Всички бяха там, когато десет минути преди определеното време дойде Хисун, който седна на високата маса до Стазилейн, огледа събралите се принцове и каза:
— Говорих с Хорнкаст и видях Тиеверас.
В залата настана лек смут.
— Понтифексът е още жив — каза Хисун. — Но неговото не е живот. Вече не издава дори онези странни звуци, които са се брояли за говор напоследък. Живее в друго царство, твърде далеч, и според мен това е царството, което се намира в самия край преди Моста на сбогуванията.
— Кога има изгледи да умре? — попита Нимиан от Дъндилмир.
— О, не скоро, дори при тези обстоятелства — отговори Хисун. — Там имат магии, с които могат да му попречат още няколко години да премине отвъд. Но смятам, че преходът не бива да се отлага дълго.
— Това ще реши лорд Валънтайн — каза херцогът на Халанкс.
Хисун кимна.
— Наистина. Ще се върна към това след малко. — Той стана, отиде при картата на света и сложи длан върху сърцето на Зимроел. — Докато отсъствах, редовно получавах съобщения. Знам за войната с пиуривареца Фараатаа, който и да е той. И за пълчищата чудовищни зверове-мутанти, които сеят ужасно безредие и страх. За глада в района на Кинтор, за отцепването на Пилиплок, за бунта в Ни-моя. Не знам, какво става на запад от Дюлорн, и едва ли някой друг е наясно по въпроса. Знам, че и западен Алханроел бързо крачи към хаоса и разрухата напредва на изток, достигнала е дори подножието на Върха. При все това досега почти не сме предприели нещо конкретно. Централната влас бездейства, провинциалните херцози се държат като феодали, а ние си стоим високо в Замъка.
— И какво предлагаш? — попита Мирингант.
— Няколко неща. Първо, да създадем армия, която да окупира границите на Пиурифейн, да изолира провинцията и да се разтърси из джунглата за Фараатаа и неговите последователи, което, гарантирам, няма да е лесно.
— И кой ще командва тази армия? — попита херцогът на Халанкс.
— Позволете ми да се върна към това по-късно — каза Хисун. — Продължавам: трябва да имаме и втора, за да окупираме Пилиплок мирно, ако е възможно, ако не — със сила, за да възстановим там верността към централната власт. Трето, трябва да съберем всички провинциални управители, за да обсъдим разумното разпределение на продоволствието в незасегнатите провинции с молба да подпомогнат тези, в които вече има глад. Ще ги призовем към саможертва, но ще разясним, че не става дума за непоносима саможертва. За провинциите, които откажат, ще има военна окупация.
— Премного армии за общество почти без войнски традиция — каза Манганот.
— Когато сме били натясно, все някак сме ги създавали. Така ще бъде и сега, защото нямаме избор. Подчертавам обаче, че има и няколко неофициални армии под водачеството на самопровъзгласили се коронали. Можем да се възползваме от услугите им.
— На тези предатели? — възкликна херцогът на Халанкс.
— На всички, които могат да бъдат от полза — каза Хисун. — Ще ги поканим да се присъединят към нас, като им дадем висок ранг, макар и не този, който сами са си присъдили. И ще им кажем ясно, че ако не сътрудничат, ще ги унищожим.
— Ще ги унищожим? — възкликна Стазилейн.
— Точно така.
— Дори Доминин Барджазид бе простен и изпратен при братята си. Да се отнеме живот, дори на предател…
— Това е сериозно нещо — каза Хисун. — Имах предвид да използваме тези хора, а не да ги убиваме. Но мисля, че ако ни откажат помощта си, те трябва да бъдат избити. Но нека обмислим това някой друг път.
— Ти смяташ да използваш тези хора? — каза принц Нимиан от Дундилмир. — Говориш съвсем като коронал!
— Не — възрази Хисун. — Говоря като един от вашите избраници. И в прискърбното отсъствие на милорд Дивис може би говоря прекалено твърдо. Но ви казвам, че дълго съм обмислял този план и не виждам друга алтернатива, независимо кой ще управлява.
— Управлява лорд Валънтайн — поясни херцогът на Халанкс.
— Като коронал — каза Хисун. — Но според мен всички сме съгласни, че освен коронал, трябва да имаме и истински, дееспособен понтифекс. Лорд Валънтайн пътува към Острова за среща с Господарката. Предлагам и аз да отида там и да се опитам да го убедя да слезе в понтификата. Ако сметне аргументите ми за разумни, той ще ми каже и кого предпочита за свой наследник. Според мен новият коронал ще трябва да се нагърби с умиротворяването на Пилиплок и Ни-моя и да спечели лъжекороналите на своя страна. А някой от нас ще оглави армията, която ще нахлуе в страната на метаморфите. Мисля, че е без значение, кой ще носи короната — Дивис или аз. Но е важно веднага да се заемем с въдворяване на реда. Твърде дълго отлагахме.
— И ези-тура ли ще хвърляме? — внезапно попита някой.
Дивис, потен, небръснат, още с ловен костюм, застана пред Хисун.
Хисун се усмихна.
— Радвам се, че ви виждам отново, лорд Дивис.
— Уви, колко много съм пропуснал… Днес създаваме армии и избираме коронали, така ли, принц Хисун?
— Лорд Валънтайн трябва да избере коронала — каза Хисун спокойно. — А ние ще формираме и поведем армиите. И едва ли скоро ще имаме време за удоволствия като лова, милорд. — Посочи му празния стол до себе си. — Ще седнете ли, милорд Дивис? Направих няколко предложения, които ще ти повторя, ако не възразяваш. И ще трябва да стигнем до някакви решения.Така че ще седнете ли да ме изслушате, милорд Дивис? Ще седнете ли?
4
Значи, пак в морето — през знойната омара и жегата, със свирепия вятър от Сувраел в гръб и бързо непрестанно течение от югозапад, тласкащо корабите към северните страни. Валънтайн усещаше как други течения бушуват в душата му. Още чуваше думите на Хорнкаст, изречени на празненството в Лабиринта, сякаш бяха произнесени вчера, а не преди десет хилядолетия, както му се струваше.
Короналът е светът, светът е короналът.
Да. Да.
И докато Валънтайн бе обикалял навред из Маджипур, съзнанието му ставаше все по-възприемчиво към болката, объркването, лудостта, ужаса, които сега разкъсваха на части онова, което доскоро бе най- щастливият и най-мирният от световете. Денем и нощем с готовност приемаше, и попиваше горчилката, която Маджипур трябваше да излее върху него, и търсеше пътища да облекчи болките на всички. Но напрежението го изморяваше. Твърде много му идваше мъката, но нямаше как да избяга от отговорностите си, защото той бе властителят на кралството.
Целия следобед прекара сам на палубата, загледан право напред, и никой не дръзна да наруши усамотението му, дори Карабела. Когато тя все пак д
ръзна да отиде при него, стори го колебливо и мълком. Той се усмихна и я привлече към себе си, също мълчаливо. Трябваше му още време да се отърси от мировата скръб.
След доста време тя хвърли поглед на запад и замря от изненада. Но пак не наруши мълчанието.
— Какво виждаш, мила? — попита той.
— Мисля, че дракон.
Валънтайн не каза нищо.
— Нима е възможно, Валънтайн? Уж през този сезон нямало дракони в тези води. Но какво виждам тогава?
— Виждаш дракон.
— Казваш го дори без да погледнеш, Валънтайн.
— Да. Но драконът е там.
