— И това ли е причина да се отчаеш? Вместо да засили желанието ти да оправиш нещата, както си правил и преди?
— Ала вече за втори път откакто съм на трона, Маджипур е сполетян от бедствие — каза Валънтайн. — Смятам, че царуването ми е неблагополучно и ще стане още по-злощастно, ако не бъдат предотвратени болестите, гладът, паническото преселение. Над ман сякаш тегне проклятие.
Видя как в очите й за миг проблесна гняв и това го подсети за силата на духа, за желязната дисциплина и привързаност към дълга, криещи се зад нейната топлота и кротост. По своему и тя беше суров воин като славната лейди Тийн, сражавала се на барикадите срещу нашествениците метаморфи. При необходимост и тя би сторила същото. Знаеше колко е нетърпима към слабостите у своите синове, към самосъжалението и унинието, защото тя самата нямаше тези черти. И като си припомни всичко това, усети как мрачното настроение започва да го напуска.
— Обвиняваш се без истинска причина — нежно промълви Господарката. Ако над този свят тегне прокоба, а според мен това си е така, прокълнати сме всички, а не благородният и добродетелен коронал. Най-малко ти имаш причина да се виниш, валънтайн. Ти не си прокълнатият, а по-скоро онзи, комуто е дадено да отклони от нас прокобата. Но за целта се налага да действаш, и то незабавно.
— Но какво е това проклятие?
— Имаш сребърна диадема като моята — каза тя и докосна обръча, опасващ челото й. — Взел ли си я със себе си?
— Нося я с мен навсякъде.
— Тогава я сложи.
Валънтайн излезе от стаята и нареди да му донесат малкото ковчеже. Получил бе диадемата от Господарката при първото си идване на Острова, когато беше изгнаник. Навремето, след като сложи сребърния обръч и обедини своето с майчиното съзнание, дойде окончателното потвърждение, че обикновеният жонгльор от Пидруид и лорд Валънтайн са едно цяло — неговата загубена памет се завърна като прилив. А после достолепната Лоривейд го научи да си служи с диадемата, за да изпада в транс и да получава достъп до чуждото съзнание. Но след възстановяването на трона Валънтайн твърде рядко бе прибягвал до тези умения, защото диадемата бе атрибут на Господарката, а смесването на двете власти бе недопустимо. И ето сега отново сложи изящната сребърна лента, докато Господарката пълнеше, както тогава, първия път, чашата му с тъмното, сладко, тръпчиво вино на сънищата.
Пиха в мълчание и поизчакаха напитката да подейства. Валънтайн изпадна в транс и усети как съзнанието му се отваря. После тя вплете пръсти в неговите и го връхлетя такъв порой от образи и усещания, че насмалко да го замаят и зашеметят, нищо че той се беше подготвил за подобно въздействие.
Случи се същото, което Господарката правеше ежедневно, когато тя и нейните помощници изпращаха духа си да блуждае из света на нуждаещите се от помощ.
Той не различаваше отделните съзнания: светът бе твърде огромен и пренаселен за да позволи нещо подобно, освен след пълно съсредоточаване. Докато се рееше като горещ порив на вятъра, яхнал топлите небесни течения, различи центровете на чувствата: тук-там опасения, боязън, срам, вина, внезапна остра, пронизваща зона на лудост, сиво, пълзящо покривало на отчаяние. Потопи се по-надълбоко и видя тъканта на душите, черните ивици, прорязани от алени ленти, грубите нащърбени остриета, размазаните засукани магистрални нишки на сбития вътък. Зарея се в спокойните царства на небитието, сетне се спусна над унили сковано вибриращи от самота пустини, изви се над искрящите белоснежни полета на духа, над поляните, където всяко стръкче блестеше с почти непоносима хубост. Видя и средищата на нещастията, глада и безпросветния хаос. И усети надигащия со от големите мегаполиси като парещ южняк смъртен ужас, и почувства някаква мощ, която разтърсваше моретата като тътен на барабан. Обзе го острото чувство за нарастваща заплаха, за непреодолимо бедствие. Видя, че светът е похлупен от непоносима тежест, която го руши като бавно увеличава натиска, досущ като неумолимо свиващ се юмрук.
Ако благословената Господарка, неговата майка, не му беше водач, би го опърлила силата на страстите, надигащи се от кладенеца на световното съзнание. Но тя бдеше неотлъчно до него и го издигаше с лекота над мрака, носеше го напред към прага на осъзнатостта, който постепенно се очертаваше пред него като огромния портал Декерет в Норморк, най-големият от порталите, който се затваря само когато светът е пред гибел, който избистря и очертава контурите на онези, които са се доближили.
На отсрещната страна имаше само музика, музика, която бе станала видима като плах трептящ тон, опънат над бездната като най-крехък въжен мост. Стъпи върху моста и видя плисъците на ясните тонове, оцветяващи потока вещество долу, и острите като кинжали пулсации горе, и линията на отстъпващите към безкрая алено-пурпурно-зелени дъги, които пееха от хоризонта. После всичко това отстъпи пред един- единствен страховит звук с непоносима тежест — този звук като неумолимо чудовище погълна всички тонове, затъркаля се към вселената и безмилостно я притисна. И Валънтайн проумя.
Отвори очи. Господарката, неговата майка, стоеше спокойно между саксиите с танигали, гледаше го и се усмихваше така, сякаш той бе младенец, заспал в люлката си. Тя сне диадемата от челото му и я върна в ковчежето.
— Видя ли? — попита тя.
— Отдавна смятах, че е така — отвърна Валънтайн. — Ставащото в Зимроел не е случайно. Да, има проклятие и то тегне над всивца ни, от хилядолетия. Навремето моят врун-магьосник Делиамбър ми каза, че тук, на Маджипур, сме изминали дълъг път без да платим никаква цена за изначалния грях на завоевателите. Спомена, че сме натрупали лихви по дълга. И тепърва ще плащаме. Онова, което е започнало е нашето наказание, нашето унижение, уреждането на разплатата.
— Така е — каза Господарката.
— Самия Божествен ли видяхме, майко? Той ли беше стиснал света с мъртва хватка? И онзи ужасен звук — пак той ли беше?
— Видяното от теб са твои собствени образи, Валънтайн. Аз видях други неща. А и Божествения не може да бъде сведен до нещо толкова конкретно като един облик. Но според мен си видял същността на нещата.
— Видях, че сме изгубили неговото благоволение.
— Да. Но не непоправимо.
— Сигурна ли си, че не е твърде късно вече?
— Сигурна съм, Валънтайн.
— Така да бъде — каза той след кратко мълчание. — Виждам какво трябва да се направи и съм готов да го сторя. Добре е, че проумях това точно в Седемте стени, издигнати от лейди Тийн в чест на победата на нейния син над метаморфите! А ти, майко, ще изградиш ли за мен нещо подобно, когато успея да разруша делото на лорд Стиамот?
10
— Хайде пак — каза Хисун. Извъртя се и застана с лице към Алзимир и другия посветен рицар. — Сега ме атакувайте и двамата едновременно.
— И двамата? — попита Алзимир.
— Точно така. И ако усетя, че ме щадите, тежко ви.
— Как ще се справиш и с двама ни, Хисун?
— Не знам. Но ще се опитам да разбера. Нападайте.
Хисун не пропускаше ежедневните тренировки в залата, защото смяташе, че ако не бъде на висота, що се отнася до физическата издържливост и ловкост, ще се постави в твърде неизгодна позиция спрямо останалите. Принцовете от Връхни бяха издигнали в култ атлетизма и постоянно се подлагаха на такива изпитания като езда, турнири, борба, лов — все древни и донякъде наивни начини за прекарване на времето, неизвестни по понятни причини на израсналия в Лабиринта Хисун. И сега му се налагаше да усвои всички тези нови за него умения, за да бъде наравно с тези яки, енергични мъже.
Разбира се, бе далеч от мисълта да си въобразява, че с дадената му по природа крехка конструкция може да изгради мощната мускулатура на Стазилейн, Елидат или Дивис. Те бяха едри мъжаги, а той — строен и слаб. Но би могъл да ги превъзхожда с такива качества като ловкост, бързина и находчивост.
