Флотерът потъна и надигналата се голяма вълна перна Валънтайн и го потопи, но той успя да изплува и пак беше завлечен надолу от нова вълна и последвалия водовъртеж. Дробовете му горяха — пълни с вода? Пълни с пясък? Завладялата го на борда на потъващия флотер безмерна апатия беше изчезнала. Той риташе, въртеше се, бореше се да се задържи на повърхността. Сблъска се с някого в тъмата, хвана се за него, изпусна го, отново потъна. Този път имаше чувството, че никога вече няма да изплува. Но усети как нечии силни ръце го грабнаха и задърпаха, и се отпусна защото разбра, че е грешка така неистово да се съпротивлява на реката. Спасителят му го пусна и се изгуби в нощта, но сега Валънтайн видя, че е близо до единия от бреговете, и замаяно, уморено се изтласка напред, докато усети под нозете си дъно. Бавно, сякаш стъпваше сред сироп, той се добра до брега и падна по очи в калта. Идеше му да се зарови като громуорка в мократа земя и да изчака бурята да отмине.
След малко седна и се огледа. Имаше несъмнени признаци, че бурята утихва. Видя на десетки метри от брега да лежи единият флотер, а от останалите нямаше и следа. Зърна наоколо да се търкалят неколцина души — не беше ясно дали са живи или мъртви. От далечината долитаха слаби и неясни гласове. Валънтайн не знаеше дали е в Пиурифейн или Гихорна, макар да подозираше, че е в Пиурифейн, защото имаше чувството, че зад него се издига непроницаема стена от буйна растителност.
Той се изправи.
— Ваша светлост! Ваша светлост!
— Слийт? Насам!
От мрака изникна дребната фигура Слийт. С него беше Карабела, малко зад нея — Тунигорн. Валънтайн ги прегърна един по един. Карабела трепереше неудържимо, макар нощта да беше топла и влажна, след като се беше укротил вятърът. Привлече я към себе си и се опита да почисти полепналия по дрехите й като кора мокър пясък.
— Два от флотерите са изгубени, а според мин и повечето от пътниците, милорд — каза Слийт.
Валънтайн мрачно кимна.
— Уви, май си прав. Но не са загинали всички!
— Да. Докато идвах насам, чух гласове. Хората ни са пръснати по двата бряга. Но се подгответе за загуби, милорд. Видяхме на брега няколко трупа и е твърде вероятно да има и други надолу по течението. На сутринта ще научим повече.
— Наистина — каза Валънтайн. Седна с кръстосани крака и дълго мълча, като прокарваше безцелно ръка по пясъка, покрил земята досущ като дълбок две-три педи странен сняг. Най-сетне погледна Слийт и Тунигорн и попита:
— Има ли новини за Елидат?
— Никакви, милорд — тихо каза Слийт.
— Никакви? Сигурно ли е?
— Той беше около нас двамата преди да потъне флотерът ни — каза Карабела.
— Да, спомням си. А после?
— Нищо не се знае — каза Тунигорн.
Валънтайн му хвърли въпросителен поглед
— Да не сте намерили тялото му и да си мълчите?
— В името на Господарката, Валънтайн, ти знаеш също толкова, колкото и аз — каза Тунигорн.
— Да, да, вярвам ти. Но ме е страх ме е за него. Той означава много за мен, Тунигорн.
— Смяташ ли, че трябва да ми го казваш?
— Валънтайн тъжно се усмихна.
— Прощавай, стари приятелю. боя се, че тази нощ ми е поразмътила ума. — Карабела сложи длан върху ръката му. А той тихо допълни: — Прости ми, Тунигорн. И ти, Слийт, и ти, Карабела.
— Но за какво? — смаяно попита Карабела. — За какво?
— Няма значение, скъпа — отвърна той и поклати глава.
— Нима обвиняваш себе си за случилото се тази нощ?
— Обвинявавам се за много неща, от които случилото се сега е само малък дял, макар за мен да е същинска катастрофа. Светът ми беше даден да го управлявам, а аз го докарах до разруха.
— Не, Валънтайн! — извика Карабела.
— Прекалено сте суров към себе си, милорд! — възкликна Слийт.
— Така ли? — със смях попита той. — Половината Зимроел гладува, роят се лъжекоронали, метаморфите напират да си уредят твърде закъснелите сметки, ние киснем до Пиурифейн с пясък в гушите и половината ни хора са издавени и… и… Гласът му започна да се пропуква. С усилие го овладя и добави: — Нощта бе чудовищна, капнал съм, тревожа се за Елидат. Но като говоря така едва ли ще го намеря, нали? Май ще е най-разумно да си отдъхнем и на сутринта да започнем да оправяме всичко, което е поправимо. Прав ли съм?
— Да — каза Карабела. — Звучи разумно, Валънтайн.
Прекараха една дълга безсънна нощ налягали един до друг на пясъка. А когато зората плахо се промъкна откъм Гихорна, Валънтайн видя на тази ранна сива светлина потресаваща картина: обезлистени дървета, пластове пясък наместо плодородна почва. На отсрещния бряг стоеше флотерът на Тунигорн и Елидат с охлузена и надупчена, неузнаваема метална обвивка. Единственият останал от кервана на Валънтайн флотер лежеше на една страна като изхвърлен от вълните морски дракон.
Четири-пет оцелели седяха на брега отсреща. Още половин дузина, главно скандари от короналската гвардия бяха на лагер по-надолу на същия бряг, на който бе и Валънтайн. Неколцина вървяха покрай реката, като явно търсеха тела и ги оставяха при останалите, оставени до обърнатия флотер. Валънтайн все още таеше надежда, че старият му приятел е жив. Изпита пълна опустошеност, когато скоро след разсъмване един скандар донесе Елидат мъртъв.
— Къде го намери? — попита Валънтайн.
— На близо километър оттук, милорд.
— Остави го при останалите и се погрижи да изкопаеш траповете. Ще погребем всички на височинката, която гледа към Стейче.
— Да, милорд.
Валънтайн се взря в Елидат, чиито очи бяха склопени, а на устните се четеше усмивка, а може би гримаса.
— Снощи приличаше на старец — каза Валънтайн на Карабела. И се обърна към Тунигорн: — Нали и на теб ти се видя доста състарен? А сега отново изглежда млад, нали?
— Аз съм виновен за смъртта му — каза Тунигорн с глух, празен глас.
— Как така? — остро попита Валънтайн.
— Аз го повиках от замъка Връхни. Ако си беше стоял там…
— Престани, Тунигорн. Не говори повече за това.
Но вцепенен, сякаш изпаднал в транс, Тунигорн продължи:
— Той щеше да стане коронал след твоето слизане в Лабиринта и да управлява дълго и мъдро, а сега… а сега…
— Той нямаше да стане коронал, Тунигорн, и го знаеше, и беше доволен — тихо каза Валънтайн. — Хайде, стари приятелю, с тези неразумни приказки правиш тази смърт още по-тежка за мен. Тази утрин той е при Извора, колкото и да исках това да се случи след седемдесет години. И вече нищо не може да се промени. А ние, които преживяхме тази нощ, имаме да вършим доста работа. Така че да започваме, Тунигорн.
— Какво имате предвид, милорд?
— Първо — погребението. Ще изкопая сам гроба на Елидат и нека никой не ме възпира. А след това ти ще трябва някак да отидеш на отсрещния бряг и с малкия флотер да отидеш на изток в Гихорна. Дано намериш Делиамбър, Тизана, Лизамон и останалите, за да ги преведеш през реката и да ги упътиш към мен.
— А твоите намерения какви са, Валънтайн?
— Успеем ли да ремонтираме този флотер, продължавам навътре в Пиурифейн, за да се срещна с Данипиур. Ще ме намериш в Илиривойн.
— Милорд…
