— Пясъчна буря, милорд — каза тихо Слийт.
— Сигурен ли си?
— Да. Най-вероятно е вече да бушува на морския бряг. През целия ден вятърът вееше от изток. Сух вятър от океана, ваша светлост, какво ще кажете?
— Мразя сухите ветрове — измърмори Карабела. — От онзи, на който ловците на дракони викат „посланието“, ме хващат нерви.
— Знаете ли нещо за тези бури, милорд? — попита Слийт.
Валънтайн кимна притеснено. Един коронал е винаги добре запознат с географията. Пясъчните бури в Гихорна са редки, но широко известни със свирепите си ветрове, остъргващи дюните като ножове и носещи тонове пясък към вътрешността. Това се случва веднъж на две-три поколения, но се помни дълго.
— Какво ще стане с нашите хора в Гихорна? — попита Валънтайн.
— Няма да им се размине — каза Слийт. — Може би вече ги брули. Бурите в Гихорна са бързи. Чуйте, чуйте, милорд!
Надигаше се вятър.
Валънтайн чу все още далечния нисък съскащ звук, който наруши пълната тишина. Предвестие за пробуждащия се бяс на раздразнен колос, грозящ да се превърне в страховит, оглушителен тътен.
— А с нас какво ще стане? — попита Карабела. Ще стигне ли чак дотук, Слийт?
— Громуоркът е на това мнение, миледи. И смята да се скрие вдън земя. — Той се обърна към Валънтайн: — Мога ли да ви дам един съвет, милорд?
— Щом искаш.
— Трябва да преминем реката сега, защото не се знае дали след бурята флотерите ще са читави.
— Но половината от хората ни са още в Гихорна!
— Ако са още живи — да.
— делиамбър… Тизана… Шанамир…
— Знам, милорд. Но сега не можем да направим нищо за тях. Ако изобщо ще продължаваме тази експедиция, трябва сега да преминем реката, за да се скрием в джунглата. И там да изчакаме останалите, ако изобщо успеят. Но останем ли тук, нищо чудно да бъдем приковани тук завинаги — няма да можем нито да се върнем назад, нито да продължим.
Валънтайн прецени перспективата като мрачна, но твърде правдоподобна. Въпреки това се колебаеше дали да потеглят за Пиурифейн — затрашен бе животът на толкова много близки хора… Насмалко не заповяда на флотерите да се върнат на изток за останалите от свитата, но тутакси осъзна, че това е безразсъдство. Само би изложил на опасност и други хора. Стоеше умълчан и унило се взираше на изток в това царство на мрака, което сега беше странно осветено от страховития пламтеж на развилнялата се вихрушка.
Вятърът се усилваше. И Валънтайн разбра, че ураганът не само ще ги връхлети, но може би ще нахлуе и дълбоко в джунглите на Пиурифейн, преди да миряса… Изведнъж сви очи и се вгледа по-внимателно.
— Виждате ли тези светлини? Това не са ли флотери?
— О, Господарке! — измърмори дрезгаво Слийт.
— Нима това са нашите? — попита Карабела. — Мислите ли, че са избегнали бурята?
— Само един флотер е, милорд — тихо каза Слийт. — И според мен не е от нашите. Валънтайн също бе стигнал до това заключение. Кралските флотери бяха огромни коли, а към тях се задаваше мъниче за най- много четири пътника. Спря на десетина метра от коронала и моментално бе наобиколено от гвардейци с енергомети в ръце. Двамината мъже, които слязоха от него, залитаха от умора.
Валънтайн се втрещи.
— Тунигорн? Елидат?
Това беше сън, илюзия. Тунигорн трябваше сега да е в Пилиплок, а Елидат — да управлява в замъка Връхни на хиляди километри оттук. Вероятността да го види тук беше същата, като да се срещне наяве със своята майка — Господарката.
При все това единият от новодошлите несъмнено бе Тунигорн, а другият — Елидат. Освен… освен…
Вятърът още се усили и на Валънтайн му се стори, че от земята вече се надигат остри пясъчни езичета.
— Вие двамата истински ли сте? — попита той. — Или само изкусни имитации на променящите се?
— Повече от истински сме, Валънтайн! — извика Елидат и протегна ръце към коронала.
— В името на Божествения, това е вярно — каза Тунигорн. — Не сме фалшиви и пътувахме денонощно за да ви настигнем, милорд.
— Да — каза Валънтайн, — май сте истински.
Пристъпи към Елидат, но телохранителите колебливо се изпречика на пътя му. Валънтайн сърдито ги отпрати и прегърна Елидат. Сетне го пусна и се дръпна крачка назад, за да огледа най-стария си и най- добър приятел. Не бяха се виждали повече от година, но Елидат изглеждаше състарен с десет, толкова беше изтощен и съсипан. Дали това се дължеше на бремето на регентството, или на изнурителното пътуване? Някога го бе възприемал като брат, защото бяха връстници и сродни души. А сега Елидат изведнъж се беше превърнал в грохнал старец.
— Милорд, бурята… — започна Слийт.
— Почакай — спря го Валънтайн с рязък жест. — Трябва да науча доста неща. Как е възможно да си тук, Елидат?
— Дойдох да ви моля да не отивате към своята гибел, милорд.
— Защо смяташ, че съм се упътил към гибелта?
— Чух слухове за преговори с метаморфите.
— Взех това решение наскоро, а ти си напуснал Замъка седмици, месеци дори преди то да ми хрумне. — Така ли ми служиш, Елидат? Зарязваш поста си, за да пропътуваш самоволно половината свят и да се бъркаш в моята политика.
— Мястото ми е тук, Валънтайн.
Валънтайн се намръщи.
— От обич към теб те приветствам и прегръщам. Но бих предпочел да не си тук.
— Аз също — отвърна Елидат.
— Милорд — каза настойчиво Слийт. — Бурята ни връхлита! Моля ви…
— Да, бурята — каза Тунигорн. — Пясъчната гихорнска буря не е шега. Гонеше ни по петите и най-късно до половин час ще ни стигне, милорд!
Валънтайн усети стягане в гърдите. Бурята, бурята! Наистина положението беше сериозно, но той искаше да узнае толкова много неща…
— Сигурно сте видели и останалите. Лизамон, Делиамбър и Тизана в безопасност ли са?
— Вземат предпазни мерки. И ние трябва да сторим същото. Най-добре ще е да се укрием във вътрешността на джунглата, преди да започне най-лошото…
— И аз това предлагах — вметна Слийт.
— Чудесно — каза Валънтайн. Нареди на Слийт да се заеме с подготовката на флотерите за преминаване на реката и попита Елидат: — Кой управлява вместо теб в Замъка?
— Регентски съвет. Спрях се на Стазилейн, Дивис и Хисун.
— Хисун?
Лицето на Елидат пламна.
— Смятах, че искаш той бързо да расте в йерархията.
— Да, така е. Добре си направил, Елидат. Но подозирам, че някои хора не са били във възторг.
— Вярно е. Принц Манганот, херцогът на Халанкс и…
— Няма значение. Знам кои са — каза Валънтайн. — След време ще променят мнението си.
— И аз мисля така. Момчето е изумително. Наблюдателно, умно, с чувство за собствено достойнство. Умее да се учи от грешките си. Напомня ми донякъде теб на неговите години.
Валънтайн поклати глава.
— Не, Елидат. Той е съвсем различен и май точно това ценя най-много. — Усмихна се и допълни: — Разбираш какви са намеренията ми за него, нали?
— Мисля, че да.
