— Да, да. — Валънтайн се замисли. Имаше нещо дълбоко тревожно в строгия, сдържан начин, по който разпитваше — явно знаеше не по-зле от гостенина накъде клони разговорът. Хисун откри, че изпитва ужас от мига, в който ще премине към същината. Но явно моментът наближаваше. Очите на коронала блестяха особено, когато вниманието му отново се насочи към Хисун. — Няма ли Регентският съвет и други предложения, принце?
— Само още едно нещо, милорд.
— А именно?
— Командирът на армията, която ще окупира Пилиплок и другите разбунтувани градове, трябва да носи титлата коронал.
— Току-що ми каза, че короналът ще е върховен главнокомандващ.
— Не короналът, милорд. Понтифексът.
Настъпилата тишина сякаш щеше да трае хилядолетие. Лорд Валънтайн се беше вкаменил и ако не беше играещият на бузата мускул, човек можеше да го сбърка със статуя. Хисун чакаше напрегнато и не смееше да се обади, втрещен от собствената си дързост да постави такъв ултиматум на коронала. Но работата бе свършена. Нямаше връщане назад. Ако лорд Валънтайн го разжалва и да го прати отново да проси из улиците на Лабиринта, така да бъде.
Короналът прихна в смях.
Този смях се зараждаше нейде дълбоко — силен, гръмовен, бумтящ, смях, който подобаваше на гиганти като Лизамон Хълтин или Залзан Кавол, но не и на кроткия лорд Валънтайн. Смях, който нямаше спиране — и точно в мига, в който Хисун изведнъж се уплаши, че короналът обезумява, той спря, бързо и внезапно. От странното веселие на лорд Валънтайн не остана нищо, освен особената бегла усмивка.
— Браво! — извика той. — Браво, Хисун, браво!
— Милорд!
— И кой ще е новият коронал?
— Милорд, трябва да разберете, че това са само предложения в името на по-голяма ефективност на управлението в кризата…
— Да, разбира се. И кой, питам те пак, ще бъде издигнат в името на по-голямата ефективност?
— Милорд, изборът на наследник винаги е прерогатива на предишния коронал.
— Така е. Но кандидатите — не са ли предложени от Висшия съвет на принцовете? Предполагаем наследник бе покойният Елидат. Значи кой е следващият, Хисун?
— Обсъдени бяха няколко имена — каза Хисун тихо. Не смееше да погледне събеседника си в очите. — Ако ви е неприятно, милорд…
— Няколко имена… Чии?
— Първо, милорд Стазилейн. Но той веднага си направи отвод. После милорд Дивис…
— Дивис никога не бива да става коронал — каза лорд Валънтайн остро и хвърли поглед към Господарката. — Притежава всички недостатъци на брат ми Вориакс и нито едно от достойнствата му. Освен смелост, мисля, и известна твърдост. Което не е достатъчно.
— Имаше и още един кандидат, милорд.
— Ти ли, Хисун?
— Да, милорд — задавено прошепна Хисун. — Аз.
Лорд Валънтайн се усмихна.
— Би ли приел?
— Ако това бъде поискано от мен — да, милорд. Да.
Короналът впи очи в Хисун, който издържа жестокото изпитание без да трепне.
— Е, тогава всичко е наред, нали? Майка ми ще подкрепи издигането ми. Регентският съвет също. Лорд Тиеверас — сто на сто.
— Валънтайн — каза Господарката и сви вежди.
— Не се безпокой, майко. Разбирам какво трябва да се направи. Не мога повече да се колебая, нали? Следователно приемам съдбата си. Ще известим Хорнкаст, че трябва да се позволи на Тиеверас да премине Моста на сбогуванията. Ти, майко, най-после ще се освободиш от бремето и ще заживееш спокоен, улегнал живот. А твоята работа, Елсином, тепърва започва. И твоята, Хисун. Виждате ли, всичко е свършено. Стана както възнамерявах, само че по-скоро, отколкото бях очаквал. — Изненадан, Хисун видя, че изражението му се смекчи: суровостта и несвойствената свирепост изчезнаха и погледът му отново стана благ и спокоен като на някогашния Валънтайн, а зловещата, скована, лустросана усмивка, граничеща с лудост, отстъпи място на предишната сърдечна и нежна, пълна с обич. — Свършено е — повтори Валънтайн тихо. Вдигна ръце, стори звездния знак и извика: — Да живее короналът! Да живее лорд Хисун!
7
Трима от петте велики министри на понтификата бяха вече в заседателната зала, когато влезе Хорнкаст. В центъра както обикновено седеше гхайрогът Шинаам, министър но външните работи — раздвоеният му език потрепваше нервно, сякаш смяташе, че смъртна присъда ще бъде произнесена не на него самия, а не на изкопаемото, на което бе служил толкова дълго. До него бе празното място на лекаря Сепултроув, а вдясно седеше Дилифон, сбръчканият и парализиран дребосък, вкопчен в облегалките на креслото. Но в очите му гореше плам, който Хорнкаст смяташе за угаснал от години. Отсреща видя съногадателката Нарамир, от чиято чувствена, създадена с магия красота, прикриваща древна възраст, се излъчваше мрачна болезненост и ужас. Хорнкаст се запита откога всеки от тези тримата бе чакал този ден? И какви клаузи бе подготвил за тържествения момент?
— Къде е Сепултроув? — попита Хорнкаст.
— При понтифекса — отвърна Дилифон. — Повикаха го в тронната зала преди час. Понтифексът отново бил заговорил.
— Странно е, че не са ме уведомили — каза Хорнкаст.
— Получаваше послание от коронала — каза Шинаан. — И сметнахме, че не бива да те безпокоим.
— Това е денят, нали? — попита напрегнато Нарамир.
Хорнкаст кимна.
— Това е.
— Не е за вярване — каза Дилифон. — Фарсът продължи толкова дълго, че изглеждаше безкраен.
— Той свършва днес — каза Хорнкаст. — Ето указа. Формулиран съвсем елегантно, наистина.
Шинаам издаде тънък скърцащ смях.
— Бих искал да знам — каза той — що за фрази се използват, когато се осъжда на смърт един царуващ понтифекс. Струва ми се, че този документ здравата ще се изучава от бъдещите поколения.
— Указът не е смъртна присъда — възрази Хорнкаст. — И не съдържа инструкции. Той е просто прокламация относно скръбта на коронала по повод кончината на неговия, а и нашия общ отец, великият понтифекс Тиеверас.
— А той е по-хитър, отколкото го мислех! — каза Дилифон. — Ръцете му остават чисти!
— Винаги е така — промълви Нарамир. — Кажи ми, Хорнкаст, кой ще е новият коронал?
— Хисун, синът на Елсином.
— Младият принц от Лабиринта?
— Същият.
— Изумително. Значи тогава ще имаме нова господарка?
— Елсином — каза Хорнкаст.
— Това е революция! — извика Шинаам. — Валънтайн рутна замъка Връхни с едно побутване! Кой би повярвал? Кой би повярвал? Лорд Хисун! Възможно ли е? Как го приемат принцовете от Върха?
— Мисля, че нямат голям избор — отвърна Хорнкаст. — Но нека оставим принцовете. Имаме си достатъчно своя работа в този последен ден на властта ни.
— И слава на Божествения, че е така — рече Дилифон.
Гхайрогът го погледна кръвнишки.
— Говори само от свое име!
— Може би. Но говоря и от името на понтифекс Тиеверас.
