— И всичко това за толкова кратко време?
— А това са само откъслечни съобщения… Не се знае какво е истинското положение при тези големи разстояния и несигурни съобщителни връзки…
Ръката му потърси нейната.
— Сбъдва се предсказаното от моите сънища и видения. Мракът настъпва, Карабела, и аз единствен стоя на пътя му.
— Има и други до теб, скъпи.
— Знам. И съм ти признателен. Но в решителния момент ще съм сам и тогава? — Той се усмихна. — Навремето, още когато жонглирахме в Дюлорн и започвах да осъзнавам кой съм в действителност, имахме един разговор с Делиамбър. Казах му, че според мен съм свален по волята на Божествения, защото съм нямал истинско желание да управлявам и може би е по-добре за Маджипур узурпаторът да запази моето име и трон. Но Делиамбър отсече, че единственият законен посветен крал съм аз и това ме задължава да се върна. А когато му възразих, че иска премного от мен, той ми отговори, че не той, а историята иска твърде много. И добави: „Историята е изисквала в хиляди светове през хилядолетията интелигентните същества да избират между реда и анархията, между съзиданието и разрухата, разума и неразумието… Има значение, милорд, и то голямо кой трябва и кой не трябва да бъде коронал.“ Никога не съм забравял и не ще забравя тези негови думи.
— А ти какво му отговори?
— Отговорих с да, а после добавих — може би. А той ми каза: „Дълго ще се луташ между да и може би, но накрая да ще победи“. Така и стана — възвърнах си трона. И въпреки това с всеки ден се отдалечаваме от реда, съзиданието и разума и вървим към анархията, разрухата и неразумието. — Валънтайн я гледаше с терзание. — Дали Делиамбър не е сбъркал тогава? Има ли значение кой трябва и кой не трябва да бъде коронал? Мисля, че като човек съм добър, а понякога дори се смятам за мъдър управник. При все това светът се разпада. Въпреки моите най-големи усилия или благодарение на тях — не знам кое е вярно. Може би щеше да е по-добре за всички, ако си бях останал един скитащ жонгльор, Карабела.
— Това е нелепо, Валънтайн.
— Нима?
— Нали не смяташ, че тазгодишната реколта от лузавендър щеше да е чудесна, ако беше оставил Доминин Барджазид да управлява? Можеш ли да обвиняваш себе си за провала на жътвата в Зимроел? Става дума за природни катаклизми и ти ще намериш мъдър начин да се справиш, защото това е твоят подход, освен това ти си избран от божествения.
— Избран съм от принцовете на Връхни — отговори Валънтайн. — Те са човеци и не са непогрешими.
— При избора на коронал чрез тях говори Божествения, а той не е възнамерявал да те превърне в оръдие за разрухата на Маджипур. Получените сведения са треовжни, но не и ужасяващи. ще разговаряш след няколко дни с майка си и тя ще укрепи силата ти, поизчерпана от умората. После ще отидем в Зимроел и ще оправим всичко.
— Надявам се да си права, но…
— Ти го знаеш! Когато говориш толкова мрачно, аз се питам дали си същият човек, когото познавам. — Тя потупа купчината с бумаги. — Да, това не е за омаловажаване. Но според мен могат доста неща да се направят, за да бъде отблъснат мракът. И те ще бъдат направени.
Той бавно кимна.
— И аз мисля като теб, но понякога…
— Понякога е по-добре да не мислиш. — На вратата се почука. — Добре — каза Карабела. — Прекъсват ни и това е добре, защото се уморявам да те слушам, когато говориш така увило, скъпи.
Тя пусна Талинот Езулд в стаята.
— Милорд, вашата майка Господарката пристигна и иска да ви види в Смарагдовата стая.
— Майка ми тук? Но аз смятах да я посетя утре във Вътрешния храм!
— Тя дойде при вас — каза Талинот Езулд невъзмутимо.
В центъра на смарагдовата стая с под от зелен оникс и прозрачни пана от зелен нефрит вместо прозорци стоеше Господарката между две огромни танигали в саксии, които всъщност бяха единственото обзавеждане. Валънтайн се забърза към нея и усети при докосването до прострените й ръце познатото пулсиране на излъчващата се от нея енергия, свещената сила, която като вливащи се в кладенец пролетни води бе се сбирала у нея при докосването с милиардите души в Маджипур.
Разговарял бе с нея насън безброй пъти, но не беше я виждал от години, ето защо бе неподготвен за промените, дължащи се на времето. Все още бе хубава — отминаващите години бяха безсилни да накърнят красотата. Ала възрастта бече я бе наметнала с най-ефирния си воал, косата вече не блестеше като навремето, топлият поглед бе леко помръкнал, а кожата — леко повяхнала. И все пак имаше същата царствена осанка, излъчваше благородство и величие, сила и безконечно състрадание.
— Майко! Най-после сме заедно!
— След толкова години, Валънтайн…
Тя леко го докосна по лицето, раменете, ръцете. Потръпна от леката като перо милувка — толкова голяма бе силата на тази жена. Наложи се да си припомни, че тя е смъртна, родена от смъртни, съпруга на висшия съветник Дамиандан, майка на двама сина, като единият от тях беше той, Валънтайн, който бе отгледан от нея, своята майка, и като всички малчугани бе търсил утеха в прегръдките й от бурите на детството, за да получи успокоение и мъдър съвет. Но всичко това бе твърде отдавна, сякаш в друг живот. След като Божествения насочи жезъла си към семейството на Дамиандан, за да издигне сина му Вориакс на трона на Конфалюм, със същото движение той бе превърнал майка му в Господарка на Острова и вече никой от фамилията не можеше да се смята за простосмъртен. И оттогава, както и до ден-днешен Валънтайн не можеше да я смята просто за своя майка, защото й беше дадена сребърната диадема и тя бе заживяла на Острова като Господарка, за да дава на целия свят, който гледаше към нея с благоговение и молба, някога предназначените само за нейните деца мъдрост и успокоение. И Валънтайн бе запазил благоговението си към нея дори след като с едно махване на същия този царствен жезъл бе възнесен на мястото на Вориакс и донякъде бе изтръгнат от царството на простосмъртните, за да стане нещо като митичен герой. Не съумяваше да изпита към себе си същото страхопочитание, което останалите питаеха към него или той към Господарката.
Преди да преминат към същината, поговориха за семейството. Той й разказа какво правят сестра й Галиара и брат и Сейт от Стий, както и Дивис и Миригант, и дъщерите на Вориакс. Тя му зададе няколко най-обикновени въпроса: дали се отбива в старите фамилни владения в Халанкс, смята ли Замъка за щастливо място, все така силно ли се обичат с Карабела. Това разреди напрежението и той се почувства като простосмъртно лордче от Замъка, посетило майка си, която се бе установила в друга страна, но все още жадуваше за новини от дома. Но това не можеше да продължава безкрайно.
— Трябваше да позволиш аз да дойда при теб, както си му е редът, майко. Не е редно Господарката да се спуска от Вътрешния храм до Седемте стени.
— Сега не ни е до етикет. Събитията напират, трябва да се действа.
— Значи си научила новините от Зимроел?
— Разбира се. — Тя докосна диадемата си. — Това ми носи новините отвсякъде със скоростта на мисълта. О, Валънтайн, срещаме се в толкова злощастни времена! Бях си представяла, че ще дойдеш тук с радост след края на обиколката, а сега долавям болката и съмнението ти и се боя при мисълта какво има да става занапред.
— Какво виждаш? Какво ще стане, майко?
— Мислиш ли, че бих могла да предвиждам бъдещето?
— Виждаш с голяма яснота настоящето. Сама казваш, че получаваш отвсякъде новини.
— Гледката е твърде мрачна и загадъчна. В света се объркват неща, които не проумявам. Редът в обществото е застрашен отново. И короналът е обзет от отчаяние. Ето това виждам. Защо си отчаян, Валънтайн? Откъде този страх? Син си на Дамиандан и брат на Вориакс, а тези мъже не познаваха отчаянието, което не е присъщо и на моята душа, а и на твоята — поне така смятах.
— В света цари голяма тревога, както научих след идването ми тук, и тази тревога не се е уталожва, а напротив.
