висшия говорител и никога към самия понтифекс, макар той да беше тук и да не беше оглушал. А и понтифексът трябваше да беседва чрез препредаване от говорителя. Това беше първият обичай, който понтифекс Валънтайн премахна, но не беше лесно другите да свикнат с промяната. Нарекъл бе Слийт свой главен говорител — твърде естествено назначение, — но на Слийт бе забранено да се отдава на някоя от тези древни безсмислени церемонии — да се прави на ухо на понтифекса.
Ако става на въпрос, никой не можеше да проумее присъствието на един понтифекс на борда на кораб, брулен от ветровете и огрян от яркото палещо слънце. Понтифексът бе император, забулен в тайнственост. Понтифексът трябваше да бъде скрит от погледите. Понтифексът, както знаеха всички, бе редно да стои в Лабиринта.
„Няма да отида“, каза си Валънтайн.
Предал бе короната, друг вече притежаваше привилегията да се зове лорд и да управлява Замъка, ако лорд Хисун изобщо има късмета да се върне там. Но нямаше да се погребе под земята.
На палубата се появи Карабела.
— Азенхарт ме помоли да предам, милорд, че ще наближим Пилиплок след половин денонощие, ако вятърът е все така благоприятен.
— Не се казва милорд — поправи я Валънтайн.
Тя широко се усмихна.
— Трудно ми е да запомня това, Ваше Величество!
— И на мен. Но нещата са се променили.
— Защо да не те наричам милорд, поне насаме? Защото за мен ти наистина си мой господар.
— Така ли? Нима ти заповядвам и те карам да ми слугуваш?
— Знаеш, че имам предвид друго, Валънтайн.
— Тогава ме наричай Валънтайн, а не милорд. Бях ти крал, сега съм ти император, но не и господар. Мислех си, че това винаги е било ясно между нас.
— Може би — Ваше Величество.
Двамата се засмяха и той я прегърна.
— Често съм ти казвал, че съжалявам дето те отвлякох от волния жонгльорски живот заради отговорностите на Връхни. И ти често ми отговаряше, че такъв е бил твоят избор.
— И това е чистата истина, милорд.
— Но сега съм понтифекс — о, Господарке, колко са ми чужди тези думи, — аз съм понтифекс и трябва съвсем да съм те лишил от радостите на живота.
— Защо, Валънтайн? Нима понтифексите изоставят съпругите си? Не съм чувала нищо за такъв обичай!
— Понтифексите живеят в Лабиринта, Карабела.
— Пак ли започваш?
— Никога не излиза от ума ми. И ако трябва да живея в Лабиринта — значи и ти трябва да дойдеш там, а как да го искам от теб?
— Искаш ли го от мен?
— Знаеш, че нямам никакво желание да се разделяме.
— Нито аз, милорд. Но сега не сме в Лабиринта и не смятах, че ще ходиш там.
— А какво ще стане, ако се наложи, Карабела?
— Кой може да се налага на един понтифекс?
Той поклати глава.
— Но какво ще стане, ако се наложи? Чудесно знаеш колко недолюбвам това място. Но ако по извънредно важни държавни съображения това стане неотвратимо…
— Тогава идвам с теб.
— Далеч от цялата тази красота?
— Ти със сигурност ще намираш претексти да се измъкваш горе.
— А ако не успея?
— Гледай в близка перспектива, милорд. Светът загива — докато не решиш трудните задачи, които чакат на тебе, никой няма да те пъхне в Лабиринта. После ще има време да се тревожим къде ще живеем и дали това ще ни хареса. Не съм ли права?
Валънтайн кимна.
— Наистина. Глупаво преувеличавам неволите си.
— Но ти казвам и нека повече не се връщаме на въпроса: ще се радвам, ако почтено се измъкнеж от Лабиринта завинаги, но ако се налага, ще те последвам безусловно. Нима си мислите, милорд, че когато ме взехте за съпруга, не знаех, че един ден ще станете понтифекс?
— Ваше Величество — поправи я Валънтайн. Отново плъзна ръка по раменете й и леко я целуна.
— Обещавам повече да не дълбая темата за Лабиринта — каза той. — А ти ми обещай да ме величаеш с новата титла.
— Да, Ваше Величество. Ваше Величество. Да.
След малко Карабела слезе долу, а Валънтайн остана на палубата и насочи към хоризонта далекогледа.
И се запита какъв ли прием ги очаква в свободната република Пилиплок?
Всички се бяха противопоставили на решението му да отиде там. Слийт, Тунигорн, Карабела, Хисун в един глас говореха за риска и несигурността. Пилиплок в своята лудост беше способен на всичко — дори да плени понтифекса и да го държи като заложник, за да гарантира своята независимост.
Противопоставяха се с аргумента, че в Пилиплок се ходи начело на армия, каквато Валънтайн няма.
Той контрираше с постигнатото във Връхни споразумение след рекрутирането на новите армии короналът да оглави военния поход срещу размирния Пилиплок, а понтифексът да кове стратегията от безопасно разстояние.
— Ще отпадне необходимостта да се хвърлят войски срещу Пилиплок — каза веднъж Валънтайн на Хисун.
— Ваше Величество?
— От времето на възстановяването имам голям опит при усмиряването на бунтовници без кръвопролития. Ако това сториш сега ти, със сигурност това ще предизвика въоръжената им съпротива. Но появата на самия понтифекс — къде се чудо видяло понтифекс да дойде в Пилиплок? — страхопочитанието към височайшата му особа ще ги обуздае и те не ще дръзнат да му посегнат, дори да влезе в града сам.
Въпреки изразеното от Хисун силно недоверие, Валънтайн надделя с ясното съзнание, че победата му е предрешена: твърде рано бе един току-що предал короната понтифекс да стане фигурант, макар може би точно това да се очакваше от главата на Лабиринта. Валънтайн откри, че властта не се отстъпва лесно дори от онези, които са смятали, че не я обичат особено.
Но това не беше изцяло въпрос на борба за власт. А на предотвратяване на излишни кръвопролития. Хисун открито изразяваше недоверие, че Пилиплок може да влезе в правия път по мирен начин, а Валънтайн възнамеряваше да докаже обратното.
Когато на сутринта Пилиплок внезапно изникна високо над тъмното устие на Зимър, Валънтайн застана на носа на „Лейди Тийн“, издокаран като понтифекс в ярко алено и черно, така че да го види ясно цял Пилиплок.
— Пак ни пращат драконовите кораби — каза Слийт.
Да. Също Като последния път, когато Валънтайн като коронал бе дошъл в Пилиплок за началото на голямата обиколка през Зимроел. Но тогава корабите-посрещачи бяха окичени със знамена в зелено и златно и го приветстваха с радостна какофония от овации, свирня на тромпети и барабани. Сега флаговете бяха други — жълти с тъмночервени ленти, толкова мрачни и зловещи, колкото и самите кораби с шипове на опашките. Това положително бе стягът на свободната република, за каквато се смяташе сега Пилиплок, нито пък тази флота идваше, за да го приветства приятелски.
Великият адмирал Азенхарт погледна неспокойно към Валънтайн.
— Да им заповядам ли да отстъпят или да ни ескортират до пристанището, Ваше Величество? — нонита Азенхарт, а понтифексът само се усмихна и му направи знак да не се притеснява.
Най-мощният от драконовите кораби се откъсна от останалите и зае позиция близо до „Лейди Тийн“.
