приема Слийт и Тунигорн, и то само за да обсъди с тях незначителни въпроси от ежедневието. Личало, че е погълнат от някаква грандиозна нова идея, от наистина поразителен проект, но не желаел да говори за това с Тунигорн.
— Да, наистина този Валънтайн е по-различен — мрачно констатира Стазилейн. — Изглежда е заболял внезапно от някаква мистериозна треска, която го е направила ирационален.
— Или отново са го подменили — вметна Дивис.
— От какво се бои Тунигорн? — попита Хисун.
Елидат сви рамене.
— И той не знае. Но според него Валънтайн си е наумил нещо толкова чудновато, че няма начин те със Слийт да не се възпротивят на идеята. Но няма представа точно каква е. — Елидат отиде при глобуса. — Валънтайн е още но Острова, но скоро ще отплава за Пилиплок, откъдето поема нагоре по Зимър към Ни- моя, за да продължи пътя си към гладуващите западни области. Но Тунигорн подозира, че повлиян от представата за мъстта на Божествения, короналът е променил плановете си и може би възнамерява да предприеме някакви стъпки от духовно естество — пости, поклонение, преобразования на обществото в насока, далечна от чисто светските стойности…
— Ами ако е въвлечен в драконовия култ? — попита Стазилейн.
— Не знам — каза Елидат. — Всичко може да е. Само ви казвам, че Тунигорн е изпаднал в смут и настоява аз да се присъединя час по-скоро към кортежа, за да предпазя коронала от необмислени стъпки. Мисля, че бих успял там, където ще се провалят други, дори Тунигорн.
— Какво? — възкликна Дивис. — Та той е на хиляди километри оттук! Как би могъл…
— Потеглям след два часа — прекъсна го Елидат. — Организирана е щафета от флотери през долината Глейдж към Треймон, където ще ме чака бързоходен кораб, с който ще отплавам по южния път към Зимроел. А Тунигорн ще гледа да протака пребиваването на Валънтайн на Острова и ще помоли адмирал Азенхарт да не бърза за Пилиплок, където аз, ако ми провърви, ще стигна само седмица след Валънтайн и може би ще успея да го вразумя.
— Изобщо няма да успееш — каза Дивис. — Той ще е на половината път до Ни-моя, а ти още няма да си прекосил Вътрешното море.
— Длъжен съм да опитам — каза Елидат. — Нямам друг избор. Ако знаеш колко загрижен и уплашен е Тунигорн, че Валънтайн е на път да се впусне в нещо налудничаво и гибелно…
— А управлението? — благо попита Стазилейн. — За него какво ще кажеш? Ти си регентът, Елидат. Нямаме понтифекс, ако се съди по думите ти, короналът ни е нещо като луд с халюцинации — и на това отгоре възнамеряваш да оставиш и Замъка без ръководство?
— В извънредни случаи като този имам право да поверя управлението на регентски съвет, който да поеме моите задължения. И точно това смятам да направя.
— И кои ще са членове на този съвет? — попита Дивис.
— Спрял съм се на трима и това сте вие Дивис, Стазилейн и Хисун.
— Аз? — смаяно възкликна Хисун.
— Признавам, че отначало недоумявах каква е тази прищявка на лорд Валънтайн така бързо да издигне човек от Лабиринта, при това толкова млад — каза с усмивка Елидат. — Но след като ни връхлетя кризата започнах да разбирам. Ние в Замъка сме се откъснали от действителността на Маджипур. Стоим си на върха, а наоколо се плодят мистерии, без дори да подозираме за тях. Признавам си, Дивис, и аз бях убеден, че в този свят всички сме щастливи, може би с изключение на метаморфите. А ето че недоволните си имали цяла религия и към Пидруид шествала цяла армия гладуващи за поклонение пред странните си богове. — Елидат погледна Хисун. — Има нещо, които ние не знаем и трябва да научим от теб, Хисун. Докато не се върна след месец, ти ще си до Дивис и Стазилейн с твоя здрав разум, за да им даваш мъдри съвети. Какво ще кажеш, Стазилейн?
— Според мен си отсъдил мъдро.
— А ти, Дивис?
Лицето на Дивис пламтеше от едва сдържан гняв.
— Какво мога да кажа? Ти си на власт. Нима ми остава друго, освен да ти се покоря? — Той се изправи и сковано протегна ръка на Хисун. — Моите поздравления, принце. Добре се уреди за толкова крато време.
Хисун посрещна без да трепне студения поглед на Дивис.
— Горя от нетърпение да ви бъда полезен в съвета, милорд Дивис — произнесе той с официален тон. — Мъдростта ви ще ми служи като пример. — И с тези думи стисна подадената му ръка.
Каквото и да възнамеряваше да каже Дивис, отговорът му приседна. Очите му блеснаха и той наперено излезе от кабинета.
11
Вятърът духаше от юг, горещ и остър, същият вятър, който капитаните на рибарските кораби, ловуващи за морски дракони, наричаха посланието, защото пристигаше от пустия континент Сувраел, където бе бърлогата на Краля на сънищата. Този вятър пресушаваше душата и попарваше сърцето, но Валънтайн не му обръщаше внимание — духът му витаеше другаде и той с часове стоеше на палубата на „Лейди Тийн“, загледан към хоризонта за първите признаци на суша, като нехаеше за свистящите покрай него знойни, бръснещи пориви.
Пътуването до Зимроел започваше да изглежда безкрайно. Азенхарт нещо обясняваше за мъртви течения и насрещни ветрове, за смените на курса и какво ли не още и Валънтайн не беше компетентен да оспорва тези решения, но започваше да губи търпение, тъй като дните се изнизваха, а от западния континент нямаше и следа. Неведнъж сменяха курса за да избегнат стадата морски дракони, за които скандарите-моряци казваха, че от пет хилядолетия насам нямало по-голяма миграция. Вярно или не, броят им наистина бе внушителен. Валънтайн не бе виждал нищо подобно при предишното си злополучно плаване оттук преди доста години, когато гигантският дракон изтърбуши Горзаваловия „Брангалин“.
Но ето една сутрин най-сетне от горната палуба се разнесоха викове:
— Пилиплок, хей! Пилиплок!
Голямото морско пристанище изникна ненадейно в цялото си ослепително великолепие, което бе по своему заплашително. На възвишенията до устието на река Зимър, разляла се широко и придала тъмен цвят на морето на стотици мили с отнесената от сърцето на континента тиня, бе разположено единадесетмилионният мегаполис красавец, чиито педантични дъги бяха пресечени от спиците на тръгващите от бреговата линия просторни булеварди. Според Валънтайн човек трудно би заобичал този град, въпреки красотата на гостоприемното му пристанище. И в същия миг, в който си го помисли, видя как върху суровото лице на родения в пилиплок скандар Залзан Кавол се изписа нежност и възхита.
— Идват драконови кораби! — изкрещя някой, когато „Лейди Тийн“ се доближи до брега. — Вижте, това май е цялата флота!
— О, Валънтайн, не намираш ли това за прекрасно? — промълви Карабела.
Прекрасно бе, наистина. Досега не бе допускал, че драконовите кораби могат да бъдат красиви. Всеки поотделно изглеждаше варварски и отблъскващ с издутия си корпус, чудатите уродливи изображения на носа, безвкусно изрисуваните бели зъби и алено-жълти зъркели по обшивката. Ала събрани в една толкова внушителна флотилия, те придобиваха странно великолепие, а черните им платна на тъмночервени ивици се ветрееха по линията на хоризонта като празнични стягове.
Щом наближиха кралските кораби, приветстваха коронала с развети знамена в зелено и златно и гръмки викове „Да живее лорд Валънтайн!“, и с ликуваща и трогателна, нищо че се размиваше и смесваше, музика на барабани и тромпети, систирони и галистани.
Валънтайн с горчивина си помисли колко е различно това посрещане от първото му идване в Пилиплок, когато заедно със Залзан Кавол и останалите жонгльори напразно се мъчеха да склонят някой да ги заведе до Острова на съня, за да се вредят накрая с триста зора да пътуват с най-малката, най-разнебитената и злощастната от всички съдини. Но оттогава се бяха променили доста неща.
Най-внушителният от драконовите кораби се доближи до „Лейди Тийн“ и спусна лодка с двама човеци и една скандарка, като само тя се качи на борда на флагмана, а гребците останаха долу.
