— Като на магия се появи продавач на наденички.
— А, да, виждам — проточи той, втренчен в полуизядената наденичка в ръката й.
— Съжалявам, Крис. Искаш ли да си гризнеш?
— Само мъничко — каза той. — Предполагам, че не трябва да се редя.
— Според мен съвсем скоро няма да има за какво да се редиш. — Подаде му наденичката, като направи неимоверно усилие да скрие неохотата си. Изпита огромно облекчение, но и голям срам, когато той й подаде остатъка.
— Хубаво беше, в името на Господарката!
— Би трябвало. Струва ми пет крони.
— Пет!…
— Не устоях, Крис. Като надуших аромата, се превърнах в див звяр. Бутах се, блъсках се, за да се вредя. Готова бях да дам всичко за една наденичка. О, толкова съжалявам, Крис!
— Не се извинявай. За какво друго могат да се харчат пари? А и нещата скоро ще се променят. Чу ли вече новината?
— Каква новина?
— За новия коронал. Ще пристигне тук всеки момент.
Объркана, тя попита:
— Значи лорд Валънтайн е станал понтифекс?
Кристофон поклати глава.
— Валънтайн вече няма значение. Разправят, че бил изчезнал вече — май го били отвлекли метаморфите, или нещо такова. Както и да е, преди малко огласиха, че сега коронал ни е Семпетурн.
— Семпетурн? Проповедникът?
— Да, той. Снощи бил пристигнал в Кинтор. Получил е подкрепата на кмета, а пък херцогът бил избягал в Ни-моя.
— Това е невъзможно, Крис! Човек не може ей така да се обяви за коронал! Трябва да бъде избран, миропомазан, да произхожда от Връхни…
— Така си мислехме. Но сега времената са други. Семпетурн е истински човек от народа. Точно от такъв се нуждаем сега, защото той знае как да спечели отново благоволението на Божествения.
Тя го гледаше невярващо, забравила за наденичката, която стискаше в ръка.
— Но това не бива да става. Лудост е. Нашият миропомазан коронал е лорд Валънтайн и…
— Семпетурн казва, че той е измамник, че цялата история с подмяната на тялото му е измислица и сега теглим заради неговите грехове. И единственото спасение е да свалим фалшивия коронал и да издигнем на трона някой, който ще ни върне в правия път.
— И Семпетурн твърди, че той е този някой, на когото трябва да се кланями…
— Ето го, идва! — възкликна Кристофон.
Лицето му пламна, гледаше странно. Милилейн за първи път виждаше съпруга си в подобно състояние. Сякаш треска го тресеше. А и тя беше втрещена, объркана, замаяна. Нов коронал? Този дребен червендалест демагог да седи на Конфалюмовия трон? Невероятно. Все едно да кажеш, че червеното е зелено или че водата от днес ще тече от ниското към високото.
Неочаквано гръмна музика. През моста наперено замарширува някаква сбирщина, костюмирана в зелено и златно, и се спусна по булеварда. Сетне се появи кметът с градските големци. И накрая се зададе панаирджийски накичената носилка, в която седеше червендалестият дребосък с буйна черна коса и самодоволно ухилен приемаше овациите на следващата го навалица.
— Семпетурн! — ревеше тълпата. — Семпетурн! Да живее!
„Това е сън, помисли си Милилейн. — Някакво ужасно послание, което не разбирам.“
— Семпетурн! Лорд Семпетурн!
Вече всичко живо крещеше това. Обземаше ги някакво безумие. Милилейн вцепенено хапна последното парче наденичка, без да усети вкуса й. Светът сякаш пропадаше под нозете й. Кристофон продължаваше да вика с прегракващ глас името на евентуалния нов коронал, от чиято носилка сега ги деляха само двайсетина крачки. В този момент дребосъкът се извърна и погледна право в очите Милилейн. И тя с изумление и растящ ужас се чу да крещи заедно с останалите: „Семпетурн! Да живее лорд Семпетурн!“
2
— Та къде отива той? — изумено попита Елидат.
— В Илиривойн — повтори Тунигорн. — Пое преди три дни.
Елидат поклати глава.
— Чувам думите, но не разбирам смисъла им. Умът ми просто отказва да го възприеме.
— И аз съм така, в името на Господарката! Но това е чиста истина. Ще ходи при Данипиур да моли за прошка заради греховете към нейния народ или нещо подобно.
Корабът на Елидат бе акостирал в Пилиплок само преди час и регентът веднага бе отишъл в кметството с надеждата да свари коронала или в най-лошия случай да научи, че Валънтайн е потеглил за Ни-моя преди броени часове. Но там не откри никого от кралската свита, освен Тунигорн, който навъсено преглеждаше някакви писма в един малък прашен кабинет. А разказът за височайшите приумици на коронала направо довърши Елидат.
Налегнаха го умора и отчаяние, които затиснаха духа му като чудовищни скали, и Елидат усети, че отстъпва пред тази смазваща тежест.
— Гоня го през половин свят, за да предотвратя нещо подобно. Знаеш ли как съм пътувал, Тунигорн. Първо денонощно с флотери до брега, после през море, гъмжащо с изнервени дракони, като на три пъти мислех, че ще ни потопят. И всичко това само за да стигна до Пилиплок полумъртъв от умора и да разбера, че той се е впуснал в това нелепо и гибелно приключение. Ах, защо не тръгнах по-рано…
— Нямаше да го разубедиш, Елидат. Щом не успяха Слийт, Делиамбър и Карабела…
— Даже Карабела?
— Даже тя — отвърна Тунигорн.
— Въпреки това, Валънтайн щеше да ме послуша. Поне в това съм сигурен — каза Елидат след кратко мълчание.
— Мамиш се, стари приятелю — тъжно каза Тунигорн.
— Защо тогава ме повика за нещо, което смяташ за невъзможно?
— Още нямах представа какво е намислил Валънтайн. Знаех само, че е в особено състояние и замисля някакви безразсъдства. Смятах, че твоето присъствие ще му подейства благотворно. Той ни осведоми какви ще ги забърка, когато ти вече отдавна беше тръгнал. Съжалявам, че те накарах да биеш толкова път напразно.
— Въпреки това ще отида при него.
— Боя се, че няма смисъл.
Елидат сви рамене.
— Щом вече съм тук — мога ли да се откажа? Сигурно има начин да го вразумя. Ти спомена, че потегляш при него утре.
— Към обяд. Веднага щом приключа с тези хартийки.
— Вземай ги и да тръгваме още тази вечер! — нетърпеливо каза Елидат.
— Не е много умно. Сам ми каза, че си съсипан, и ти личи. Почини си, хапни, наспи се, изсънувай няколко хубави сънища и утре…
— Не! — извика Елидат. — Тръгваме тази вечер, Тунигорн! Всеки загубен тук час го доближава до метаморфите. Не виждаш ли рисковете? — попита той и се втренчи студено в Тунигорн. — Ако трябва, ще тръгна без теб.
— Няма да позволя.
Елидат вдигна вежди.
— От теб ли трябва да чакам позволение?
— Знаеш какво имам предвид. Не мога да те оставя да тръгнеш сам.
— Тогава ела с мен.
