състояние да спрат пороя на безумието.
— Има и трета сила, майко. Или смяташ, че съм неспособен да воювам?
— Способен си на всичко, което пожелаеш. Но дори тези три сили не са достатъчни. Едно куцо управление не може да се справи с връхлетялата ни криза.
— Куцо?
— То стои на три крака. Нуждае се от четвърти. Време е старият Тиеверас да заспи.
— Майко…
— Докога можеш да избягваш отговорността си?
— Нищо не избягвам, майко. Но какво ще постигна, ако се зазидам в Лабиринта?
— Според теб понтифексът е безполезен? Твърде странна представа имаш за общността ни!
— Разбирам, че понтифексът е ценна фигура.
— И при това управляваш без да има такъв налице.
— Не е моя вината, че Тиеверас вече беше изкуфял, когато се въцарих на трона. Какво трябваше да сторя — веднага, щом станах коронал, да отида в Лабиринта ? Нямах понтифекс, защото не ми се падна да го имам. И не ми беше дошло времето да заместя Тиеверас. Имах да върша доста по-важна работа. И още имам.
— Ти дължиш на Маджипур понтифекс, Валънтайн.
— Още не. Не.
— Докога ще повтаряш това?
— Трябва да остана горе. Искам да се свържа с Данипиур и да се съюзим с нея срещу онзи проклетник Фараатаа. Ако съм в Лабиринта, как бих могъл…
— Искаш да кажеш, че пак ще ходиш в Пиурифейн?
— Това само ще е един втори неуспех. Въпреки това е важно да преговарям с метаморфите. Данипиур трябва да разбере, че не съм като кралете от миналото и приемам новите истини. И според мен не бива да потискаме метаморфите, а трябва да ги признаем, да ги включим в нашата общност.
— И това е осъществимо само ако си коронал?
— Убеден съм в това, майко.
— Тогава провери отново убежденията си — с неумолим тон каза Господарката. — Ако те наистина са убеждения, а не омраза към Лабиринта.
— Ненавиждам Лабиринта и не крия това. Но ще отида там, покорно, ако не с радост, щом му дойде времето. То още не е дошло. Може да е близо, но не е дошло.
— Дано не е след дълго. Дано Тиеверас заспи най-сетне, Валънтайн. И то скоро.
5
Фараатаа си помисли, че триумфът е малък, но си заслужава да му се насладиш. Толкова години изгнание и скиталчество из джунглите, толкова години подигравки, ако въобще ти обърнат внимание — и сега Данипиур най-учтиво го кани да я посети в къщата на кабинетите в Илиривойн.
Отначало понечи да откаже и надменно да я покани тя да го посети в Нови Велализиер. В края на краищата тя беше само една обикновена функционерка, а той, бурно акламиран от множеството, бе Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е, ежедневно беседващ с водните крале и обгърнат с преданост далеч по-голяма от всичко, за което би могла да претендира Данипиур. Но после размисли, защото си каза, че ще е далеч по-ефектно да встъпи начело на своите хиляди в Илиривойн, за да видят Данипиур и лакеите й с каква сила разполага! Така да бъде. И се съгласи.
В своето най-ново местоположение столицата имаше суров, незавършен вид. Както винаги на открито място в гората с пълноводен поток наблизо. Но улиците бяха просто неясни пътеки, плетените къщи имаха бедна украса и покривите им изглеждаха набързо направени, площадът пред Къщата на кабинетите бе полуразчистен и лиани се виеха и преплитаха навсякъде. Само Къщата на кабинетите имаше нещо общо с предишния Илиривойн. Както бе обичаят, те бяха донесли сградата със себе си от стария град и я издигнаха в центъра на новия, където тя доминираше над всичко: висока три етажа, оформена от блещукащи пръти баникор и полирани дъски от блатен махагон за фасада, тя се извисяваше над грубите колиби на пиуриварците от Илиривойн като палат. Фараатаа си помисли, че когато прекосят морето и възстановят Велализиер, ще построят истински палат от мрамор и плочи — ново чудо на света, което ще украсят с прекрасни неща, които ще вземат като плячка от замъка на лорд Валънтайн. И тогава Данипиур ще клекне пред него, пред Фараатаа!
Но засега смяташе да спази протокола. Представи се пред Къщата на кабинетите и премина през петте Промени на покорността: Вятъра, Пясъците, Острието, Потока, Пламъка. Задържа се в последната форма, докато се появи Данипиур. За части от секундата тя издаде уплахата си от броя на поддръжниците, придружили го до столицата — те запълваха площада и преливаха и извън границите на града. Но бързо възстанови осанката си и го приветства с трите промени на Приема: Звездата, Луната и Кометата. При последната форма Фараатаа прие собствения си вид и я последва в сградата. Никога преди не бе влизал в Къщата на кабинетите.
Данипиур бе хладна, сдържана, благовъзпитана. Фараатаа усети слаба искрица страхопочитание — в края на краищата, тя царуваше откакто той се помнеше, — но бързо го овладя. Знаеше чудесно, че надменността и върховното й самообладание бяха само защитни оръжия.
Предложи му калимботи и гумба, както и бледо лаведрово вино, което предизвика неудоволствието му — пиуриварците никога не пиеха вино. Той дори не вдигна чашата си за поздрав, което не мина незабелязано.
Когато с формалностите бе приключено, Данипиур му каза рязко:
— Обичам непроменящите се колкото теб, Фараатаа. Но това, което желаеш, е недостижимо.
— И какво желая?
— Да освободиш света от тях.
— Смяташ, че това е недостижимо? — попита той с деликатно любопитство в тона. — Защо?
— Те са двадесет милиарда. Къде ще вървят?
— Няма ли други светове във вселената? Дойдоха от тях — нека се върнат обратно.
Тя докосна с пръсти брадата си — знак, с който показа насмешката и пренебрежението си. Фараатаа не си позволи да се раздразни.
— Когато дойдоха — каза Данипиур, — те бяха малцина. А сега са много на брой. Даваш ли си сметка колко време ще отнеме да се извозят двадесет милиарда от тази планета? Ако всеки час отлита кораб с по десет хиляди, пак няма да се отървем от всички, защото ще се размножават по-бързо, отколкото се товарят корабите.
— Тогава нека ги оставим тук и да продължим да воюваме. И те ще се избиват помежду си за храна, която след време ще свърши и всичко живо ще измре от глад. Техните градове ще станат градове- призраци. И ще се избавим от тях завинаги.
Отново докосване до брадата.
— Двадесет милиарда трупове? Бъди разумен, Фараатаа! Представяш ли си какво означава това? В Ни- моя има повече народ от целия Пиурифейн — а колко още градове има? Помисли си само каква смрад ще се носи! Помисли си за болестите при толкова много разлагаща се плът!
— Плътта ще бъде оскъдна, ако измрат от глад.
— Говориш твърде лекомислено, Фараатаа.
— Така ли? Добре, говоря лекомислено. Лекомислено разбих един потисник, под чието иго сме от четиринадесет хилядолетия. Лекомислено ги хвърлих в ужас, лекомислено…
— Фараатаа!
— Постигнах много по моя лекомислен начин, Данипиур. Не само без всякаква твоя помощ, а фактически при твоето директно противопоставяне. А сега…
— Слушай, Фараатаа! Ти освободи мощни сили, да, и ти разби непроменящите се по немислим за мен начин. Но е време да се спреш и да помислиш за последиците.
— Помислил съм — отвърна той. — Ще си възвърнем своя свят.
— Може би. Но на каква цена! Изпратихме болести по техните земи — мислиш ли, че толкова лесно ще
