Бингол Нейила се втрещи.
— Какво? Преди шест месеца да мете фашкиите в клетките, а сега да е коронал? Възможно ли е?
— Сега всеки може да бъде коронал — обясни спокойно Ярмуз Китаин. — Но май само за седмица-две. Скоро може би ще дойде твоят ред, Вингол. — Той се изкиска. — Или моят.
— Как стана това, Ярмуз?
Китаин сви рамене. С широк жест показа новосъбраните животни на Нейила — ръмжащия трирог хайгус, дребния думкар, едноокия лешояд, диймите — все уродливи и страшни, все напънати от черен глад и ярост.
— А това как стана? — попита той. — Ако изроди като тези са насъскани срещу света, защо метачите на фашкии да не стават коронали? Първо жонгльорите, след това метачите на фашкии, после зоолозите, може би. Защо не? Как ти звучи? „Вингол! Лорд Вингол! Да живее лорд Вингол!“
— Престани, Ярмуз.
— Докато ти беше в гората със своите дийми и манкюлейни, аз гледах какво става тук. Много съм уморен, Вингол. Видях прекалено много.
— Лорд Талимон! Представи си!
— Лорд този, лорд онзи, лорд еди кой си — нашествие от коронали цял месец, и два-три понтифекса също. Не се задържат дълго. Но да се надяваме, че Талимон ще се задържи. Той поне ще защитава парка — каза Китаин.
— От какво?
— От нападенията. Там има гладни хора, а ние тук храним животните. Казаха ми, че някои люде в града агитирали народа да нахлуе в парка и да изколи всичко за месо.
— Сериозно ли говориш?
— Явно те говорят сериозно.
— Но тези животни са безценни… Незаменими!…
— Кажи това на гладуващите, Вингол — каза Китаин.
— Наистина ли смяташ, че лорд Талимон ще задържи тълпата, ако реши да нападне парка?
— Работил е тук. Знае какво богатство притежаваме. Все трябва да е обичал животните, как мислиш?
— Той чистеше клетките, Ярмуз.
— При все това…
— И той самият може да е гладен, Ярмуз.
— Положението е лошо, но не и безнадеждно. Още не. Пък и какво ще спечели, ако бъдат изядени няколко мършави сигимиони, димилиони и зампидуни? Стотина-двеста сити, но на каква цена за науката?
— Тълпите нямат разум — отговори Нейила. — И подозирам, че ти надценяваш своя коронован метач на фашкии. Може би е мразел това място — работа, теб, животните. Освен това може да трупа политически актив, като заведе поддръжниците си зад хълма на вечеря. Той знае как да мине през портите, нали?
— Ами… Предполагам…
— Целият персонал знае. Къде са кодовите ключалки, как се неутрализира полето за да…
— Няма да го направи!
— Би могъл, Ярмуз. Вземи мерки. Въоръжи хората си.
— Да ги въоръжа? С какво? Откъде пушки?
— Мястото е уникално. Ако животните загинат, никога няма да бъдат възстановени. Носиш отговорност, Ярмуз.
От разстояние — но вече не така далечно, — достигна вик: „Талимон! Лорд Талимон!“
— Идват ли, как мислиш? — попита Нейила.
— Той няма да го направи. Няма да го направи.
— Талимон! Лорд Талимон!
— Викът наближава — каза Нейила.
В далечния край на помещението настъпи суматоха. Дотича един от пазачите — запъхтян, с безумен поглед.
— Стотици хора! — изкрещя той. — Хиляди! Идват към Гимбелук!
Китаин почувства нарастваща тревога. Огледа персонала.
— Проверете портите. Уверете се, че всичко е здраво заключено. След това затваряйте вътрешните врати — животни, които са навън, трябва да бъдат подгонени към северния край на парка. Ще имат по- голям шанс да се скрият в гората. И…
— Не това е начинът — каза Нейила.
— Какво друго можем да направим? Аз нямам оръжие, Вингол. Нямам оръжие!
— Аз имам.
— Какво искаш да кажеш?
— Хиляди пъти рискувах живота си, за да събера животните в този парк. Особено новите. Смятам да ги защитя. — Той загърби Ярмуз Китаин. — Хей! Помогнете ми с този сандък!
— Какво правиш, Вингол?
— Няма значение. Вървете да проверите вратите. — Без да чака помощ, Нейила помъкна клетките с диймите към автомобилчето, с което ги бяха докарали в зданието. Китаин изведнъж разбра, какво оръжие смята да използва Нейила. Той се втурна напред и задърпа ръката му. Нейила лесно го отстрани и без да обръща внимание на възраженията на прегракналия Китаин изведе количката от зданието.
Нашествениците от града, все така ревящи името на своя предводител, явно наближаваха. Китайн ужасено си помисли, че паркът ще бъде унищожен. И все пак, ако Нейила наистина смята…
Не! Не! Изтича навън, втренчи се в здрача, зърна в далечината Нейила до източната врата. Скандирането вече ехтеше много по-гръмко: „Талимон! Талимон!“
Китаин видя тълпата, изсипваща се на широкия площад пред портала, където публиката всяка сутрин чакаше да отворят парка. Фантастичната фигура с чудновати червени одежди с бели краища — май това беше Талимон? Бясно размахал ръце, той насъскваше тълпата. Обкръжаващото парка енергийно поле щеше да задържи малцина или едно-две животни, но не и напъна на огромна обезумяла тълпа. Обикновено тук си нямаха работа с огромни обезумели тълпи. Но сега…
— Върнете се! — извика Нейила. — Стойте настрана, предупреждавам ви!
— Талимон! Талимон!
— Предупреждавам ви, стойте далеч оттук!
Не му обърнаха внимание. Профучаха напред като стадо обезумели бидлаци, щурмуващи безогледно. Докато Китаин гледаше втрещено, Нейила даде знак на един от портиерите за малко да дезнактивира полето — достатъчно, за да избута Нейила сандъка с диймите на площада, да освободи болта, който затваряше вратата, и да се шмугне обратно зад закрилата на лекото розово сияние.
— Не — изрече Китаин. — Не дори в името на защитата на парка, не! Не!
Диймите се стрелнаха навън с такава скорост, че се сблъскваха, и се превърнаха във въздушна река от златиста кожа и обезумели черни криле.
Извисиха се на три-четири метра, след това се спуснаха с ужасна сила и ненаситна лакомия, като се гмурнаха в авангард на тълпата, сякаш не бяха яли от месеци. Нападнатите отначало май не разбраха какво става. Опитаха се да пропъдят диймите с гневни удари с опакото на ръката като досадни насекоми. Но този номер не минаваше на диймите, които се хвърляха и откъсваха парчета плът, литваха нагоре, за да го погълнат във въздуха и връхлитаха отново. Новият лорд Талимон с дузина рани, от които бликаше кръв, се катурна на земята. Диймите се сгъстяваха, връщаха се към хората от първа линия, които вече бяха ранени, и ги дялкаха отново и отново, като се забиваха все по-дълбоко, въртяха и издърпваха ивиците открити мускули и нежните тъкани.
— Не! — повтаряше Китаин пак и пак от изгодната си позиция зад портала. — Не! Не! Не! — Разярените дребни създания бяха безмилостни. Тълпата побягна. Хората пищяха, тичаха на всички посоки сред хаоса от блъскащи се тела, търсеха пътя обратно към Ни-моя. А падналите лежаха в алени локви, докато диймите налитаха, и налитаха, и отново налитаха. Плътта на някои от жертвите бе оглозгана до кости. Китаин чу ридание, и едва по-късно се усети, че е негово собствено.
