— Това смущава ли те?
— Не, и ти го знаеш — отговори спокойно Елидат.
— Да. Знам — каза Валънтайн и побърза да се извърне, за да скрие блесналата в очите влага.
Вятърът, който носеше пясък, със зловещ вой връхлетя върху горичката точно на изток и като с невидими ножове и разряза на парцали широките листа на дърветата с тънки стъбла. Валънтайн усети как рой песъчинки го жилна по лицето, извърна се и се закри с наметката си. Другите сториха същото. На брега на реката край флотерите кипеше трескава дейност.
— Имам за теб твърде странна новина, Валънтайн — каза Тунигорн.
— А именно?
— Надзорникът, който пътуваше с нас от Алайзор…
— Уай-Юлисаан? Случило ли му се е нещо?
— Шпионин е на променящите се, милорд.
— Какво? — възкликна Валънтайн.
— Делиамбър го издебнал през нощта как беседва мислено с някого. И когато твоят скандар и амазонката го спипали, Уай-Юлисаан започнал да променя формата си като демон в клопка.
— Невероятно! — изфуча Валънтайн. — През всичките тези седмици да влачим с нас шпионин и да го посвещаваме в какво ли не! Как са постъпили с него?
— Канеха се тази вечер да ти го доведат за разпит — каза Тунигорн. — Но заради бурята Делиамбър реши, че е по-разумно да изчакат.
— Милорд! — извика от брега Слийт. — Готови сме да прекосим реката!
— Има и други новини — каза Тунигорн.
— Да тръгваме. Ще ми ги кажеш пътьом.
Забързаха към флотерите, подгонени от безмилостния вятър, под чийто напор се превиваха дърветата. Карабела се спъна и насмалко не падна, но Валънтайн я хвана и здраво я обви с ръка. Толкова беше крехка и слаба, че всеки порив можеше да я отнесе.
— На тръгване от Пилиплок разбрах, че в Кинтор някой си Семпетурн, пътуващ проповедник, се самопровъзгласил за коронал и някои хора го акламирали.
— Нима? — попита едва чуто Валънтайн, за когото новината явно бе дошла като гръм от ясно небе.
— Това не е всичко. В Дюлорн се появил някакъв гхайрог на име Ристимаар, имало лъжекоронал и в Ни-моя, а може би във Велатис или Нарабал.
— Става така, както си мислех — с гробовен тон каза Валънтайн. — Божественият наистина се е обърнал срещу нас. Общността е разклатена. Самото небе се е разкъсало и ще се стовари върху ни.
— Качвайте се, милорд! — извика Слийт.
— Твърде късно — измърмори Валънтайн. — За нас вече няма да има прошка.
Докато се настаняваха във флотерите, бурята връхлетя с целия си бяс. Първо за миг настана странна тишина, сякаш самият въздух се беше подплашил и бе отстъпил мястото си на вакуум, в който не вирее никакъв звук. Сетне се чу глухо гъргорене и връхлетя с вой и ръмжене бурята.
Но Валънтайн вече беше във флотера с Карабела и Елидат. Возилото тромаво се измъкна от дюната и когато стигна до реката, пое по нейната повърхност.
Сред мрака на небето се търкаляше странно валмо от лилаво-зелена светлина, сякаш изтъкано от два запалени слоя въздух. Черните води на реката тревожно набъбваха и се нагъваха от внезапните катастрофални промени в налягането, а бесните ураганни пръски издълбаваха кратерчета като следи от шарка върху повърхността. Флотерът подскачаше като обезумял. Карабела имаше чувството, че се задушава, на Валънтайн му се виеше свят. Каскадите от пясък гравираха прелестни рисунки върху прозорците, но скоро ги матираха. Всичко извън флотера стана невидимо и се чуваше само бумтенето на вятъра и барабаненето на пясъка върху корпуса.
Странно замайващо успокоение обзе Валънтайн, който по мятанията на флотера прецени, че има вероятност возилото всеки миг да се преобърне.
— Тази река е прокълната — каза Карабела.
Валънтайн си помисли, че тя има право. Изглежда реката е омагьосана с черна магия или самата Стейче е някакъв злобен отмъстителен дух, който ще ги издави до един. Но беше странно спокоен.
Реката, която веднъж почти го беше получила, но в последния миг се бе смилила, явно е очаквала своя втори шанс. И сега го беше получила.
Няма значение. В крайна сметка нищо няма значение. живот, смърт, мир, война, радост, скръб — всички тези думи нямат значение, те са просто звуци, празни черупки. Поискали бяха от него да служи — и той бе служил. Правеше всичко възможно. Не клинчеше, не предаваше ничие доверие, не нарушаваше обети. И сега ще се върне при Извора, защото ветровете бяха подлудили реката и тя щеше да ги погълне. но и това нямаше значение. Нямаше.
— Валънтайн!
Лице на педя от неговото. Очи, впити в неговите. Нечий глас произнасяше име, което му се струваше познато.
— Валънтайн! Валънтайн!
Нечия ръка го сграбчи над лакътя. Разтърси го.
Чие лице? чий глас? Чия ръка?
— Изглежда е в транс, Елидат.
Друг глас. По-слаб, по-ясен. Карабела? Да, Карабела. Коя беше Карабела?
— Тук недостига въздух. Пясъкът запуши вентилаторите. Ако не се издавим, ще се задушим!
— Можем ли да излезем?
— През аварийния изход. Трябва да го измъкнем оттук. Валънтайн! Валънтайн!
— Кой е?
— Елидат. Какво ти е, валънтайн?
— Нищо. Нищо ми няма.
— Изглеждаш полузаспал. Стани, Валънтайн! Стани! Флотерът ще потъне.
— А?
— Моля те, послушай го, Валънтайн — произнесе другият глас, тихият глас на Карабела. — Ще се спасим само ако излезем оттук и доплуваме до брега. Единият флотер потъна, другият не се вижда и… О, моля те, стани Валънтайн! Дай ми ръка и да излизаме…
Да, само да не спира. Валънтайн усети слаб полъх и шумолене на пясък. Да, трябва да стъпи тук, после там… Стъпка… стъпка… да се задържи… Трябва да дръпне…
Той се изкатери като автомат, като все още смътно проумяваше какво точно става, докато най-после се показа от аварийния отвор.
Внезапен порив от свеж въздух — горещ, сух, наситен с пясък буквално го зашлеви. Той отвори уста, вдиша пясък, задави се, плю. Но се събуди. И се вгледа в раздраната от бурята нощ.
Мракът беше плътен. Странното светещо кълбо се беше смалило, но пясъчната вакханалия беше в разгара си, заслепяваше очите, криеше от погледа бреговете. Флотерът се беше килнал на една страна сред бесния хаос на реката, а от останалите машини нямаше и следа. На Валънтайн му се стори, че вижда над водата да се показват главите на двама души, но това не беше сигурно.
— Скачай, Валънтайн! — произнесе гласът на Елидат.
— Почакай — извика той. — Огледа се и видя зад себе си бледата и уплашена, почти зашеметена Карабела. Пресегна се към нея и я издърпа при себе си на ръба. Двамата се хванаха за ръце и скочиха долу.
Водата беше като гумена. След миг Валънтайн усети, че се откъсва от Карабела и потъва все по- дълбоко. С мъка успя да си проправи път към повърхността и повика по име Карабела, Елидат, Слийт, но всуе. А пясъкът се сипеше като уморителен дъжд и сгъстяваше реката до дяволска мътилка.
Валънтайн си помисли, че ако продължава така, би могъл да стигне и пеш до отвъдния бряг.
Различи вляво да се мержелее грамадата на флотера, който хлътваше все по-навътре, макар и бавно поради странната, подобна на пудинг консистенция на реката. И все пак той неизбежно щеше да потъне и да предизвика около себе си гибелен водовъртеж. Валънтайн яростно заплува настрани, като непрекъснато се оглеждаше за спътниците си.
