И те му отвръщаха в хор:
— Да живее Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е!
ЧЕТИРИ
КНИГА НА ПОНТИФЕКСА
1
— Странен ден, милорд. Короналът отива като просяк при Краля на сънищата — каза Слийт, като закриваше с длан лицето си, за да се защити от духащия откъм Сувраел безмилостен горещ вятър. Само след часове щяха да акостират в Тологай — най-голямото пристанище на южния континент.
— Не като просяк, Слийт — спокойно парира Валънтайн. — Като брат по оръжие, който търси помощ срещу общ неприятел.
Карабела се извърна смаяно към него.
— Брат по оръжие, Валънтайн? Не те бях чувала да говориш така войнствено.
— Нима не сме във война?
— Значи тогава ще се биеш? И ще убиваш?
Валънтайн я погледна втренчено, като се питаше дали тя не го предизвиква. Не, в очите й се четеше обич.
— Знаеш, че никога не бих убил. Но има и безкръвни войни. Вече водих една и ти беше редом с мен на бойното поле. Да съм убил някого?
— Но кои бяха враговете ти тогава? — намеси си Слийт. — Твоите собствени скъпи приятели, подведени от променящите се — Елидат, Тунигорн, Стазилейн, Миригант! Разбира се, нямаше желание да убиваш хора като Елидат или Миригант — трябваше само да ги спечелиш на своя страна.
— Но това не важи за Доминин Барджазид, а пощадих и него. И мисля, че сега ще се радваме на това.
— Да, прояви изключително милосърдие. Но сега враговете са други — мръсната, жестока паплач на метаморфите…
— Слийт!
— Такива са, милорд! Разрушители на всичко, което сме построили в нашия свят.
— В техния свят, Слийт — каза Валънтайн. — Помни: това е техният свят.
— Бил е, милорд. Загубили да го още преди идването ни. Да останат жалки няколко милиона на планета, достатъчно голяма за…
— Пак ли започва този досаден спор? — избухна Карабела с нескрито раздразнение. — Защо? Не ни ли стига, че сме като в пещ, а и ще напрягаме дробовете си с празни приказки!
— Исках само да кажа, миледи, че това сега няма нищо общо с войната за възстановяване. Насреща е омразникът Фараатаа, който няма да се спре, докато не изтреби всички ни. И според Валънтайн това изчадие може да бъде спечелено с любов? Така ли е, милорд?
Валънтайн отмести поглед.
— Ще използваме подходящи средства за да обединим пак Маджипур — каза той, като гледаше настрана.
— Ако си искрен, трябва да си готов да ги унищожиш — отговори Слийт мрачно. — Не като лорд Стиамот просто да натикаш врага в джунглата, а да го довършиш, изкорениш, да изтръгнеш завинаги тази заплаха за нашата цивилизация, която…
— Какви са тези допотопни изрази, Слийт? Довършвам, изкоренявам… — със смях подметна Валънтайн.
— Той не говори буквално, милорд — намеси се Карабела.
— Напротив. Прав ли съм, Слийт?
— Знаеш, че имам и други причини да недолюбвам метаморфите — каза Слийт. — А освен това смятам, че трябва да заплатят с живота си щетите, които вече ни нанесоха. И не се извинявам, че мисля така.
— И би пожертвал живота на милиони заради грешките на управниците? Ти си по-голяма заплаха за нашата цивилизация от десет хиляди метаморфи, Слийт!
Бледите мършави бузи на Слийт пламнаха, но той си замълча.
— Обиди се — каза Валънтайн. — Не исках да те засегна.
— Короналът няма нужда да иска прошка от един кръвожаден варварин, милорд.
— Не ти се подигравам, а само показвам несъгласието си.
— Нека си останем с несъгласието — каза Слийт. — Но ако аз бях коронал, щях да ги избия всичките.
— Но аз съм — поне в някои части на този свят. И докато съм коронал, ще търся пътища за победа без изтръгвания и изкоренявания. Приемаш ли това, Слийт?
— Приемам желанията на коронала и това се знае, милорд. Казвам само какво бих направил, ако управлявах аз.
— Дано Божественият те опази от такава съдба — каза Валънтайн с лека усмивка.
— И коронала от необходимостта да отговори на насилието с насилие, защото това е в природата му — отвърна Слийт, чиято усмивка бе почти незабележима. — Скоро сме в Тологай — каза той — и трябва да се погрижа за някои детайли. Мога ли да се оттегля, милорд?
Слийт се отдалечи, а Валънтайн закри очите си с длан от яркия плам на слънцето и се взря срещу вятъра в тъмната огромна маса на южния континент, която вече се беше проснала на хоризонта.
Сувраел! Самото име внушаваше трепет. Никога не бе и предполагал, че ще дойде тук. Доведено дете сред континентите, забравен, пренебрегван, едва населен, той бе почти изцяло гола и отблъскваща пустош, толкова обрулена и изсушена, толкова различна от останалите земи на Маджипур, че напомняше по-скоро отломък от друга планета. Въпреки че даваше подслон на милиони, натъпкани в половин дузина градове, които бяха пръснати из по-обитаемите области, Сувраел от векове бе поддържал само най-повърхностни връзки с двата главни континента. Когато командироваха тук висши чиновници, това се възприемаше като сурово наказание. Недолюбваха го и короналите. Май лорд Тиеверас бе наминал в Сувраел при една от големите си обиколки, а също и лорд Киникен. И, разбира се, Валънтайн си спомни за свидетелството на Декерет, който доста преди да стане коронал бе пребродил Пустинята на Откраднатите сънища с основателя на династията Барджазид.
Имаше само три изнасяни от Сувраел неща, които оказваха някакво по-съществено въздействие върху останалата част на Маджипур. Едното беше вятърът. Целогодишно изливащият се потоп от обгарящ въздух връхлиташе брутално южните брегове на Алханроел и Зимроел и ги превръщаше в кещо почти толкова неприятно, колкото и самия Сувраел. Другото беше месото. На запад издигащата се от морето мъгла навлизаше във вътрешността на пустинния континент и поддържаше обширни пасища за добитъка, изнасян по вода за другите континенти. И третата стратегическа стока на Сувраел за износ бяха сънищата. Вече хиляда години Барджазидовците господстваха над това царство от своите обширни владения. С помощта на устройство, чиято тайна се пазеше ревниво, те наводняваха света със своите послания — сурови и тревожни проникновения, които търсеха и намираха всеки, причинил или само замислящ да причини вреда на свой ближен. По свой груб и суров начин Барджазидовците бяха съвестта на света и отдавна се бяха превърнали в пръчката и камшика, чрез които върховният триумвират поддържаше своя по-благ и мек начин на управление.
Навремето, при първия си неуспешен опит за бунт през ранното царуване на Валънтайн, метаморфите, разбрали мощта на Краля на сънищата, коварно бяха подменили умиращия Симонан Барджазид с един от своите. Това бе довело до узурпирането на трона от най-младия син на Симонан — Доминин, който не подозираше, че към тази безразсъдна авантюра го бе подтикнал не неговият баща, а преобразяващ се измамник.
Валънтайн си помисли, че Слийт има право: странно е, че сега короналът, чиято власт е застрашена, трябва да се обърне към Барджазид почти като молител.
Дошли бяха в Сувраел почти случайно. След като се оттеглиха от Пиурифейн, поеха право на югоизток, към морето, защото би било лудост да се насочат към разбунтувалия се Пилиплок, а по брега на Гихорна
