласен първият от новите коронали, защото тогава си купи за пет крони наденичка на скара.
Отиваше на следобедната среща със съпруга си Кристофон пред магазина му до моста Кинтор. Третият месец от Недостига бе в началото си. Така го наричаха всички в Кинтор — недостиг, но Милилейн в себе си го беше кръстила по-реалистично: гладът. Още никой не умираше от глад, но нещата не бяха розови и с всеки ден положението се влошаваше. Завчера вечерта двамата с Кристофон бяха яли само някаква каша от сушени калимботи и корени от гумба. Днес щяха да вечерят с пудинг от стаджа. А утре — кой знае! Кристофон възнамеряваше да ходи на лов в парка Престимион за някакви дребни животинки: минтуни, дроли. Филе от минтун? Пушени гърди от дрол? Май следващото ще е задушено от гущери. С гарнитура от варена шума от зелево дърво.
Тя стигна до завоя на булевард Осиър към моста. И на минаване покрай проктората усети несъмнения и непреодолим аромат на печени наденички.
Помисли си, че халюцинира. Или може би сънува.
Навремето тук имаше поне дузина продавачи на наденички, но от седмици не се беше мяркал нито един. Тези дни трудно се намираше месо: говореше се, че добитъкът в западните животновъдни райони гладува поради липса на фураж, а бяха секнали и доставките на животни от Сувраел, заради стадата морски дракони, препречващи пътя на корабите.
Но мирисът на печени наденички бе твърде правдоподобен. Това не беше сън. До опърпаната стара количка със скара и шишове с цвърчащи наденички стоеше дребен прегърбен лийман, сякаш всичко на света си беше така, както е било винаги. И няма никакъв Недостиг. И бакалиите не са преминали на тричасов работен ден, защото толкова време стигаше за да се разпродае стоката.
Милилейн хукна.
Хукнаха и други. Стичаха се отвред при продавача на наденички, сякаш раздаваше монети от по десет рояла. А всъщност онова, което предлагаше, бе далеч по-ценно от някакво си лъскаво сребро.
Тичаше като никога. Към лиймана с количката търчаха поне сто човека и едва ли наденичките щяха да стигнат за всички желаещи. Ала Милилейн смяташе да ги изпревари — видяла бе първа продавача, тичаше най-бързо. Настигна я някаква дългокрака хджортка, встрани профуча сумтящ и нелепо костюмиран хджорт. И Милилейн се запита дали някой някога си е представял, че ще тича за да си купи наденички от уличен продавач?
Недостигът — гладът — бе започнал някъде на запад, в областта на долината, като отначало Милилейн го възприе като нещо маловажно, почти недействително, защото събитията се развиваха в места толкова далечни, че самите те й изглеждаха недействителни. Тя никога не бе ходила по на запад от Тагобар. Тогава изпита само някакво абстрактно съчувствие към гладуващите в Мазадон, Дюлорн и Фолкинкип, но трудно си представяше, че това става наистина — в края на краищата, никой никога не бе гладувал в Маджипур, — и когато плъзнаха слухове за някаква нова криза на запад, нещо от сорта на размирици, масово преселване или епидемия, всичко това й се стори отдалечено не само в пространството, но и във времето. Събитие, което става не сега, а вписано в учебниците по история като прецедент от времето на лорд Стиамот, отперди хилядолетия.
Но Милилейн откри, че има дни, в които по магазините няма достатъчно нийк, хингаморти и глейн. Продавачите твърдяха, че това се дължи на съсипаната реколта на запад. Вече нямаше почти никакви доставки от долината, а беше бавно и скъпо продуктите да се карат по море. После неочаквано въведоха купони за такива основни неща като риката и стаджата, нищо че в Кинтор нямаше проблеми с отглеждането им. Обяснението беше, че излишъците се изпращат за засегнатите провинции, или както гласеше имперската заповед, всички сме длъжни да правим жертви в името на общото благо и така нататък, и така нататък. После се разбра, че някои от болестите по растенията са се разпространили и край Кинтор та чак до Ни-моя. Дажбите от туйол, рика и стаджа бяха намалени двойно, лузавендърът изчезна напълно от магазините, месото стана лукс. Говореше се за доставки от Алханроел и Сувраел, където все още нямало проблеми. Но милилейн знаеше, че това са само приказки. Всички кораби на света не биха достигнали за да зареждат продукти от другите континенти в достатъчни количества за да се промени нещо, но дори така цената щеше да е възсолена.
— Ще се гладува — заяви та на Кристофон.
Така Недостигът най-после стигна и до Кинтор.
недостигът. Гладът.
Кристофон, вечният оптимист, не смяташе, че ще се стигне дотам. И заяви, че нещата все някак ще се оправят. някак. А тук стотина човека търчаха към продавача на наденички.
Хджортката направи опит да изпревари и беше просната на земята с един удар на рамото. Досега Милилейн не бе удряла никога. Усети как я обзема смут и я стяга гърлото. Повалената пищеше някакви ругатни, но Милилейн с бумтящо сърце и парещи очи не се спря. Изблъска още някого и си запроправя с лакте път сред растящата опашка. Далеч отпред лийманът продаваше наденичките със странното си лийманско безразличие, явно без да му пука от боричкащата се пред количката тарапана.
Милилейн напрегнато наблюдаваше движението на стоящите пред нея седем-осем души и се питаше дали наденичките няма да свършат. Скарата и наденичките често се изплъзваха от погледа и нищо не беше ясно. Чувстваше се като малка лакомница, която тръпне по време на празненството дали сладкишите ще стигнат и за нея. И реши, че е превъртяла — бива ли да придава такова значение на една нищо и никаква наденичка? Чудесно знаеше отговора. От три дни не беше вкусвала месо, ако не се броят съмнителните пет парченца сушено дракнско, намерени в звездоден при тършуването из шкафовете. Как ухаеха само цвърчащите наденички… Внезапно тази покупка се превърна в най-важното, може би единственото нещо на света.
най-после редът й дойде.
— Две — каза тя.
— По една на клиент.
— Тогава една!
Лийманът кимна. В пронизващите му блестящи очи се четеше почти пълно безразличие.
— Пет крони — каза той.
Милилейн зяпна. Половината й надница. Преди Недостига наденичките струваха петдесет пъти по- евтино. Но в края на краищата това беше преди Недостига.
— Шегувате се — заяви тя. — Бива ли така да надувате цената. Дори в тези времена.
Някой зад нея изписка:
— Плащайте или си вървете, госпожо.
Лийманът невъзмутимо каза:
— Пет крони днес. Следващата седмица — осем. По-следващата — роял. След още седмица — пет рояла. Идния месец — никакви наденички на никаква цена. Ще желаете ли? Да или не?
— Да — измърмори Милилейн. Ръцете й трепереха, когато подаде петте крони. За още една се сдоби с халба изветряла и застояла бира. Почувства се съвсем изцедена и зашеметена и се дръпна от редицата.
Пет крони! Не толкова отдавна би платила пълно меню в добър ресторант. Но сега повечето заведения бяха затворени, а за действащите се чакаше ред за маса по списък с дни и седмици. И само Божественият знаеше какви са цените там. Но това беше абсурд. Печена наденичка за пет крони! Какво ще каже на Кристофон? И реши: истината. Не е устояла на този луд импулс. На апетитната миризма.
Ами ако лийманът беше поискал осем крони? Ами роял? Или пет? Нямаше отговор. Но подозираше, че обзета от фикс-идеята би платила всяка цена.
Захапа наденичката така, сякаш се боеше някой да не я грабне от ръката й. Беше учудващо вкусна — сочна, с подправки. Попита се от какво ли месо е направена, но реши да не мисли за това. Може би Кристофон не е единственият, който се е сетил да лови дребни животинки в парка.
Отпи глътка бира и понечи пак да отхапе.
— Милилейн!
Тя се огледа изненадана.
— Кристофон!
— Надявах се да те намеря тук. затворих магазина и дойдох да видя каква е тази тълпа.
