Тъкмо поемаше по Деветдесет и деветте стъпала, когато видя Алзимир, своя най-доверен помощник, който явно не беше на себе си от вълнение и му махаше с ръка, като тичаше надолу. Хисун хукна към него.
— Търсихме те навсякъде! — задъхано извика Хисун, макар все още да ги деляха пет-шест стъпала.
— Е, вече ме намери — троснато каза Хисун. — Какво има?
— Важни новини. Преди час от Гихорна дойде послание от Тунигорн.
— Гихорна?! — възкликна Хисун. — Но какво прави там Тунигорн?
— Не знам, но…
— Добре, добре. — Хисун хвана Алзимир под ръка и рязко попита: — И какви са новините?
— Нима смяташ, че ме посвещават във важните държавни дела?
— Важни държавни дела, значи?
— Дивис и Стазилейн от почти час са в голямата зала и разпратиха хора да те издирят, а половината лордове вече…
Хисун се вледени при мисълта за евентуалната кончина на Валънтайн.
— Ела с мен! — каза той и хукна нагоре по стъпалата.
Пред залите беше лудница — три-четири дузини лордове, лордчета и пренцове сновяха смутено, като непрестанно прииждаха нови. Щом се появи Хисун, титулованата навалица се заотдръпва пред него и той премина царствено като кораб, който си пробива път през затлачено с драконови водорасли море. Нареди на Алзимир да научи колкото се може повече подробности и влезе в залата.
Стазилейн и Дивис седяха на високата маса — Дивис беше помръкнал и сурова, а Стазилейн — явно паднал духом и обезверен. До тях се бяха наредили повечето от най-високопоставените люде на кралството: лордовете Миригант, Елзандир, Манганот, Канталис, херцогът на Халанкс, Нимиан от Дундилмир и още неколцина, като единият от тях бе старият и съсухрен принци Гизмаил, внук на понтифекса Осиър, предшественикът на Тиеверас в Лабиринта. Всички обърнаха погледи към Хисун, който за миг се стъписа от вниманието на тези влиятелни мъже. Гледаха го така, сякаш единствено той знаеше отговора на измъчващия ги ужасен и смущаващ въпрос.
— Ваши благородия — каза Хисун.
Дивис намръщено му подбутна през масата някакъв свитък.
— Прочети това — измърмори той. — Освен ако вече не знаеш за какво става дума.
— Знам само, че има вест от Тунигорн.
— Прочети го тогава.
За нещастие ръката му затрепера, когато посегна към свитъка. Но успя да се овладее.
От хартията го заля словесен порой.
Валънтайн заминал за Пиурифейн да моли прошка от Данипиур…
В антуража на коронала бил спипан шпионин на метаморфите…
След неговия разпит става ясно, че бедствията, съсипали реколтата, са дело на променящите се…
След страховита пясъчна буря Елидат бил мъртъв, както и мнозина други…
Елидат е загинал…
Короналът изчезнал в дебрите на Пиурифейн…
Шпионин в свитата…
Бедствията са дело на променящите се…
Короналът изчезнал…
Елидат е мъртъв…
Короналът изчезнал…
Короналът изчезнал…
Короналът изчезнал…
Хисун, ужасен, вдигна поглед.
— Сигурно ли е, че посланието е истинско?
— несъмнено — каза Стазилейн. Дойде по проверени канали. Шифърът е надлежен. Стилът е на Тунигорн. Аз гарантирам това. Така е, повярвай, Хисун.
— Значи сме изправени не пред една, а пред три катастрофи — промълви Хисун.
— Май си прав — каза Дивис. — Какво мислиш за всичко това?
Хисун погледна внимателно сина на лорд Вориакс. Напоследък, откакто сътрудничеха в регентския съвет, завистта и недоволството на Дивис май бяха понамалели, но сега той за пръв път отиваше толкова далеч — демонстрираше дори пред другите лордове желание да научи гледната точка на Хисун.
— Първо трябва д признаем, че сме изправени не само пред природно бедствие, но и пред бунт — предпазливо каза Хисун. — От съобщението на Тунигорн знаем за признанието на метаморфа Уай-Юлисаан пред Делиамбър и Тизана, че променящите се носят отговорност за бедствията. Всички знаем колко са сведущи врунът-магьосник и съногадателката, що се отнася до четенето в душата, та дори да е метаморфска, така че имаме основание да вярваме на това съобщение. Така че положението е такова, каквото го обрисува веднъж пред коронала Слийт преди началото на Голямата обиколка в Лабиринта: променящите се са ни обявили война.
— При това — допълни Дивис — Тунигорн ни известява и за факта, че короналът е тръгнал за Пиурифейн за да поднесе височайшето си извинение на Данипиур за цялата ни многовековна лошотия спряма нейните поданици. Чудесно знаем, че Валънтайн се изживява като миролюбец — неведнъж ни го е доказвал с любезността си към онези, които го детронираха преди години. Това е признак за благородство. Но според мен сегашното му деяние е знак, че пацифизмът е преминал в лудост. Смятам, че короналът, ако още е жив, напълно се е побъркал. И така, имаме си смахнат понтифекс и чалнат коронал, и то тъкмо когато смъртен враг ни е загризал за гърлото. А ти как мислиш, Хисун?
— Мисля, че неправилно тълкуваш съобщените от Тунигорн факти.
В очите на Дивис блесна изненада и нещо като гняв. Но тонът му беше овладян напълно, когато възкликна:
— Така ли смяташ?
Хисун потупа разгънатия на масата свитък.
— Никъде не пише, че признанието на шпионина е подтикнало лорд Валънтайн да тръгне за Пиурифейн. Според мен може да се докаже тъкмо обратното: короналът е предприел мисия на помирение — нещо, което е напълно в неговия характер, а историята с шпионина е нещо съвсем отделно. Сигурно заради бурята Тунигорн не е успял да докладва за нея на коронала, макар че Делиамбър все би могъл да намери начин да се свърже. — Хисун погледна големия глобус на Маджипур до отсрещната стена и продължи: — Впрочем имаме ли сведения за сегашнжтж местонахождение на Валънтайн?
— Никакви — измърмори Стазилейн.
Хисун се втрещи: блестящата червена светлина, която показваше пътя на Валънтайн, бе изчезнала.
— Светлината е угаснала — каза Хисун. — Какво означава това? Да не би Валънтайн да е мъртъв?
— Не е изключено — откликна Стазилейн. — Възможно е също така да е изгубен или повреден предавателят, който ни известява за местоположението на владетеля.
Хисун кимна.
— Имало е страшна буря, която е причинила много щети. Макар че е трудно да се съди по посланието, нищо чудно самият коронал да е бил застигнат от бурята по пътя си към Пиурифейн, след като е оставил в Гихорна Тунигорн и останалите…
— Едно от двете: или е загинал по време на бурята, или предавателят е загубен — вметна Дивис.
— Да се надяваме, че божествения е пощадил живота на младия Валънтайн — внезапно проскърца принц Гизмаил. — Но независимо дали той е жив или мъртъв, налага се да изберем нов коронал.
Думите на най-възрастния от обитателите на Замъка потресоха Хисун, който смаяно се огледа наоколо.
— Правилно ли съм чул? Нима днес обсъждаме свалянето на един коронал?
— Изрази се твърде силно — спокойно каза Дивис. — Само обсъждаме дали е уместно Валънтайн да остане на поста си с оглед враждебните намерения на метаморфите и отдавна известния подход на нашия владетел към различните неприятности. Ако сме във война — в което никой от присъстващите вече не се
