Тогава всичко свърши. Настъпи странна тишина. Тълпата се беше разбягала. Жертвите на тротоара не стенеха. Диймите, преситени, се повъртяха над площада с бръмчене, после излетяха нагоре в редичка, само Божественият знае накъде.
Ярмуз Китаин, треперещ, потресен, бавно се отдалечи от портала. Паркът бе спасен. Като се обърна, той видя Вингол Нейила, който стоеше като ангел-отмъстител с прострени напред ръце и пламтящи очи.
— Не биваше да го правиш — каза Китаин с глас, задавен от шока и отвращението.
— Те щяха да унищожат парка.
— Да, паркът е спасен. Но виж… виж…
Нейила сви рамене.
— Предупредих ги. Как да им позволя да разрушат всичко тек само за да хапнат мръвка?
— Въпреки това не биваши.
— Така ли мислиш? Нямам угризения, Ярмуз. Нито едно. — Той се позамисли. — Излъгах — имам едно. Не отделих дийми за нашата сбирка. Но нямаше кога, а не ми се връща в Боргакс да търся други. Само за това съжалявам, Ярмуз. И нямах друг избор. Те спасиха парка. Как можехме да позволим на тези щураци да го разрушат? Как, Ярмуз? Как?
3
Едва бе зазорило, ала яркото слънце вече осветяваше широките и меки извивки на долината Глейдж, когато станалият на ранина Хисун излезе на палубата на речния кораб, който го връщаше в Замъка.
На запад, където реката правеше голям завой към терасовидните каньони, всичко бе потънало в мъгла и скрито, сякаш това беше първата сутрин на всички времена. Но когато погледна на изток, Хисун видя ведрите покриви с червени керемиди на големия град Пендиуейн, сияещи на ранния светлик, а далече нагоре по реката се очертаха ниските лъкатушни сенки на бреговата линия на Макропосопос. Оттатък се намираха Апокрун, Стангард, Фолс, Нимиван и останалите градове на долината, дом на около петдесет милиона жители. Щастливи места, където животът бе лесен. Но сега над тях бе увиснала застрашителната аура на предстоящата разруха и Хисун знаеше, че навред из Глейдж хората чакат, питат и се боят.
Искаше му се да протегне ръце, да ги обхване в топла прегръдка, да извика: „Не се страхувайте от нищо! Божественият е с нас! Всичко ще бъде добре!“
Но дали това беше вярно?
Помисли си, че никой не знае волята на Божествения. Но щом това не се знае, трябва да градим съдбата си в съответствие с усещането кое е добро. Също като скулптори ваем живота си от суровия камък на бъдното час след час, като следваме проекта, който е в ума ни. Ако проектът е разумен и сме добри ваятели, след последния удар с длетото резултатът ще е добър. Небрежните проекти и прибързаността водят до тромави пропорции и нарушено равновесие. И нима при провал ще кажем, че това е станало по волята на Божествения? Или по-скоро се дължи на сакатия замисъл?
Каза си, че неговият план не бива да куца. И тогава всичко ще бъде наред, и Божественият ще ни закриля.
При време на устремното пътуване на север Хисун чертаеше и преначертаваше своя план — на минаване покрай Джерик, Гизелдорн и Сатинор, където Глейдж се спускаше от подножието на замъка Връхни. А при Амбълморн, най-югозападният от петдесетте града на Връхни, планът се дооформи в съзнанието му — ясен и действен.
Невъзможно бе да се продължи по реката, защото при Амбълморн тя ставаше неплавателна. Продължиха с флотери нагоре през пръстена на Градовете на склона, после през Свободните градове, градовете-стражи, покрай Морвол, където бе роден Елидат, и Норморк с голямата стена и големия портал, покрай Хюин, където короните на всички дървета бяха алени, розови, рубинени или червеникавокафяви. Покрай Грийл и Сигла Найър с петте вертикални езера и още по-нататък към вътрешните градове, Бангълкод, Бомбифейл, Перитол и нататък, нататък — към върха на огромната планина.
— Това е невероятно — каза Елсином, която пътуваше до сина си. Още при първото излизане от Лабиринта да се изкачиш до замъка Връхни не беше шега работа.
— Почакай — каза й той. — Чудесата предстоят тепърва.
Подминаха Бомбифейл с неговите чудесни остри кули и се устремиха нагоре по друго ниво към зоната на Високите градове. Пътят, настлан с блещукащи червени павета, заобиколи Хай Мърлин и се изви през полята с ослепително ярки цветя и продължи все по-нагоре, докато на върха изникна изумителният замък на лорд Валънтайн, прострял своите зидани от тухли и хоросан пипала на хиляди посоки над зъбери и върхове.
Когато флотерът се озова на площад Дизмаул до южното крило, Хисун с изненада зърна делегация посрещачи — там бяха Стазилейн, Миригант, Елзандир и цяла свита от помощници. Но не и Дивис.
— Като коронал ли са дошли да те приветстват? — попита Елсином, а Хисун се усмихна и поклати глава.
— Съмнявам се — каза той.
Докато крачеше с тях по зеления паваж, той се питаше какво ли е ставало тук по време на отсъствието му. Беше ли се провъзгласил Дивис за коронал? Дали приятелите му не са дошли тук, за да го предупредят да избяга, докато още има възможност? Не, те го наобиколиха усмихнато и го запрегръщаха.
— Какво ново? — попита Хисун.
— Лорд Валънтайн е жив! — извика Стазилейн.
— Слава на Божествения! Къде е той сега?
— В Сувраел — отговори Миригант. — Гост е в двореца на Барджазид. Така бе казал самият Крал на сънищата, и днес получихме потвърдителна вест от коронала.
— Сувраел?! — повтори Хисун учудено, сякаш бе научил, че Валънтайн се е отклонил към непознат континент сред Великото море или към съвсем непознат свят. — Защо? Как е стигнал дотам?
— От Пиурифейн е отишъл в Белатюл — отговори Стазилейн — и заради драконите не е отплавал на север. А в Пилиплок не е отишъл заради бунта. Хората от Белатюл го закарали в южната страна, където се е съюзил с Барджазидовци, които ще използват властта си, за да вразумят света.
— Похвално.
— Наистина. Скоро ще се срещне отново на Острова с Господарката.
— А после? — попита Хисун.
— Още не се знае. — Стазилейн проницателно погледна Хисун. — Не сме наясно какво ще става предстоящите месеци.
— А аз съм наясно — каза Хисун. — Къде е Дивис?
— Днес е на лов — каза Елзандир. — В гората край Франгиор.
— О, това място не носи щастие на семейството му! — каза Хисун. — Не стана ли там белята с лорд Вориакс?
— Да — потвърди Стазилейн.
— Надявам се да внимава повече от баща си — каза Хисун. — Изненадан съм, че не дойде, ако е знаел за завръщането ми. Алзимир, върви и доведи милорд Дивис. Кажи му, че ще заседава Регентският съвет и аз го чакам да дойде незабавно. — Направи пауза и се обърна към всички. — Постъпих твърде неучтиво, че не ви представих в самото начало лейди Елсином, моята майка, която за пръв път в живота си напуска Лабиринта.
След като свърши церемонията по представянето, по време на която Елсином се държа с изключително достолепие, хисун нареди да я настанят както подобава в Павилиона на лейди Тийн и се разбра с посрещачите си да се срещнат след час в заседателната зала.
— Един час не е достатъчен, за да се върне лорд Дивис — каза Миригант кротко.
Хисун кимна.
— Така мисля и аз. Но не е моя вината, че лорд Дивис е предпочел днес да отиде в гората. Имаме много работа, ето защо не можем да чакаме. Съгласен ли сте, милорд Стазилейн?
— Напълно.
— Двама от тримата регенти са съгласни. Това е достатъчно. Ще се съберем. В заседателната зала след час!
