— Почакай само до утре!
— Не!
Тунигорн притвори очи и след миг тихо каза:
— Добре. Така да бъде. Тази вечер.
Елидат кимна.
— Ако имаме късмет, ще го настигнем преди да е отишъл в Ни-моя.
— Той не пътува за Ни-моя, Елидат — унило го осведоми Тунигорн.
— Не разбирам. Нали единственият път за Илиривойн първо минава нагоре по реката покрай Ни-моя и Верф?
— Бих искал поне да беше поел по този път.
— Нима има друг? — изненадано попита Елидат.
— Няма, но той си измисли сам някакъв моршрут — на юг към Гихорна, после през Стейче.
— Как е възможно? — смаяно възкликна Елидат. — Гихорна е пустош, а Стейче — непроходима. Ако той не го знае, поне малкият врун е наясно.
— Валънтайн не искаше да го чуе. Заяви, че ако тръгне през Ни-моя и Верф, ще трябва да спира навсякъде за церемониите на голямата обиколка и не желае да се бави.
Елидат усети как го обзема смут.
— Значи предпочете да се пребори с пясъчните бури на Гихорна и да търси брод през реката, в която вече веднъж едва не се удави…
— Да. И то за да посети онези, които го детронираха преди десет години…
— Лудост!
— Така е — каза Тунигорн.
— Значи тръгваме довечера? — попита Елидат.
Тунигорн му подаде десница в знак на съгласие. Двамата здраво си стиснаха ръце и помълчаха.
— Мога ли да те попитам нещо, Тунигорн? — наруши мълчанието Елидат.
— Питай.
— Употреби думата лудост, когато говореше за тази авантюра. За разлика от теб, аз отдавна не съм виждал Валънтайн. Кажи ми истината: според теб той е полудял, така ли?
— Полудял? Не, не мисля.
— А това, че направи младия Хисун принц? А визитата при метаморфите?
След кратко мълчание последва отговорът:
— Ние с теб никога не бихме направили нещо подобно. Но не мисля, че става дума за лудост. Валънтайн е добър, благ, отстъпчив — качества, непонятни на хора като нас. Винаги сме знаели, че той е по-различен от нас.
Елидат се навъси.
— По-добре благ, отколкото луд, предполагам. Но нима смяташ, че в тези времена на раздори и смут Маджипур се нуждае от добър и благ коронал?
— Не знам, стари приятелю.
— Нито пък аз. Ала питая известни опасения.
— И аз — каза Тунигорн.
3
Буден и неспокоен, Уай-Юлисаан лежеше и се вслушваше във воя на вятъра из тъмата на Гихорнската пустош: острият режещ вятър от изток вдигаше вихрушки влажен пясък и непрестанно замерваше стените на палатката.
Кралският керван бе вече на стотици километри от Пилиплок. След броени дни щяха да са при Стейче, а отвъд реката беше Пиурифейн. Уай-Юлисаан копнееше най-сетне отново да вдиша въздуха на родната си провинция и с всеки час този копнеж се засилваше. Да си бъде у дома, сред свои, да се освободи от напрежението на този безкраен маскарад…
Скоро… Скоро…
Но първо трябваше да предупреди някак Фараатаа за плановете на лорд Валънтайн.
Бяха се свързали за последен път преди шест дни, но тогава Уай-Юлисаан още не знаеше, че короналът смята да посети Пиуривар. Фааратаа непременно трябваше да знае това, но нямаше надежден начин да го уведоми, освен по обичайните канали, буквално несъществуващи в тази ужасна пустош, или с посредничеството на водните крале. Уай-Юлисаан беше сам, а можеше да привлече вниманието на водния крал само с помощта на няколко обединени съзнания.
Въпреки това трябваше да опита. И също като през всяка от последните три нощи, той се съсредоточи, за да изпрати енергията на съзнанието си напред, за да се свърже през хилядите километри с водача на въстанието Фараатаа.
Безнадеждно. Без посредничеството на воден крал нямаше да стане нищо. Но Уай-Юлисаан не се отказа. Може би щеше да извади късмет и някой от гигантите щеше да усили предаването. Шансът беше нищожен, но все пак…
— Фараатаа!
Тялото на Уай-Юлисаан леко се надипли от усилието — краката му се удължиха, носът му се скъси. Той мрачно се коригира и си възвърна човешкия вид, преди някой друг да забележи промяната. От Алханроел насам се беше излял в този калъп и не смееше да се отпусне, за да не открият, че е пиуриварски шпионин. На моменти му идеше да се пръсне от напрежение, но стриктно се придържаше към избраната форма.
Продължи да изпомпва духовната си сила и да я изпраща навън в нощта.
— Фараатаа! Фараатаа!
Нищо. Мълчание. Самота. Все същото.
Накрая изостави опитите си и се помъчи да заспи. Сутринта бе далече. Легна и затвори пулсиращите си очи.
Но сънят не идваше — той бе рядък дар по време на това пътуване. Твърде много бяха пречките: свистенето на вятъра, съскането на пясъка, просташкото сумтене на членовете на свитата, които спяха в същата палатка. И над всичко — неотстъпната вцепеняваща болка от изолацията му сред тези враждебни, чужди човеци. Напрегнот, изопнат като струна, той чакаше зазорямането.
Между часовете на чакала и на скорпиона усети как монотонна, прокрадваща се музика леко докосна съзнанието му. Толкова бе напрегнат, че това за миг го извади от калъпа. Префасонира се безконтролно в двамина от спящите наблизо придворни, за частица от секундата скокна в пиуриварска форма и чак след това се овладя. Седна с бумтящо сърце и затърси музиката отново.
Да, тук е. Сух, странен, стенещ тон. Безспорно това бе песента на воден крал. Отвори съзнанието си и след миг с огромно облекчение установи контакт с Фараатаа.
— Уай-Юлисаан?
— Най-после, Фараатаа! Колко дълго чаках!
— Търся те в уречения час.
— Да, знам. Но имам спешна новина. Не чу ли как се мъчех да се свържа?
— Не. Но къде си сега, Уай-Юлисаан, и какво имаш да ми казваш?
— В Гихорна. Почти до Стейче.
— Възможно ли е голямата обиколка да отведе коронала в Гихорна?
— Той се отказа от обиколката, Фараатаа. Сега пътува към Илиривойн, за да се срещне с Данипиур.
Настъпи тишина. Уай-Юлисаан за миг реши, че контактът е прекъснал. Но Фараатаа се обади отново.
— С Данипиур? От какъв зор?
— Ще иска прошка.
— Но за какво?
— За престъпленията на неговия народ към нас.
— Значи е полудял?
