— Усещаш ли го?
— Да. Осезаемото му присъствие. Силата на разума. Мощната интелигентност. Усетих го, преди да кажеш нещо.
— Ти вече долавяш толкова много неща — каза тя.
— Прекалено много — каза Валънтайн.
Той продължи да гледа на север. Огромната душа на дракона лежеше като бреме върху неговата. Придобил бе свръхчувствителност през месеците на кризата. Можеше вече почти без усилие да изпраща съзнанието си навсякъде където поиска. Буден или спящ, той се луташе в дълбините на световната душа. Разстоянията вече не бяха преграда. Усещаше всичко, дори грубите горчиви мисли на променящите се, дори бавнити пулсиращи еманации на водните крале.
— Какво иска драконът? — попита Карабела. — Ще ни нападне ли, Валънтайн?
— Съмнявам се.
— Сигурен ли си?
— В нищо не съм сигурен, Карабела.
Отправи се към едрото животно сред вълните. Напрегна се, за да докосне съзнанието му. За миг възникна нещо като контакт, след което сякаш го отхвърли мощна ръка, но не презрително, не надменно. Като че ли драконът казваше: „Не сега, не тук, не още.“
— Изглежда толкова странно — отбеляза Карабела. — Ще ни нападне ли?
— Не.
— Изглеждаш изплашен.
— Не съм изплашен. Просто се опитвам да разбера. Но не чувствам никаква опасност. Това е само едно мощно съзнание, което ни следи непрекъснато…
— И изпраща доклади за нас на променящите се, може би?
— Възможно е.
— Ако драконите и променящите са се съюзили…
— Така смята Делиамбър. Мисля, че може да е по-сложно. И дълго ще се мъчим да разберем връзката между променящите се и драконите. Но повтарям — не усещам заплаха.
Тя помълча.
— Значи умееш да четеш мислите на драконите?
— Не. Усещам съзнанието им, присъствието им. Но те са тайна за мен, Карабела. Колкото по-упорито се боря да ги достигна до него, толкова по-лесно ме отхвърлят.
— Тръгва си.
— Да. Отказа да ме допусне до съзнанието си.
— Какво искаше той, Валънтайн? Какво е научил?
— Де да знаех!
Той се вкопчи в перилата, изцеден, разтреперан. Не разбираше. Разбра толкова малко. А знаеше, че е важно да разбере. Сигурен, че той можеше да спре хаоса и отново да обедини света. Да обедини воюващите страни. Но как? Как?
Когато преди години внезапната кончина на брат му го направи крал, той прие това бреме безропотно, макар често да го усещаше като колесница, която безмилостно го влачи подире си. Но поне бе получил подготовката да управлява кралство. Сега започваше да му се струва, че за да управлява Маджипур трябва да бъде Бог, а за това нямаше никаква подготовка.
Усещаше близостта на дракона, но не можеше да се свърже с него и след малко се отказа от опитите. Стоя до здрач, вперил поглед на север сякаш очакваше да види как Островът на Господарката сияе като фар в морето.
Но имаше още няколко дни път дотам.
Тази вечер говориха предимно за дракона и за неговата тайнствена поява. За това, че тези дни има дракони навсякъде в моретата, или поне така изглежда. И се питаха защо.
През нощта лежеше буден до Карабела и се вслушваше гласовете на Маджипур. Чуваше ги плачовете на гладните в Кинтор и хленча на уплашените в Пидруид, крясъците и стъпките, отекващи по калдъръмите на Велатис, лаещите излияния на уличните оратори в Алаизор. Чуваше името си и ликуването на метаморфите във влажната джунгла. Чуваше как на морското дъно се викат един друг драконите с възвишен, тържествен тон.
Усети също върху челото си прохладната длан на неговата майка, Господарката, която го увери, че скоро ще се видят и тя ще го дари с покой. Дойде и Кралят на сънищата и обеща нощес да обиколи света, за да открие враговете и да ги постави на колене, стига да може. Но след този кратък отдих Валънтайн отново чу виковете на ужас и болка, после песента на морските гиганти и шушукането на променящите се. И така нощта се превърна в сутрин, а той стана от леглото по-изтощен, отколкото на лягане.
Но щом навлязоха във водите между Алханроел и Острова, неразположението на Валънтайн започна да се разсейва. Не че беше престанал да долавя воплите на света, но тук Господарката имаше надмощие и от ден на ден силата й се увеличаваше. Валънтайн я усещаше до себе си как помага, води, успокоява. В Сувраел песимизмът на Краля на сънищата го бе подтикнал да говори красноречиво за вярата си, че светът може да бъде възстановен.
— Безнадеждно е — бе казал Минакс Барджазид.
— Не. Аз виждам изход — отвърнал бе Валънтайн.
— Няма изход, всичко е загубено.
— Само ме последвай, и ще ти го покажа.
И така, Валънтайн постепенно бе измъкнал Минакс от унинието и бе спечелил неговата подкрепа. Късчето надежда, намерено в Сувраел, някакси бе се изплъзнало от шепата му по пътя на север, но сега май се връщаше.
Наближиха Острова, който всеки ден се издигаше все по-високо над хоризонта, а всяка сутрин изгряващото слънце обливаше варовиковите укрепления, бледо-розови от първите зраци, после алени, златни и накрая — ослепително бели с великолепието на пълната белота, която се издига над водите като удар на гигантски чинели и всеобхватно незаглъхващо фортисимо.
В Нуминор Господарката го очакваше в Седемте стени. Йерархката Талинот Езулд пак заведе Валънтайн в смарагдовата стая, който пак намери майка си, застанала между танигаловите дървета в саксиите, усмихната, с протегнати към него ръце.
Но от предишната им среща в същата тази стая преди по-малко от година с нея бе станала стряскаща и ужасяваща промяна. Тъмната й коса бе прошарена, топлият блясък в очите й бе помръкнал и взорът им бе почти хладен. Навремето я оприличаваше на богиня — сега му приличаше на богиня, която полека се превръща в старица, съвсем смъртна.
Прегърнаха се. Тя сякаш бе станала толкова лека, че най-малкият капризен повей би могъл да я отнесе. Изпиха заедно чаша хладно златно вино и той й разказа за патилата си в Пиурифейн и пътуването до Сувраел, за срещата с Доминин Барджазид.
— А Кралят на сънищата? — попита тя. — Той добре ли те посрещна?
— Да. С голяма топлота. Направо ме изненада.
— Барджазидите рядко се държат мило. Предполагам поради начинът си на живот в онази страна и ужасната им отговорност. Но не са чудовища, за каквито обикновено ги смятат. Минакс е жесток — усещам го в душата си при редките срещи на съзнанията ни, но е силен и тачи добродетелите.
— Черноглид е, що се отнася до бъдещето, но ми обеща пълната си подкрепа. Сега бичува света с най- силните си послания, като се надява да овладее ширещата се лудост.
— Знам — каза Господарката. — През последните седмици чувствах силата му да се излива от Сувраел както никога преди. Той хвърля мощни усилия. Както и аз, по моя по-спокоен начин. Но това не е достатъчно. Светът полудя, Валънтайн. Звездата на неприятеля ни изгрява, нашите избледняват. Сега гладът и страхът, а не понтифексът и короналът управляват света. И ти го знаеш. Усещаш натиска на лудостта, която те поглъща и заплашва да отнесе всичко.
— Значи ще се провалим, майко? Ти, утешителката, ли ми казваш това?
В погледа й блесна стомана като навремето.
— Не съм споменавала за провал. Казах само, че Кралят на сънищата и Господарката на Острова не са в
