— Аз съм Гуидраг — каза старата и жилава скандарка с помръкнала козина и след миг Валънтайн си спомни коя е — тарторката на капитаните на драконови кораби, която им отказа навремето, но го стори любезно и ги упъти при Горзавал и „Брангалин“. Питаше се дали тя го е познала. Едва ли… Отдавна бе открил, че кралските одежди правят почти невидим човека, който ги носи.
Гуидраг дръпна недодялана, но изразителна приветствена реч от името на всички капитани на своята флотилия и подари на коронала резбовано украшение от кости на морски дракон. От своя страна Валънтайн благодари за величествения парад и попита защо ловците бездействат тук, в Пилиплок, наместо да са в открито море. От нейния отговор стана ясно, че поради безпрецедентната миграция всички екипажи още през първите две-три седмици на сезона са хванали плячката, която им е позволена по закон, така че ловът е приключил почти веднага след започването.
— Странна година бе това — заключи Гуидраг. — И се боя, че тепърва ще има да се случват още странни неща.
Ескортът от драконови кораби ги следваше по целия път до пристанището, докато акостираха на кея Малибор, където ги очакваше група посрещачи: херцогът на провинцията с огромна свита, кметът, обкръжен с не по-малка тълпа чиновници, капитаните на съдовете, придружили коронала до брега. Валънтайн се впусна в церемониите и ритуалите на приветствията като човек, който сънува, че е буден: отговаряше достолепно и любезно, съвсем навреме, държеше се спокойно и уравновесено и при все това сякаш се движеше сред навалица от призраци.
Пътят от пристанището до общината, където щеше да се настани Валънтайн, бе опасан с дебели червени въжета, задържащи множеството, и навред гъмжеше от гвардейци. Гръмогласните ликуващи приветствия поразведриха Валънтайн, докато пътуваше в открития флотер заедно с Карабела. Но само за кратко, защото веднага след като се озова в покоите си, нареди да му донесат последните съобщения — и те както винаги бяха пълни с мрачни новини.
Болестта по лузавендъра неизвестно как беше плъзнала и из поставените под карантина незасегнати провинции. Очакваше се тазгодишната реколта от стаджа да е дваж по-малка от обичайното. Туйолът, важно фуражно растение, бе нападнат от някакъв допотопен вредител, а в лозарските райони на Кинтор и Ни-моя се беше развихрила някаква гъбичка и скапваше гроздето преди узряването. С изключение на областта около Нарабал, вече цял Зимроел бе засегнат от подобни селскостопански бедствия.
Когато Валънтайн показа докладите на Уай-Юлисаан, неговата констатация бе повече от мрачна.
— Това вече не може да се спре. Става дума за екологично свързани явления. Снабдяването на Зимроел ще бъде напълно разстроено, милорд.
— В Зимроел живеят осем милиарда!
— Така е. А когато тази напаст се разпространи и в Алханроел?…
валънтайн усети как го полазват студени тръпки.
— Мислиш ли, че това ще стане?
— Да, милорд, сигурен съм! Между континентите постоянно сноват кораби. Ами прелитащите птици, дори насекомите? Вътрешното море не е толкова обширно, а да не забравяме, че Острова с архипелазите скъсяват разстоянието. — Селскостопанският надзорник дари Валънтайн със странно ведра усмивка. — Уверявам ви, че няма начин да се устои или да се постигне победа, милорд. Ще върлуват глад и мор. Маджипур ще бъде погълнат.
— Не, не говори така.
— Бих ви успокоил, ако можех. Но нямам с какво да ви утеша, лорд Валънтайн.
Короналът се взря в странните очи на Уай-Улисаан.
— Божественият ни изпрати тази катастрофа — каза той. — И пак Божественият ще ни спаси.
— Може би. Но не и преди разрухата. Позволете ми да се оттегля, милорд. Мога ли да взема за около час докладите?
След като остана насаме, Валънтайн за пореден път обмисли какво да приеме — нещата вече не търпяха отлагане, особено след последните съобщения. Изпрати да повикат Слийт, Тунигорн и Делиамбър.
— Смятам да сменя маршрута на обиколката — заяви той без заобикалки.
Те се спогледаха уморено, сякаш от седмици бяха очаквали тази неприятна изненада.
— Този път няма да отидем в Ни-моя, така че отменете всички уговорки. — По навъсените и напрегнати погледи разбра, че не се радва на безрезервната им подкрепа. — на Острова на съня — продължи Валънтайн — ми бе показано, че сполетелите ни беди са пряк израз на неодобрението на Божествения. Преди доста години ти, Делиамбър, предположи, че неразбориите в кралството след узурпацията на трона ми вероятно са началото на разплатата заради покоряването на метаморфите. Спомена, че сме изминали дълъг път без да си платим греховете. Но ето че хаосът ни връхлита, тъй като миналото най-после започва да ни праща неплатените сметки, и то с лихвите.
— Да, спомням си. Така ви казах.
— А аз ти обещах да поправя тази несправедливост по време на царуването си. Но не го сторих. Занимаваха ме други неща, ето защо опитите ми за разбирателство с метаморфите бяха твърде повърхностни. И докато се бавех, това утежняваше наказанието. Сега възнамерявам веднага да отида в Пиурифейн…
— В Пиурифейн, милорд? — извикаха Слийт и Тунигорн буквално в същия миг.
— В Пиурифейн, в столицата на променящите се Илиривойн. За да се срещна с Данипиур и да изслушам…
— Нито един коронал никога не е влизал в територията на метаморфите — прекъсна го Тунигорн.
— Ходил е — каза Валънтайн. — Когато бях жонгльор играх пред метаморфи и самата Данипиур.
— Съвсем различно е — каза Слийт. — Един жонгльор може да прави каквото си поиска. Тогава ти не вярваше особено, че си коронал. Но сега това е несъмнено…
— Ще отида. Като на смирено поклонение, начало на изкуплението…
— Милорд! — изломоти Слийт.
Валънтайн се усмихна.
— Продължавай. Изложи аргументите си. От седмици се готвя за дълъг, ужасен спор с трима ви и ето че времето дойде. Но знайте: приключим ли с разговорите, отивам в Пиурифейн.
— И нищо няма да те разколебае? — попита Тунигорн. — Дори доводи като опасностите, неспазването на протокола, евентуалните политически…
— Не, не и не! Нищо няма да ме разколебае. Само ако коленича пред Данипиур ще сложа край на опустошенията.
— И нещата ще се уредят така просто? Сигурен ли сте, милорд? — попита Делиамбър.
— Трябва да се опита. Убеден съм в това и не си правете труда да ме разубеждавате.
— Но милорд — каза Слийт, — доколкото си спомням тъкмо променящите се ви свалиха от трона с магия и се надявам, че все още пазите някакви спомени за това. Сега светът е на ръба на лудостта, а вие искате сам да се натикате в ръцете им в самите им неизбродни гори. Нима това ви изглежда…
— Мъдро? Не. Необходимо? Да, Слийт. да. Един коронал не е чак от толкова голямо значение. Мнозина могат да го заместят и да се справят по-зле или по-добре. Но съдбата на Маджипур има значение. Трябва да отида в Илиривойн.
— Умолявам ви, милорд…
— Аз умолявам всички ви — отвърна Валънтайн. — Нека прекратим този разговор. Решението ми е твърдо.
— Ще отидете в Пиурифейн! — невярващо каза Слийт. — Сам ще се предложиш на променящите се!
— Да — потвърди Валънтайн. — Сам ще се предложа.
ТРИ
КНИГА НА РАЗКЪСАНОТО НЕБЕ
1
