отровата, донесена от пурпурния дъжд. Впоследствие дори Етоуан Елака се убеди, че повечето са загинали, но по това време градинарите се бяха поизнизали, а шепата останали едва смогваха да поддържат оцелелите кътчета на градината — да не говорим за изсичането и изскубването на мъртвите растения. Етоуан отначало смяташе, че лека полека сам ще се справи с тази тъжна задача, но мащабът й беше така съкрушителен, че той скоро заряза всичко и остави своята съсипана градина да стои като погребален паметник на загробената си красота.
месеци след пурпурния дъжд, по време на обичайната си утринна разходка Етоуан Елака намери в лехата с пинини нещо интересно: голям, дълъг към една педя лъскав резец на някакво едро животно. Измъкна го от пръстта, смаяно се взря в него и го пъхна в джоба си. Сред муолните откри още два такива зъба на три метра един от друг. Последваха още няколко подобни находки. В крайна сметка те образуваха ромб, който обхващаше доста голям район от земите му.
Етоуан бързо се върна в къщата при Ксама, която приготвяше закуската.
— Къде е Симуст? — попита той.
— В нийковата горичка, господарю.
— Нийковете отдавна са изсъхнали, Ксама.
— Да, господарю. Но той е там. Цяла нощ.
— Върви и му кажи, че го викам.
— Няма да дойде, господарю. А и яденето ще загори.
Етоуан Елака за миг загуби ума и дума. После се усети, чи нищо чудно в тези несигурни времена да назрява нова и смразяваща промяна, рязко кимна и мълчаливо излезе.
Бързо се спусна покрай унилите ниви със стаджа, после пое нагоре през вкочанените глейнови храсти и изсъхналата пепелява маса на хингамортите, и точно навреме се озова в нийковата горичка. Мъртвите дървета бяха толкова леки, че силните ветрове с лекота ги изкореняваха, ето защо повечето бяха изпопадали, а другите стояха под опасни ъгли, сякаш някакъв гигант ги беше пернал на шега с опакото на ръката си. Отначало не видя Симуст, после го зърна да броди в покрайнините на горичката, като си проправяше път между килнатите дървета и току спираше, за да изскубне някое. така ли е прекарал нощта? Гхайрогите прекарваха годишния си сън наведнъж за няколко месеца летаргия, ето защо Етоуан Елака никога не се учудваше, когато симуст работеше нощем, но сега не беше същото.
— Симуст!
— А, господарю! Добро утро!
— Ксама ми каза, че си тук. Добре ли си, Симуст?
— Много съм добре, господарю! Наистина много добре. — Но тонът му не звучеше убедително.
— Ще слезеш ли при мен? — попита Етоуан Елака. — Имам да ти покажа нещо.
Гхайрогът май внимателно обмисли предложението. После бавно слезе при Етоуан Елака. Змиевидните къдрици на косата му се гърчеха и силното му люспесто тяло излъчваше миризмата отдавна позната на Етоуан Елака като знак за голяма мъка и страх. Симуст работеше при него от двадесет години и за пръв път от него се носеше този мирис.
— Господарю! — възкликна Симуст.
— Какво те тревожи толкова?
— Нищо, господарю. Много съм добре. какво искахте да ми покажете?
— Това — каза Етоуан Елака и му подаде находката си от пипиновата леха. — Намерих го преди половин час, когато обикалях градината. Дали имаш представа какво е?
Симустовите зелени очи без мигли блеснаха неспокойно.
— Зъб на млад морски дракон, господарю. Така смятам.
— Нима?
— Съвсем съм сигурен, господарю. Имаше ли други?
— Ами доста. Още осем, струва ми се.
Симуст нарисува ромб във въздуха.
— Така ли бяха подредени?
— Да — каза Етоуан Елака и се намръщи. — Откъде знаеш?
— Такова е обикновеното подреждане. О, има опасност, господарю! Голяма опасност!
— Ти нарочно говориш със загадки, нали? — отчаяно каза Етоуан Елака. — Какво е това обикновено подреждане? Опасност от кого? В името на Господарката, Симуст, обясни ми просто какво става!
Миризмата на гхайрога стана още по-лютива — той бе ужасен, паникьосан, объркан. Симуст явно търсеше думи.
— Знаете ли къде отидоха всички, които работеха при вас, господарю? — попита той.
— Предполагам във Фолкинкип, за да си търсят работа, но какво общо…
— Не, не са там, господарю. Доста по на запад. В Пидруид. Ще очакват идват идването на драконите.
— Какво?
— Като при апокалипсиса, господарю.
— Симуст!…
— Ама нищо ли не знаете за апокалипсиса?
Етоуан Елака усети такъв пристъп на гняв, какъвто рядко бе изпитвал в своя спокоен и подреден живот.
— Не, нищичко не знам за апокалипсиса — каза той с едва сдържан бяс.
— Сега ще ви обясня, господарю, всичко ще ви обясня. — Гхайрогът остана мълчалив за момент, сякаш за да внесе в мислите си известна прецизност. После дълбоко пое дъх и каза: — Има старо поверие, господарю, че един ден големи нещастия ще сполетят Маджипур, който ще бъде тласнат към размирици. И тогава, както се говори, морските дракони щели да излязат от морето на сушата, за да провъзгласят ново царство и да преобразят из основи нашия свят. И това време щяло да бъде известно като апокалипсис…
— чия езмислица е това?
— Да, измислица е подходяща дума, господарю. Или басня, или, ако ви харесва, приказка. Не е научно. Знам, че морските дракони не излизат на сушата. Но поверието се шири сред някои хора и извънредно ги успокоява.
— Кого имаш предвид?
— Главно бедняците. Предимно лийманите, макар и други раси да се присъединяват. чувал съм, че го изповядват накои хджорти и скандари. Сред човеците не е много разпространена особено сред благородници като вас, господарю, но ви казвам, че вече мнозина твърдят как времето на апокалипсиса наставало, като напастите и гладът са първият признак, а короналът и понтифексът скоро ще бъдат свалени, за да дойде царството на водните крале. И онези, които вярват в това, сега са поели към крайбрежните градове, Пидруид, и Нарабал, и Тил-омон, за да видят пристигането на водните крале на брега и първи да се преклонят пред тях. Знам, че това е истината, господарю. Така е в цялата провинция, а доколкото знам — и в цял Маджипур. Милиони са поели към морето.
— Колко чудно — каза Етоуан Елака. Бил съм твърде невеж тук, в моя малък свят в света! — Той прокара пръст по ръба на драконовия резец. — А тези нещица за какво са?
— Според мен те ги слагат тук-там като знаци на апокалипсиса и пътепоказатели към брега. Поставят ги разузнавачите, които вървят пред отправилите се ан запад многобройни поклонници.
— А те как научават къде са зъбите?
— Те знаят, господарю. Не знам как разбират. Може би насън. Може би и водните крале изпращат послания, също като Господарката и Краля на сънищата.
— Значи скоро ще бъдем прегазени от орда скитници?
— Така мисля, господарю.
Етоуан Елака потупа с резеца дланта си.
— Симуст, защо прекара нощта в нийковата горичка?
— За да намеря кураж да ви кажа всичко това.
— Защо ти е кураж?
— Защото според мен трябва да бягаме, господарю, а знам, че вие няма да искате. Пък аз не искам да
